Сирма Данова

литературна критика

Литературен клуб | страницата на авторката | литературна критика

 

„На Острова на блажените” в оценките на кръга „Мисъл”

 

Сирма Данова

 

 

         Не знаем какво не знаем за книгата „На Острова на блажените” (1910 г.). Със сигурност е манифестирана нейната невнятност, изнесени са наяве неизвестни материали от историята на писането й. Особено през 90-те години, подир мълчанието на тоталитарния вакуум, са публикувани немалък брой интерпретации на островната у-топия на страниците на сп. „Литературата”, сп. „Български език и литература”, „Литературен вестник”. Така в почти стогодишната история на творбата се оформят периоди от време, в които „На Острова на блажените” се чете особено внимателно.
         Навярно идеята за история на творбата би понесла обвинение в анахронизъм или просто би обезверила интерпретацията. Ако стесним примката на интереса, ще видим, че до наши дни за „На Острова на блажените” дори няма пълно изследване на рецепцията. Нищо задължително в литературознанието. Причините за това могат да се потърсят в десетилетията след смъртта на Славейков, когато книгата му е идеологически премълчавана. От 80-те датират първите фототипни издания на „На Острова на блажените”1. Всъщност премълчаването на книгата може да се обясни и с критическия й статут, с това, че е винаги неудобна книга и, не на последно място, със (свръх)авторефлексивната природа на писането. Навярно все още нямаме събитие със стойността на знак във времето на политическия ни преход, което да отстоява от последните четения – интерпретации на островната херменевтика. Т.е. липсва събитие, което да оформя дистанция.
         Любопитно е да се види каква е връзката между текстове за книгата, които се явяват в голямо темпорално отстояние от издаването й (интерпретациите на 90-те години) и такива, които се публикуват в актуалния й контекст.
         Не е без значение, че завръщането На Острова съвпада по време с първите проблематизации на понятието „канон” в българското литературно поле2. И макар да имам надеждата, че дебатът за канона все пак ще се състои, отвъд безредно отваряните куфари, не е без значение връзката между сложното понятие канон и „На Острова на блажените” като вероятен модел на една национална литература.
         Любопитно и парадоксално е как в близо стогодишната си история „На Острова на блажените” остава в сянката на националния литературен канон, но отделни произведения са отдавна и неотменно в него. Канонизиращите политики допускат „Баща ми в мен” или „Псалом на поета”, но не и безусловно „На Острова на блажените”. Това задава определен ритъм на четене на сборника. Той почти не се чете като книга, а селективно, „на парче”. Антологичният характер на цялото и заложената полисемия не допускат фиксирането на една единствена творба – инвариант, която да го „съдържа” метонимично. Цитираните произведения са претърпели своя каноничен прочит без дистанция във времето. Това не може да се случи без усилието на един голям критик – д-р Кръстев. Парадоксът се очертава от факта, че не е известна негова рецензия или коментар за „На Острова на блажените”.
         На лице е двойствено отношение на критика към книгата на Славейков: Кръстев хем мълчи за цялото, хем осъществява канонизиращи прочити на конкретни творби. Тук ще изложа и оценките на Пейо Яворов и Петко Тодоров, доколкото те също принадлежат към контекста на излизането на книгата.

 

...

 

         В критиката най-често се цитира писмото, в което Пейо Яворов изразява възторга си до Пенчо Славейков по повод „На Острова на блажените”. Споменава се и за оценката на д-р К. Кръстев, фигурираща в една бележка под линия към очерка „Ботйовите завети у Пенча Славейкова”, писан през 1910 г. и поместен по-късно в книгата „Христо Ботйов, П. П. Славейков, Петко Тодоров и Пейо К. Яворов” (1917 г.). Най-често, когато се визира оценката на Кръстев, се изтъква неговата лаконичност. Мълчанието му за „На Острова на блажените” е донякъде необяснимо, ако се доверим напълно на тази установеност. Подозирам, че мнението на К. Кръстев е по-разностранно, по-сложно, но все пак подлежи на известна реконструкция. Въпреки мигновените споменавания за антологията, най-вече в писмата до Мара Белчева, но и в отделни очерци, д-р Кръстев е имал концепция за нея и тя може да се набави, да се „сглоби”. Най-проблематична е оценката на Петко Тодоров, тъй като нито в писмата си, нито в отделни текстове е засягал впечатлението си за „На Острова на блажените”. Но и за това какво мисли за книгата авторът на „Зидари” се намира свидетелство в един любопитен спомен на Константин Гълъбов.
         Не случайно се спирам на впечатленията на тримата автори. В хода на разработката техните оценки са особено важни за историята на книгата и нейната по-нататъшна рецепция. Не е без значение, че сред многото оценки, които се появяват в периодичния печат, становището на „Мисъл” за „На Острова на блажените” е по-особено.
         Започвам най-напред с оценката на Петко Тодоров. Нея дължим на един спомен на младия Константин Гълъбов, отпечатан в книгата „Спомени за български писатели”.
         Той разказва за запознанството си с П. Тодоров и срещите си с него, на една от които се заговарят за новата книга на Славейков. Паметната среща в градското казино е предадена така:

 

         „Аз казах:
         - Това е наистина една изключителна книга! – И бях готов да говоря надълго и нашироко за нея, но той ми грабна думата:
         - Напълно правилно! Целият Пенчо, цялата му многолика душа е в тази книга: колкото в стиховете, толкова и в характеристиките на поетите. Какво умение да прави от свои лични особености отделни завършени фигури на поети. Казват се тия поети Иво Доля, Боре Вихор, Неруда и прочее и все пак чувстваш, че това е Пенчова усмихнатост на себе си: ту пренебрежителна, ту покровителствена, сякаш не е самият той – сякаш са по-млади поети,на които гледа извисоко, но добродушно. Кажете, има ли в друга литература такава книга? Аз мисля, че няма и не може да има и само Пенчо може да я напише: с толкова дарование на поет, с толкова вкус на културен човек и с такъв усет на критик.”3

 

         Необикновената харизма на Петко Тодоров поставя Гълъбов в позицията на слушател. Тъкмо когато писателят започва да говори за отделни стихотворения от „На Острова на блажените”, ги прекъсва поетът Димитър Стойчев с известието, че предния ден е починал Лев Толстой. Загубата на големия руски писател е мрачно преживяване за Мисъл. Веднага се организира паметно четене в 45-та аудитория на университета, където говорят и Пенчо Славейков, и Петко Тодоров. На 20 ноември умира Толстой. Следователно може да се датира с точност срещата в казиното – ден по-късно – 21 ноември 1910 г. Споделената оценка на Тодоров за „На Острова” е съвсем актуална - още в „рождения” месец на книгата. От гледище на историята, очевидно ноември 1910 откроява не едно събитие със стойността на знак. Така говоренето за книгата и смъртта на Толстой определено придобиват статут на събитие в неизменното настояще на говорещия. Позицията на Петко Тодоров за „На Острова на блажените” ни е поднесена в колебливата условност на жанра „спомени”. Трудно е да се гадае дали това е точният реторичен режим на изказването. Но ако се доверим на Гълъбов, могат да се откроят основните акценти в осмислянето на книгата. Преди всичко Тодоров вижда антологията като уникална не само за българската литература, а и изобщо; говори за умението на Пенчо да се въплътява изцяло в литературата и заедно с това акцентира и на способността му за вживяване в образи; оценностява и прозаичната част, и стиховете, без да определя надмощие на едно от двете; изтъква критическата страна на книгата, писана с „дарование на поет”, и не на последно място говори и за Славейковата гордост и добродушие. Очевидно Петко Тодоров дава висока оценка на антологията на Славейков, показва разбиране и вживяване. Неговите акценти предусещат определени критически насоки към книгата, които се явяват доста по-късно.
         Самият Гълъбов също пише рецензия за „На Острова на блажените”, която лично предоставя на П. П. Славейков в кабинета му в Народната библиотека. За срещата си с писателя разказва в отделен спомен. Там именно придава и реакцията на поета за написаната от него статия. Пенчо Славейков демонстрира неудовлетворението си от рецензията, изтъквайки липсата на единство в нея. В препоръката му заляга мечтата за критиката като изкуство: „да направиш рецензията си кокетна като швейцарска къщица, кацнала на някое бърдо; с прозорци към слънцето”4.

 

         Възхищение от „На Острова на блажените” изразява и Яворов в споменатото писмо до Пенчо Славейков, пратено от Париж на 22 ноември 1910. Оценките на Яворов и Петко Тодоров са близки във времето и актуални на новоотпечатаната книга. Цитирам целия текст:

 

         „Гледам „На Острова...” и изпитвам чувство за нещо извършено въпреки времето и мястото. Разгръщам я и ми се струва, че нашата литература почва от днес. Едно лудо желание ме тласка да се кача на „Айфел” и да я покажа оттам на цяла Европа. Хиляди – хиляди сърдечни поздрави. Яворов”5

 

         В писмо до Кръстев и Славейков от 15 ноември същата година Яворов споделя, че очаква книгата с нетърпение от издателя Ал. Паскалев. Впечатлението за „На Острова на блажените” е изразено само след седмица в поздрава до Славейков. В пленеността на Яворов прозира някаква спонтанност и волност. Писмото като че ли издава практики по вглеждане, изпреварващи всякакво четене. „Гледам” и „разгръщам” – са указания за дълбокото впечатление от една първа среща с „тялото” на антологията. Яворов емоционално откроява несъмнената модерност на книгата. Пишейки за нея, поетът като че ли се абстрахира от фигурата на автора й. Това може би се мотивира и от формата на писмото. От друга страна, този жест на „абстахиране”, видим и в страдателния залог (нещо извършено), полага мнението в рецептивната воля на модерния Аз. При Тодоров тази азовост в становището почти не фигурира. Книгата се мисли неделимо от Пенчо Славейков. Яворов възприема „На Острова на блажените” не през фигурата на автора й, а през себе си. В този смисъл за първи път писмото на Яворов показва „На Острова на блажените” като книга-преживяване. Чувството за „нещо извършено въпреки времето и мястото” полага писането на Славейков в една отвъдност с винаги предполагащата я надвременност. Въпреки времето и мястото съществува Остров на Блажените. Въпрос, който предизвиква писмото на Яворов, е може ли една радикално необичайна книга да се мисли като „начало” на националната литература? Това противоречи на принципите на генеалогията и на литературната история. Думите на Кръстев, определящи Вазовото наследство като „литература в миниатюр”, могат да бъдат огледани и в изказването на Яворов, и в жанрологията на антологията. Модерната интуиция на поета улавя книгата в неразривната й връзка с настоящето. „На Острова на блажените” е и една иронична имитация на литературен процес с едва уловимите белези на предполагащите го генеалогии. В думите на Яворов прозира извънисторическо преживяване на литературата.

 

         Д-р Кръстев също мисли антологията откъм нейната актуална природа. Становището му за тази книга е обгърнато от енигматично мълчание. Няма отделна статия, нито рецензия. Да не забравяме, че в книгата „Млади и стари” (1906 г.) липсва студия за „невенчания крал на младите”. Акцентът в писмата до Пенчо Славейков е „Кървава песен”. От кореспонденцията става ясно, че д-р Кръстев има сериозни бележки върху поемата и е съветвал поета в процеса на писането. Ще се опитам да „възстановя” мнението на Кръстев за антологията сред мигновените споменавания за нея в писмата и в отделни очерци.
         Вече споменах за известната бележка под линия, която съпътства статията „Ботйовите завети у Пенча Славейкова”. Тя се явява след абзац, включващ мнение за ония творби на Славейков, които изразяват недоволството от действителността и „светата злоба” към настоящето. Тези произведения (изрично е упоменато, че са малочислени) са определени като „художествено малоценни”. Кръстев споменава, че в публикуваното от П. П. С. в годините преди 1910 г. липсва сатирично вглеждане в настоящето. След уговорката се явява и отпратката под линия, че „На Острова на блажените” също се разправя с „глупостите на своето време”, но не и с гняв. Очевидно критикът улавя едно променено чувство спрямо живота на деня. В изказването обаче прозира някаква недостатъчност и не за първи път в писането му за Славейков се открива подобна сдържаност. Това най-ясно се наблюдава в предговора към „Млади и стари”. Обвързвайки Славейков с извънвременната фигура на гения, като че ли критикът обезсилва собствената си възможност за вживяване, винаги изпреварвана от т. нар. „разсъдъчност”.
         В цитираната статия Кръстев набляга на способността на Славейков да изгражда концепции не само в книгите си, а и в отделни стихотворения. Концепциите (центровете) той нарича още „огнища”. Д-р Кръстев е първият критик, който говори за действителност на текстовете на Пенчо Славейков, обозначавайки „вътрешния живот” на езика. Освен в статията, за „На Острова на блажените” той споменава и в писмата си до М. Белчева. В тях моли за личния екземпляр на Пенчо Славейков. Става ясно, че д-р Кръстев е имал намерение да преиздаде книгата, като се съобрази с поправките на автора. На няколко пъти критикът напомня на госпожата да му прати екземпляра, но по-изненадващо пояснение за замисъла на преиздаването намирам в пространния увод към изданието на „Епически песни” от 1917 г.

 

          „Н а   о с т р о в а   н а   б л а ж е н и т е – книгата, която най го интересуваше и радваше през последните години на негова живот, особено в дните на изгнанието, също е почти готова за ново, доста изменено и допълнено издание. Много биографии са изпъстрени с прибавки и поправки, при други има бележки, какво да се измени или добави, някои от песните са зачеркнати, нейде вече внесени други на място, а на стр. 164 долу, дето свършва П е р и к ъ л, са отбелязани насловите на две нови поеми, които да се напишат и вместят там. Тия наслови са:

 

         С о к р а т

         Х р и с т о с

 

 

         Такива поеми, за жалост, не се намериха между книжата му; намери се само една младежка и твърде слаба поема, озаглавена С о к р а т, отдавна може би забравена от Славейкова и нямаща нищо общо с концепцията, която е трябвало да образува едно цяло с дълбоката мъдрост на П е р и к ъ л или Х р и с т о с. Когато настане сгодно време за отпечатване на Н а   о с т р о в а   н а   б л а ж е н и т е във второ издание, всички промени и прибавки ще бъдат взети предвид, ако и със съзнанието, че това не е всичко, което би сторил сам Славейков.” [разредка в оригинал, б. м. С. Д.]6

 

         Поемите „Сократ” и „Христос”, за които става дума, са предвидени като добавки към творчеството на Секул Скъта. За въпросния автор, изследовател на елинския мир, преводачът Пенчо Славейков споделя, че се вълнува от „разницата на античната от съвременната душа”. Фигурите на Сократ и Христос засягат две съвсем различни епохи на духа, които в поетическия проект на Секул Скъта са съ-положени. (Една от първите контаминации на антични и християнски култове присъства и в първата мощна секуларизация на Библията, която не е нито теологична, нито философска, нито историческа, нито политическа, нито филологическа, а чисто литературна – Божествена комедия на Данте.) Не ми е ясно дали има връзка между издателския проект на Б. Пенев за „На Острова на блажените” и този на д-р Кръстев. Но Кръстев доста по-рано е предвидил ново издание.
         В същата статия намирам и косвено свидетелство, че „На Острова на блажените” се определя като „етап” в развитието на Славейков. Обсъждайки последното стихотворение от книгата „Епически песни” – „Пред Острова на блажените”, Кръстев споменава, че то води към презентирания в антологията „втори период”. Периодизирането на Славейковото творчество е проблематично, най-малкото защото не можем да определим „Кървава песен” като „трети период”. В известен смисъл писането на поемата „съпътства” повечето книги на автора си. Периодизацията е невъзможна и заради сложните интертекстуални връзки, които се установяват между творбите. Книгите на Славейков се проникват една друга. Определянето на „На Острова на блажените” като „втори етап” не цели да периодизира, а да обозначи особената книга. Макар че няма отделна статия за антологията, става ясно, че д-р Кръстев й е отдавал важно значение, мислейки я едновременно в характерната за нея модернистична хетерогенност, но и в неотменимата й връзка с миналото. За да реконструирам, доколкото ми е възможно, позицията на критика за „На Острова на блажените”, ще изходя от усета му да „сродява” отделните книги на автора. Преди да се върна отново към статията, поместена в книгата от 1917 г., държа да отбележа, че Кръстьо Кръстев особено е ценял тази си работа. Тя концептуализира поетическите прониквания на Ботев в произведенията на писателите от кръга. „В тая книга аз за пръв път се опитвам да дам от своята душа” – пише д-р Кръстев в писмо до критика Вл. Василев7. Очеркът „Ботйовите завети у Пенча Славейкова разкрива концепцията за въобразяването на т. нар. поетическа действителност в произведенията на Ботев и Пенчо Славейков. Именно „милата сянка” на Ботев задава модела на сравнение в обработката на мотивите при отделните автори:

 

         „Последният и най-висш мотив на Ботйовата поезия – смъртта като въжделение, като блян на живота – се явява, в досущ изменена форма, един-единствен път в поезията на Славейкова – в П с а л о м   н а   п о е т а (Н а   О с т р о в а   н а   б л а ж е н и т е, стр. 108). Този мотив е най-субективният продукт в Ботйова живот: плод на пламенен темперамент и свръхчовешка воля посред една героическа епоха, вдъхновена за подвизи и смърт. В противоположност на Ботйовата поезия, над която се носи образът на смъртта, поезията на Славейкова е п о е з и я   н а   ж и в о т а.” [разредка в оригинал, б. м., С. Д.]8

 

         Единственото стихотворение от „На Острова на блажените”, което коментира Кръстев в конкретната статия, е „Псалом на поета”. Антологията той чете само през една творба, проследявайки преобразяването на Ботевия мотив за „смъртта като въжделение”. Следователно тъкмо „На Острова на блажените” съдържа един изключителен мотив. В поетическата интерпретация на Славейков смъртта е живот. К. Кръстев изрично посочва, че мотивът за „живот в смъртта” е нов и за самия поет и се явява единствено в „На Острова на блажените”. Освен това припомня, че ранните поеми на Пенчо Славейков са проникнати от изоморфни мотиви „в свръзка с идеята и действителността на страданието”. Стихотворението на Славейков представя светла интерпретация на смъртта. Едва ли е случайно, че в режима на фикционалното авторство то принадлежи на Иво Доля, който мъдро се помирява с неизбежната действителност на страданието. Анализът на „Псалом на поета” се оформя като висок финал в статията на К. Кръстев. Съпоставяйки предчувствието на смъртта при Ботев и при Славейков, критикът набляга на пантеистичното единение, бленувано в „Псалом на поета”. В концепцията на стихотворението откроява и два характерни момента: освобождаването от земната суета и от индивидуалното битие. Въпреки че творбата е публикувана за първи път в сп. „Мисъл” (1904, кн. I) като „писмо” до М. Белчева, не е без значение, че тя е положена във високия център („огнище”) на антологията. Анализът на Кръстев разкрива специфичен подход към „На Острова на блажените”. Високият център на една книга е незаобиколим за прецизния критически поглед.
         Известна ми е една обзорна статия на д-р Кръстев за българската литература, публикувана единствено в Русия, в списанието на Максим Горки „Современник”9. В нея не се артикулира заглавието „На Острова на блажените” (само тази книга на Славейков не е назована), но авторът „навлиза” по друг начин в книгата – именно чрез стихотворението „Псалом на поета”. Тази статия е малко по-особена, в нея говори за „философски мистерии” на Славейков.
         Вживяването в смъртта и бленуването на отвъден живот въобразява мистиката на Острова. Разглеждането на мотива „живот в смъртта” в аналитичната пътека от Ботев към Славейков обозначава „Псалом на поета” като особено място в „На Острова на блажените”, в творчеството на автора и в българската литература изобщо. Очевидно е, че Кръстев не е безразличен към книгата. Той улавя нейните крайности, съвместяването на ниското и високото; заличаването на границата между действителност и поетическа реалност. Не на последно място с въздържания си прочит критикът показва, че е изключително внимателен читател на книгите на Пенчо Славейков.
         Съ-полагането на оценките на членовете на „Мисъл” за Славейковата антология не е просто някаква фактологична педантичност. С оглед на отложения комуникативен статут на творбата, за усещането за „ненавременност” на критическото й осмисляне, на неуловимия й смисъл, впечатленията на Петко Тодоров, П. Яворов и К. Кръстев съвсем не са сводими към рецепцията на книгата във времето, в което излиза. С проблематичната си явеност в литературното поле те съдържат особено разбиране и предусещане на определени критически посоки, възникнали с отдалечаването от контекста. Не без значение е и фактът, че коментарите за книгата на Славейков са някак ефимерни – налага се да се ровим в особен род литературни документи (писма, спомени), да сглобяваме теза от различни критически фрагменти. Кому е нужно?
         Не знам доколко е модерно да се търсят детайли там, където привидно няма история – във винаги убегливите за историческия разсъдък полета на преживяванията и ентусиазма. От гледище на научната прецизност, тези духовни полета са невъзстановими, отдавна изгубени. Но именно писмата и спомените набавят контакта между история и емоция.
         Не случайно поставих акцент върху рефлексията на д-р Кръстев. Това има отношение към завинаги канонизираните от него творби, макар че „На Острова на блажените” осъществява парадоксалния пробив на самоканонизация без канон. В последната си книга „Христо Ботйов, П. П. Славейков, Петко Тодоров, Пейо К. Яворов” (1917) критикът ясно подсказва взаимосвързаността между отделните издания на Славейков. „На Острова на блажените” е автохерменевтичният възел на всичките му книги.

 

 

 

 

---

 

Бележки:

 

1 Интересно е изданието на Николай Вранчев от 1925 г. Отбор стихотворения из „На Острова на блажените” със статии, бележки и еститически пояснения от Н. Вранчев, което представлява една своеобразна антология на антологията, тъй като съдържа подборка от текстове от Славейковата книга, придружена с литературни коментари. Доколко приведените коментари са действително естетически, е отделен въпрос, но все пак в издателската практика на „На Острова на блажените” книгата на Вранчев е първият опит за цялостно аналитично четене. [горе]
2 Вж текста на Ал. Кьосев Списъци на отсъствуващото В: Българският канон?. С., 1998. [горе]
3 Гълъбов, К. Спомени за български писатели. Варна, 2001. с. 204-205. [горе]
4 Пак там, с. 143. [горе]
5 Яворов, П. Съчинения. Т.III. С. 1965. с., 267. [горе]
6 Славейков, П. П. Епически песни. С., 1917. с. VI. [горе]
7 Кръстев, К. Съчинения. Т. III. С., 2007. с. 593. [горе]
8 Миролюбов, В. Христо Ботйов. П. П. Славейков. Петко Тодоров. Пейо К. Яворов. С., 1917. с. 51. [горе]
9 Кръстев, К. – Миролюбов. Новая болгарская литература. В: Современник. 1912. III, кн. 12. [горе]

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 16. юни 2009 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]