Моцартовата година 2006 е добър повод за равносметка и за един поглед към близкото минало на нашите музикални театри. От началото 50-те до края на 70-те години те преживяха истински подем. В това число и Русенската опера, по повод която някои /може би малко пресилено/ цитираха поговорката: "И Миланската скала не е в Рим!". В този свой кратък преглед ще се спра на постановките на Моцарт и на тяхната рецепция в моя роден град, с чиято опера се считам за емоционално свързан от ранното си детство, а и съм работил, макар и за кратко /по-точно за пет творчески сезона/ като главен драматург.
         Моцарт е третият по брой на поставените заглавия автори /6/ след Верди /10/ и Парашкев Хаджиев /7/. А общият брой на премиерите на неговите опери тук е 11. Вердиевите премиери са близо 30 - не мога да уточня твърдо броят им, тъй като има и възстановки, т.е. почти нови постановки, но със стара сценография и костюми, поради бедността на нашите театри.
         Като изключа двете най-ранни постановки, за които имам смътни, детски спомени /за тях ще пиша по чужди оценки/, имам лични впечатления и спомени от всички останали. За целта прегледах и критиката в периодичния печат. В близкото минало у нас имаше такава, докато сега за нея трибуна почти няма и много важни факти и събития остават неотразени, недокументирани. В добрите стари времена за българската опера нито една премиера в страната не оставаше неоценена от критиката и специалистите и това бе сериозен стимул и коректив за театрите и изпълнителите.
         И така:

         Първата Моцартова опера на русенска сцена е зингшилът "ОТВЛИЧАНЕТО ОТ САРАЯ" - премиера 15 февруари 1954, режисьор Евгени Немиров, диригент Добрин Петков, хормайстор Николай Николаев, сценография и костюми Асен Грозев, хоеография Асен Манолов, хормайстор Николай Николаев. За успеха на тази постановка, без съмнение, решаващ е приносът на диригента Добрин Петков. Това е втората му русенска оперна постановка след "Бохеми" на Пучини, която се задържа повече от десетилетие в афиша на института. Ето какво пише за работата му Розалия Бикс в своя труд "Български оперен театър" т. 2: "Истинската стойност на музиканта Д. Петков най-добре проличава в "Отвличане от сарая" - постановка, основополагаща Моцартовите традиции в Русенската опера, високо оценена по време на гостуването на русенци в София през 1955 г. Добрин Петков учи певци и инструменталисти на обмислено и детайлно изработено Моцартово музициране. За работата му с оркестъра може да се каже, че впечатляват" образцовото спазване на темпоритъма и непоколебимата уравновесеност на всички групи: струни, медни и дървени духови, ударни, при една наистина образцова художествено- звукова сплотеност", както ще се изрази един критик при обсъждането на софийския спектакъл на русенци. Отрасъл в средата на цигулар-педагог и майка - камерна певица, в "Отвличането от сарая", той обогатява изразността на театъра с черти на един нов стил, особено ценни за театър от млади музиканти. Черти, които остават като указателен знак за интерпретацията на Моцарт при всяко следващо насочване в Русе." Уважаемата Розалия е напълно права в последното, но с уговорката, че това следващо насочване е до 1990 година. Следващите постановки вече бяха изработени по друг начин, както ще стане ясно по-долу.
         В "Отвличане от сарая" правят първите си стъпки в трудния Моцартов репертоар младите тогава Пенка Маринова и Цветана Тодорова /Блонда/, Надя Харитонова /Констанце/, Николай Здравков и Стефан Георгиев-Ернани /Белмонте/, Густав Арнолд /Педрило/. Режисурата на Евгени Немиров е вярна на Моцартовото разбиране за Ориента /моден в неговата епоха/, с изисканите си пластически решения - при това той сам измисля сценографията и характера на костюмите. Статичен и съзерцателен по природа, Немиров бе творец с огромна ерудиция и ярка фантазия, която се прояви и тук. Беше много удачен изборът на ръководството на Операта да му повери това заглавие и то да бъде първата среща с оперния Моцарт на русенските меломани. Това осигури и успеха и по-дългия живот на постановката. През 1971 г. по повод 180-годишнината от смъртта на Моцарт, в рамките на фестивала "Зимни музикални вечери", Русенската опера подготви едно много добро концертно изпълнение на "Отвличането" с участието на: Надя Харитонова, Цветана Тодорова, Никола Абаджимаринов, Стефан Димитров, Христо Крондев и Неделчо Деянов. Диригент беше Ромео Райчев.
         Втората опера е "ТЕАТРАЛНИЯТ ДИРЕКТОР" - премиера 17 октомври 1957 /заедно с балета "Тил Ойленшпигел" по Рихард Щраус/, постановка Евгени Немиров, диригент Руслан Райчев, сценография Цанко Войнов. Руслан Райчев е също така взискателен и прецизен като Добрин Петков, но дава малко по-голяма свобода на изпълнителите. С много фантазия и хумор Евгени Немиров разказва тази иначе семпла история за живота в театъра. Публиката приема повече втората част от представлението - балета, в който на по-голям успех се радва хореографията на Мерседес Павелич от Букурещ и танцът на Тил Ойленшпигел - невероятния Димо Врубел.
         Ще изминат цели 6 години без нов Моцарт в Русе, докато излезе първата русенска постановка на "ДОН ЖУАН", почти едновременно със софийската, която е оценена много високо от критиката.
         Премиерата е на 11 юни 1963 година, постановката е на гост- режисьора Михаил Хаджимишев, музикалното ръководство на главния диригент Ромео Райчев, а сценографията и костюмите на Ани Хаджимишева, хормайстор Николай Николаев.
         В ролите: Добрин Маников /Дон Жуан/, Мими Николова и Маргарита Радулова /Дона Ана/, Пенка Маринова и Евдокия Здравкова /Дона Елвира/, Спас Венков и Никола Абаджимаринов /Дон Отавио/, Лепорело /Неделчо Павлов/, Надя Харитонова и Лиляна Донева /Церлина/, Валентин Григоров /Командора/ и Неделчо Деянов /Мазето/. Постановката издържа 20 представления, което за времето бе твърде скромна цифра. Съставът беше настроен повече на "вълна Верди" /играеше се много "Аида", триадата "Риголето" - "Травиата" - "Трубадур", излезе и първата постановка на "Дон Карлос", на огромен успех се радваха "Ловци на бисери" с триото Пенка Маринова, Кирил Кръстев и Николай Здравков, както и импозантната продукция на "Кармен" от Бизе, също и основните опери на Пучини. Моцарт, макар и вече до известна степен познат, се оказа труден и далечен. А и срокът за подготовката, макар и некратък, бе недостатъчен. Критиката, в лицето на Венелин Кръстев и особено на Розалия Бикс, не прие възторжено работата на Ромео Райчев и Хаджимишев. Обвини ги в едноплановост на концепцията, в недоизработеност на детайлите, не прие и монохромната, макар и функционална сценография на Ани Хаджимишева.
         Наистина, "Дон Жуан" се оказа "голяма лъжица", може би трябваше да се реализира след "Сватбата на Фигаро" и "Вълшебната флейта" и да се работи значително по-дълго. Но мисля, че спектакълът не беше лишен от достойнства. Имаше почти два пълноценни и равностойни певчески състава от сравнително млади и много надарени артисти. Дон Жуан на Маников бе великолепен певчески, макар и не достатъчно ярък актьорски. Той акцентира повече върху сладострастния любовник, отколкото върху ренесансовата личност на героя-бунтар, какъвто го искаше режисьорът. В бележките си към програмата Хаджимишев искаше този героий да бъде представен като един "демоничен, вечно неудовлетворен и преследван човек, един брат на Фауст"... Но това не се получи. Хладна и еднопланова бе и Дона Ана на Мими Николова, макар и изрядна певчески. Но силни, както в певчески, така и в актьорски план бяха превъплъщенията на Пенка Маринова /Дона Елвира/ и Неделчо Павлов /Лепорело/. Като Дон Отавио дебютира успешно на русенската сцена Спас Венков, бъдещият световноизвестен Вагнеров тенор, дошъл от самодейната Търновска оперета. Добри бяха изявите и на двете Церлини - по-гласовитата и сигурна певчески Надя Харитонова и по-подвижната и очарователна, макар и с по-скромни вокални данни, субретка Лиляна Донева. Но въпреки певческите и актьорските постижения целият сценичен образ на спектакъла бе някак плосък, неизразителен, далече от внушенията и мащабите на тази гениална пиеса. Тук искам да припомня думите на Гьоте, записани от неговия секретар Екерман на 12 февруари 1829 г. : "Дон Жуан на младия Моцарт е тъкмо този тип музика, който би трябвало да бъде музика за моя "Фауст"...
         Три години след "Дон Жуан" излезе премиерата на "Сватбата на Фигаро" - 26 май 1966 година. Режисурата осъществи младата, едва 24-годишна, Цветана Андреева-Прохазка, чешка възпитаничка, учила в Яначковата академия при прочутия Васербауер, възпитана в една по-модерна естетика, тогава далечна от нашия музикален театър. Цветана Андреева имаше повече време за работа, а и по-подходящ за Моцартовия стил диригент - Михаил Лефтеров. В музикално отношение и оркестърът, и солистите бяха подготвени по-стабилно и прецизно от този взискателен и опитен маестро. Резултатът бе доста по-категоричен. В сценично и в музикално отношение това бе истински, автентичен Моцарт, при това изпят пълноценно. Защото Моцарт, противно на някои схващания, не бива да се пее с малко глас и от певци, които не могат да пеят пълноценно в оперите на Верди или Пучини.
         Двойният състав за всички роли бе равностен. Добрин Маников и Валентин Григоров - Фигаро, Цветана Тодорова и Надя Харитонова - Сузана, Кунка Кузманова и Мини Николова - Графинята, Анастас Анастасов и Петър Кадиев - Графа, Стоянка Коева и Теодора Георгиева /Керубино/ - в главните партии, а също и застъпниците на второстепенните: Снежина Якимова, Никола Николов-Доктора, Никола Абаджимаринов, Неделчо Деянов. "Сватбата на Фигаро" е най-реалистичната от Моцартовите опери и може би най- близката до усещанията и възможностите на българските оперни артисти. Плътно очертаните и богато нюансирани характери не само на главните, но и на вторите персонажи са добра основа за всеки добър изпълнител. А русенските изпълнители бяха много добри.Те се постараха да представят цялото разнообразие и вътрешна многостранност на реалните характери на своите герои, да бъдат те от "плът и кръв".
         Може да се съжалява, че постановката, противно на очакванията, въпреки достъпността на заглавието, за разлика от "Дон Жуан", не надхвърли цифрата 20 представления. Бих обяснил това главно с неудовлетвореността на публиката от изключително стилизираната, плоска, пределно стилизирана сценография на главния художник на Русенската опера Петър Попов. Силен, оригинален живописец, за съжаление, той не умееше да мисли нито театрално, нито пространствено и повечето от решенията му като сценограф бяха несполучливи, а и режисьорите /щатните и гостуващите/ обикновено избягваха да работят с него.
         А опера като "Сватбата", особено при едно определено реалистично решение, при тази музика, не търпи подобни прекалени условности. Известно е, че в операта сценографията до голяма степен решава сценичния успех на един спектакъл. Поне така е у нас...
         След нови три години, през 1969 година, в навечерието на своята 25-годишнина, Русенската опера посегна отново към късния Моцарт. На 16 септември 1969 година, в началото на юбилейния сезон, излезе дългоочакваната и работена от пролетта, "ВЪЛШЕБНАТА ФЛЕЙТА". Този път постановъчният екип беше още по-силен и амбициран. Стефан Трифонов започна задълбочена, студийна работа със солистите - два пълни състава, а също и с хора. Музикалната подготовка също трая повече от 5 месеца под ръководството на новия главен диригент, младият - и изпълнения с желание за работа тогава - Михаил Ангелов. Хорът подготви музикално талантливият хормайстор Атанас Димитров. И резултатът оправда напълно усилията на всички. Премиерата се превърна в успех, празник за Русенската опера и българската музикална култура. Спектакълът бе показан в София, а също и на фестивала в големия румънски град Брашов, както и на други сцени у нас. В него взе участие почти целият солистичен състав на Операта състоящ се от близо 40 много добри певци и артисти. Начело бе "тройката" Кръстев /Папагено/, Маринова /Памина/, Здравков /Тамино/. И тримата бяха в разцвета на силите си. Представиха ни завършени, пълнокръвни, запомнящи се образи, при които вокалното и сценичното начало бяха в пълна хармония. Не по-малко ярки бяха и Папагено на Добрин Маников, Царицата на нощта на Цветана Тодорова /подготвена с Добрин Петков/ и Надя Харитонова, Памина на младата тогава Роза Митова /една прекрасна лиричка/, Зарастро на Валентин Григоров, Папагена на Мери Димитрова и Трите великолепни дами на: Мария Венцеславова, Кунка Кузманова, Евдокия Здравкова Мими Николова, Жени Бабачева, Ана Ангелова. По-късно в постановката се включиха и младите дебютанти - Любомир Дяковски /Принц. Тамино/ и Иван Консулов /Папагено/. Ярки бяха и застъпниците на по-малките роли: Неделчо Деянов, Никола Абаджимаринов, Петър Касабов. Критиката посрещна добре постановката и я оцени високо.
         Спектаклите се радваха на много голям зрителски интерес - бяха програмирани и ученически представления, за които това заглавие се оказа особено подходящо, като първа среща с оперния театър на "Гения от Залцбург". Това беше и най-успешната в сценографско отношение Моцартова постановка на русенска сцена. Сценичното решение на известната Мариана Попова бе оценено високо от критиката и аплодирано от публиката още при вдигането на завесата след увертюрата. Ето и една много точна оценка на Р. Бикс: "Владеейки виртуозно стилистични похвати от немско-австрийския музикален театър, изобретателна и паходчива на основата на отлично познатите й условия на сцената в Русе, тя прочете "Вълшебната флейта" необикновено смислено, ярко, съобразено със състава и самия театър". /"Бълг. оперен театър", т.2/.
         "Вълшебната флейта" се задържа в афиша на театъра до 1973 година, като се игра често, винаги при пълни салони. Все пак, това е най-народната, най-достъпната от всички Моцартови опери, докато "Дон Жуан" излезе през една все още неподготвена публика. И може да се каже, че "Флейтата" бе първият категоричен успех на театъра в тази трудна и непривична за нашата непродължителна оперна традиция. През 1988 година на русенска сцена бе представена с много голям успех и постановката на Плевенската опера /дир. Георги Нотев, реж. Кузман Попов, худ. Мария Диманова/.
         На 14 май 1973 година беше премиерата на "ТАКА ПРАВЯТ ВСИЧКИ". "Опера на всемогъщата чувственост, на елинския култ към Ерос", както сполучливо я определя големият руски Моцартовед Григорий Чичерин в книгата си за композитора.
         Идеята за тази постановка бе на младата, току-що дипломирала се режисьорка Веселина Манолова. Чешка възпитаничка, учила при същия този Васербауер, при когото бе завършила и Цветана Андреева Прохазка /по това време тя вече работеше в операта на Хавана/, Веселина имаше амбицията да направи един съвременен и автентичен прочит на Моцарт с нашите вече привикнали към този стил певци. Дълго и прецизно се работи върху овладяването на певческите партии, а също и с оркестъра от младия и талантлив диригент Иван Филев. Може да се съжалява, че той съкрати доста от музикалния текст - близо една четвърт! - което бе недопустимо за подобна партитура, може от страх, че публиката няма да я приеме лесно. "Така правят всички" е опера с прост сюжет /по истинска история от 18 век/, но с дълбока, пълна с философски загадки музика.
         Нашите певци се справиха безпроблемно с вокалните си партии - изпяха ги красиво, пълноценно, показаха и усет към стила, бяха изрядни музикално.Високи бяха постиженията на всеки един от тях: Ана Ангелова /Дорабела/, след нея и Пенка Дилова, Мими Николова и Надя Харитонова /Фиордилиджи/, Пенка Маринова, Виолета Шаханова, Цветана Тодорова /Деспина/, а също и: Добрин Маников /Дон Алфонсо/, Иван Добрев и Иван Консулов /Гулиелмо/, Любомир Дяковски и Кольо Абаджимаринов /Ферандо/. Звучен и артистичен бе хорът /хормайстор Томина Сидова/. Режисьорката и артистите успяха да представят четирите типа любов от текста на Лоренцо Да Понте и музиката на Моцарт: Фиордилиджи - любовта страст и гордост, Дорабела - непосредствената нетърпеливост, бързото и лесно променящо се чувство, Ферандо - любовта-съновидение, Гулиелмо - веселият хедонизъм и оптимизъм, Дон Алфонсо - старият циник и изкусител, един комичен Мефисто, и не на последно място - Деспина, двигателят на действието и очарователното лекомислие и примитивната женственост...
         Постановката се задържа за четири сезона в афиша на театъра, което за Моцарт, при нашите условия и традиции, може да се отчете като успех, при все че слезе от сцената при пълни салони и разполагаше с два добри състава. Критиката я прие ласкаво, особено режисурата на младата Манолова, която бе оценена сред най-добрите Моцартови постановки в съвременния български оперен театър.
         През 1974 г. с един много стилен и ярко театрален спектакъл на "Така правят всички" на русенска сцена гостува Държавната опера от Ерфурт с диригент Уде Нисен и режисьор Волфганг Губиш, които бяха поставили преди това в Русе операта на Алберт Лорцинг "Цар и дърводелец".Немските певци бяха със значително по-скромни гласови данни от нашите изпълнители, но спечелиха публиката с голямата си музикалност и пластична култура.

         Цели 15 години ще минат докато Русенската опера се обърне отново към Моцарт.На 24 януари 1988 година беше премиерата на втората за града постановка на "СВАТБАТА НА ФИГАРО". Съставът беше вече доста освежен от млади сили, от певци, за които Моцарт бе необходим, а и публиката бе задълго лишена от среща с него.
         Режисурата пое Павел Герджиков, изтъкнат Моцартов певец, с ред силни постижения именно в тази естетика, а музикалната подготовка - младият ленинградски възпитаник Милен Начев. Герджиков покани за художник на декорите своя постоянен сътрудник Радостин Чомаков, а костюмите бяха проектирани от Бояна Чомакова. Декоративното решение в стил Рококо - достатъчно удобно, красиво и функционално - създаваше необходимата обстановка за всичките 4 действия, добри бяха и костюмите. Постановката - изцяло традиционна, без ненужни експерименти, беше вярна на автора и може да бъде определена като един първокласен ансамблов театър. До опитните и утвърдени Мария Венцеславова /Графинята/, Анастас Анастасов /Графа/, Виолета Шаханова/ Сузана/, Пенка Дилова /Марчелина/, Кольо Абаджимаринов /Базилио/, се наредиха младите дебютанти: Галя Горчева и Йоланта Николаева /Графинята/, Стоян Стоянджов /Фигаро/, Емилия Ботева /Керубино/, Александър Тинков и Ивайло Иванов /Графа/. За повечето от ролите съставите бяха три! Герджиков подготви добре всички и може да се каже, че се получи един добър реалистичен театър. Топлата, сгрята от любов към живота и хората ирония в тази прекрасна Моцартова творба достигна до публиката. С безспорното си чувство за хумор Герджиков изгради един весел и ироничен спектакъл, бих казал сред най-обрите му постижения като режисьор досега. По-неизработена бе музикалната страна от диригента Начев, но със спектаклите тя улегна и когато бе поета от госта Оливър Гилмур "Сватбата" зазвуча с пълния си блясък. Критиката я посрещна добре, публиката още по-добре - може да се съжалява, че не се изигра и бе свалена от ръководството при пълни салони. Това всъщност се случи и с ред други хубави постановки като: "Веселите уиндзорки" на Ото Николай, "Фра Дяволо" на Обер, "Фауст" на Гуно, "Продадена невеста" на Сметана. Започна периодът на задграничните турнета, на еднообразния репертоар, на повторението на едни и същи омръзнали на публиката и певците заглавия като: "Аида", "Набуко", "Трубадур", "Тоска", ""Бал с маски"...
         Втората "Сватба на Фигаро" все пак се задържа за четири сезона и се застъпи с новата - втора /засега/ постановка на "ВЪЛШЕБНАТА ФЛЕЙТА" - премиера на 18 октомври 1990 година. Тук събитието беше Оскар Фигероа, един голям режисьор от Театър "Колон", Буенос Айрес, който по това време беше на работа в Стокхолм.
         Постановката беше копродукция с Варненската опера и декорите - твърде сиви, безлични и бутафорни /худ. Иван Савов/ - трудно можеха да бъдат основа за един пълноценен спектакъл. А и музикалната работа на младия и трудно свързващ тогава сцената с оркестъра Милен Начев не беше на необходимото ниво. Успехът на спектакъла се дължеше изцяло на солистите и на режисьора проф. Фигероа. За сравнително краткия репетиционен период той успя да извлече максималното от тях, а и те бяха достатъчно добри и амбицирани при срещата си с този голям майстор, за да се представят пълноценно. Фигероа остави назад "овехтялото" според него масонското начало /не беше актуално тогава, за разлика от днес!/, реши операта като една вълшебна приказка за вечната и всепобеждаваща любов, готова да се противопостави на силите на злото и на мрака /жалко, че декорите и осветлението не бяха на ниво!/. Работата му с артистите бе забележителна - истинска школа за тях.
         Сред многото постижения се откроиха: братята Иван и Димитър Кюркчиеви като изпълнители на ролята на Принц Тамино/ първият емоционален и гласовит, вторият музикален и артистичен/, Виолета Шаханова, /оценена от критиката тук като "поетична", "прецизна и стилна Памина"/, Александър Тинков /Папагено/ и Стефан Димитров /много верен, точен и събран като Зарастро!/. В постановката гостуваха две отлични млади колоратурки: Дарина Такова от София и Даниела Иванова от Варна, които се представиха блестящо в трънливата партия на Царицата на нощта.
         Последните спектакли дирижира с голям успех Оливър Гилмур, но и тази постановка бе свалена преждевременно от ръководството.
         Започна един лош период в историята на Русенската опера. Някога водеща, с прекрасни певци, богат и интересен репертоар, с много публика, тя постепенно започна да губи позиции. Смениха се доста директори /Милен Начев, Георги Делиганев, Йоана Бакалова, Иван Кюркчиев, Георги Димитров/, които я ръководиха неумело, користно, егоистично, без мисъл за състава, за най-важното в него - солистите, за публиката, за голямото изкуство...
         Едва след 9 години русенци посегнаха отново към Моцарт, този път по повод 50-годишния юбилей на своя оперен театър. На 19 ноември 1999 година с тържествена премиера на "ДОН ЖУАН" бе отбелязано това голямо събитие. Идеята за този репертоарен избор бе на директора Михаил Ангелов и режисьора Павел Герджиков.
         В ролите се представиха част от водещите солисти на Русе: Виолета Шаханова /Дона Елвира/, Стефан Димитров /Командора/, Стоян Стоянджов /Мазето/ и гостите: Цветана Бандаловска /Дона Ана/, Пеньо Пирозов /Дон Отавио/, Александър Текелиев /Лепорело/ и Александър Крунев /Дон Жуан/. Диригент беше Георги Чапразов. Това бе последният спектакъл на Моцарт, изпят на български език Нямаше необходимия за една юбилейна постановка успех.
         По ред причини: репертоарният избор, неравностойният състав, краткият репетиционен период, необиграната авангардна сценография на Вячеслав Парапанов в разрез с режисурата и статичната игра на повечето от изпълнителите и не на последно място - неразчетената партитура от диригента Чапразов, равното и неизразително представяне на музикалния текст. Затова и критиката не прие много добре постановката. Добри оценки получиха: Крунев, Димитров, Шаханова и Бандаловска /последната с уговорката за статичната си игра/. Представленията бяха само две...
         През януари на 2004 година, по поръчка на френския импресарио и певец Пиер Мишел, обявен за "артистичен консултант" на директора-диригент Георги Димитров/!?/, "ДОН ЖУАН" беше реализирана за трети пореден път - вече на италиански език за турне във Франция. Музикалното ръководство бе поверено на американския диригент Дейвид Милър, един неизвестен, но първокласен диригент. За кратко време той подготви солистите, хора и оркестъра и дирижира двете премиерни представления като едновременно акомпанираше на чембало и речитативите, изработени перфектно от него и певците. Сценичното оформление и "режисурата", ако можеше да се нарече така "диспечерската" работа на Пиер Мишел не помогнаха на спектакъла да се превърне в събитие, въпреки прецизната и задълбочена музикантска работа на Милър, който дирижираше наизуст. А турнето за "жълти стотинки" приключи с полицейски скандал във Франция. Пиер Мишел се бе изхитрил да извади по-евтини работни визи за състава - за Испания!? - вместо за Франция и част от хората бяха закопчани с белезници от полицията, а той избяга!
         През годината на Моцарт - 2006, диригентът и бивш пианист Велизар Генчев натрапи на фестивала "Мартенски музикални дни" и на ОФД, Русе, в период на междуцарствие, свой проект за нова, четвърта по ред/!?/ постановка на "ДОН ЖУАН". Под предлог, че щял да представи "един автентичен Моцарт" и че "предната постановка била напълно осакатена от неоправдани и нелогични съкращения", той реализира своя личен прочит - като диригент и като... режисьор /?!/. И резултатът, особено в сценично отношение, бе повече от печален. "Режисурата", ако това можеше да се нарече изобщо режисура, бе върху принципа "Влез! Излез!". Без помен за концепция, ансамбъл, сценично движение, образи, характери, взаимоотношения. Да не говорим за тази драма от шекспировски мащаб, за философията в нея, за внушенията й!
         Един семпъл костюмиран концерт, при който младите артисти трябваше да стоят в позиция "мирно!", с ръце прилепнали до бедрата и почти да не се движат по сцената. Обаче, накрая, младият талантлив и темпераментен Мартин Цонев /русенец, сега в Бон/ не издържа и направи един истински финал на ролята си, което се посрещна от силно смутената публика като "нещо от друга опера"! И въпреки, че певците бяха - в болшинството си - много добри и бяха овладели още в Академията Моцартовия стил, театър и ансамбъл не се получиха. На премиерата имаше непрекъснати грешки и разминавания, груб, неовладян оркестър, недобър баланс сцена-оркестър, Неуспешна, направо любителска беше и сценографията на главния художник и понякога... "режисьор" на Русенската опера Иван Савов.
         С този изключително неуспешен "Дон Жуан" от 2006 г. - останал без публика на втората си премиера, засега приключи Моцартиадата в Русе. Да се надяваме, че в бъдеще ще бъде по-добра и само с внимателно обмислени и солидно подготвени постановки като успешните от годините: 1954, 1966, 1969, 1973, 1988 и 1990