Соня Петкова

литературна критика

Литературен клуб | страницата на автора | литературна критика

 

 

В ТЪРСЕНЕ НА ЛИТЕРАТУРНА ФОРМА ЗА МОДЕРНАТА БЪЛГАРСКА ДУША

 

Соня Петкова

 

 

         Съвременният български роман се придържа съвестно към традицията на западния модернизъм и създава фрагментарни, градски светове на цинизъм, секс, бедност. За един български читател е очевидно, че литературата писана през последните десетина години в България все повече заприличва на американската, френската и други. Още повече, че отпечатването й по литературните сайтове я прави литература и за българите-чужденци, обитаващи един нов свят, в който различни традиции и култури съжителстват наравно, и към който всички национални творчества полека се присъединяват.
         Интерес за тези, които все още харесват по-"старомодни" теми и начини на изказване, т.е. всичко различно от "Дневникът на Бриджит Джоунс," но все пак модерен в темите и стила си, е романът "Това е както става" на Албена Стамболова, излязъл от печат в края на 2002. В модерната българска проза, в която нищо революционно не е се случвало от години, този роман е интересен като форма и съдържание, и макар новото в него да е малко и несъвършено, все пак е крачка в една посока напред: да се търси мистичното в модерната българска душа.
         Романът е подходящ за интернет-читатели, лесен е за възприемане, не е претенциозен. Свеж е, защото липсва тежкия философски тон, който характеризира много от съвременната проза и поезия, не само българската. В "Това е както става" също почти липсва хумор и еротика, но в душевността на героите и в стилът на описване на градските картини се крие модерният човек - подозрителен към околните, населяващ свой собствен свят, изграждащ сам изолираща черупка макар физически освободен да ходи където си иска.
         Образите в романа са почти неразработени, внушението често, за съжаление, става чрез преки авторови разсъждения, а не чрез образност и художествено майсторство; и именно това прави романа старомоден: писателят дърпа нишките и определя пространствата без да оставя свобода на читателя. Романът е изпълнен обаче с картини без обяснения, почти абстракции на досега на героя/инята с природата или предмети, в които като мистични латиноамерикански картини множество светове се сблъскват и преплитат.
         На много места стилът, с кратките си изречения и изрази звучи не дълбоко и съкровено, а експерментиращ с чужди идеи и образи, като хайку-то. Той търси вдъхновение и оригиналност в тях, както голяма част от българската модерна поезия, която е неспособна да черпи вдъхновение от българската традиция и органически да я развива, затова й присажда наготово чужди образи. Но другаде в романа са вплетени множество оригинални мисли и метафори, като малки цветни стъкла: "седеше си вкъщи като безполезно облаче дим"(с. 92), "бабичката… лежеше на купчинка в кухнята" (с. 12).
         Вероятно основната характеристика на "Това е както става" е мълчанието, в което героите са оплетени в своята "безметежна, изящна тишина" (с. 45).
         Тишината наистина е проблем на модерността. Романът откликва на душевността на съвременния свят, в който не се говори много за чувства и вътрешни състояния. Макар че мълчанието зад думите и самотността е може би универсална тема, нещо характерно за хората по принцип; но болезнено очевидно във времето на разводите, секса и псувните.
         От друга страна тишината в романа е бягство от действителността. Образите, лишени от разговори и обяснения, изглеждат плоски, еднообразни, нереални. Факт е, че много герои нямат ясна професия и определителни черти в характера. Така този роман, който има претенции за латиноамерикански сюрреализъм ("Под лунните лъчи премига и пак я видя. Стигна до покрива и тръгна по него, изкачи го до върха и изчезна от другата страна.", с. 25), за мистични образи като Ремедиос Красивата, звучи по-скоро повърхностен и празен отколкото обхващащ в себе си странна и сложна вселена. Образите са лишени от магнетичност и мистичност, защото сякаш повече принадлежат на една чужда традиция и са неадекватни към българската, неотключващи вратите към мистичното в българската душевност. Достатъчно е само да си припомним сюрреализмът на Йордан Радичков, не защото е единственият възможен, а защото звучи автентично български: "Па и тя нямаше да го забележи, защото вместо глава имаше крупа сол, а солта беше безока, ни уши, ни нос се виждаше някъде. Човекът потърка очи и овцата си отиде, като остави под сайванта само главата си от каменна сол" ("Козя брада"). Може би само в образа на Маргарита, заради лудостта й, прекрачването на рамки и реалностти изглежда истинско, "Маргарита се надигна шумно от водата, прешляпа отново пространствата с мокри крака" (с. 75). Дали пък това произведение не ни дава свобода и не ни освобождава от рамки и предрасъдъци точно чрез мълчанието на героите си?
         Разбира се, характеристика като "бягство от действителността" не е осъдителна днес. Напротив, има цяла традиция от Кафка през Селинджър, която не само сюжетно, но и в мисленето на героите бяга от реалния живот. Бягството е може би нещо хубаво в модерната, потънала в делничност, литература, претрупана с храна, парчета от дрехи, железа и други градски детайли. Макар светът на "Това е както става" да е много несъвършен и незадоволителен за читателите, той се е ориентирал да бъде различен. Българската мистика може да се превърне в неподозирано мощен извор на оригинално изкуство, но да се открият модерните й форми и да се усети същността й сигурно е много трудно, иначе творците нямаше така да тичат към латиноамериканските мотиви, хайку-то и други азиатски екзотични звучения и да ги копират наготово. Безспорно те са интересни и звучат омайващо, но дали чрез тях българското изкуство не дращи на повърхността, самоизмамено от хубавозвучащи думи?

 

 

 

 

---

Албена Стамболова, "Това е както става", ИК "Стигмати", С., 2002.

 

 

 

 

Електронна публикация на 08. февруари 2004 г.
г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!