Пенчо Симов беше от онези не твърде често срещани днес хора, които, извършили едно или друго значително културно дело, не смятат, че имат в това отношение някакви преимущества и заслуги. А всички знаят, че именно той изигра важна роля в процеса на запознаването на нашия културен читател с редица големи имена от европейската и особено от великата френска литература. И при това бе не само вдъхновен, високоталантлив преводач, но и неуморен, прецизен редактор на внушителен брой издания.
         Запознах се с Пенчо Симов през зимата на 1977 г., когато завеждаше редакция "Поезия и драматургия" в голямото тогава и много авторитетно издателство "Народна култура". Той трябваше за подготви за печат сборника стихове от големия румънски поет Никита Станеску /1933-1983/ "Барелеф с влюбени", който бях съставил и превел за престижната поредица "Поетичен глобус". Това бе първата ми голяма ворческа задача и затова много се притеснявах. Познавах повечето от прекрасните му и ненадминати и досега преводи на Франсоа Вийон, Пиер дьо Ронсар, Клеман Маро, Алфред дьо Мюсе, Виктор Юго, Пиер Беранже и Пол Елюар. Очаквах да срещна един строг и с голямо самочувствие редактор. Но още при първия разговор разбрах, по-скоро почувствах, че пред мен е човек с изключителна душевна топлота, че е сърдечен и благожелателен до такава степен, че сякаш сам търсеше кому и как да помогне. Мисля, че ние, по-младите сътрудници на издателството, а след това и на прекрасното ни списание "Панорама", където той работеше през последните пет години от живота си, получихме твърде много от този човек. След смъртта му, предизвикана преждевременно от завистливи и зли колеги, мястото му в издателството и списанието остана празно - наследиха го някои хора, които се опитаха да го отрекат и зачеркнат. Бях шокиран от една много груба и жестока статия на Ал. Муратов в "Литературен фронт", в която той след като го отрече изцяло като преводач, твърдеше, че: " Пенчо Симов би прописал и ноти, стига да има кой да му ги плати!". За човек, който беше толкова скромен и нематериален! Съвсем по български...
         Имах удоволствието и щастието да общувам с Пенчо Симов при посещенията си в София и при неговите гостувания като преводач-лектор, изпращан от Съюза на преводачите в Русе, Търново, Варна и други градове. В Русе организирах на два пъти негови творчески вечери с преводи от съвременни френски поети, а след смъртта му и във Френския институт в София - портретна вечер със стара и нова френска поезия и музика от Дебюси и Енеску. Постоянно се учудвах на неговата неуморимост, на непреодолимия му стремеж да прониква все по-дълбоко в света на превежданите от него поети, да пресътворява техните стихове на български.
         А той превеждаше само онова, което не можеше да не преведе. За своя максима бе избрал мисълта на Октавио Пас: "Светът става обитаем само благодарение на езика, а преводът е златна монета в духовния обмен на човечеството"...
         Пенчо Симов притежаваше освен безспорния поетичен талант /пишеше чудесни стихове, които не пожела да публикува, защото ги считаше за нещо много лично, интимно/ и необикновено широка, енциклопедична култура - рядко срещана днес сред мнозина от колегите, особено по-младите, повечето от които познават само езика и литературата, с които работят, без да знаят нищо друго. А той познаваше доста основно пластичните изкуства, историята, музиката, театъра, операта, имаше поглед и върху точните науки. Затова и неговите преводи - не само в поезията, но и в прозата, драматургията и есеистиката, бяха безупречни. Отворете някои от томовете с Балзак, Юго, Андре Мороа и ще се убедите в това.
         Той винаги говореше за труд, защото работата беше неговият живот. И беше невероятно скромен, дори стеснителен. Дълго време се опитвах да получа от него някаква автобиография и да отговори на въпросите, които му зададох писмено за едно интервю. Всеки път отбягваше или се измъкваше с думите: "Моята персона на никого не може да бъде интересна". А можеше да постигне много неща и извън превода /беше завършил Карловия университет в Прага, произхождаше от семейство на дипломати отпреди 1944 г./. Но никога не търсеше нещо за себе си - искаше само да работи, с едничката благородна цел да бъде полезен на българския читател. На този читател Пенчо Симов даде хиляди брилянтно преведени стихове от няколко поетични школи: на първо място - френската, после чешката и словашката /нали бе учил в Прага/, руската, полската, английската и белгийската. Освен това той преведе виртуозно редица класически драми и комедии в стихове от Жан Расин, Пиер Корней /прекрасен, ненадминат е преводът му на "Сид"!/, Молиер, Пушкин, проза от френски и руски класици. Но венец на многолетния му самоотвержен труд бе томът "Френска поезия" от библиотека "Световна класика" /1978/. Той включва 110 различни по стилистика и светоусещане поети - от средновековните Гийом дьо Поатие и Жофре Рюдел /ХI век/ до нашите съвременници Жак Превер, Анри Мишо и Жан Кокто. И това, без съмнение, е сериозен влог в българската култура, за съжаление още недооценен. Всъщност Пенчо Симов бе сред творците, които положиха основите на съвременната българска преводаческа школа след войната.