Цялото му име е Йон Дезидериу /на бълг. „желан“/ Сърбу. Роден е под критичния знак на Девата през септември на 1919 в трансилванското градче Петрила, в семейство на миньор. Отначало съдбата е благосклонна към него - завършва румънска филология и философия, забелязва го големият поет и философ Лучиан Блага /1895-1961/ и публикува новелата му "Възкресение" в своето списание. Тогава е само на двайсет и една. Но през размирната 1940 година град Клуж, където учи Сърбу, е предаден на Унгария по решение на Виенския арбитраж /факултетът е преместен в Сибиу-Херманщадт, а след година започва войната, и той, още студент, е изпратен на фронта в Русия...
         След войната в течение на няколко години прави сериозна научна и преподавателска кариера в освободения Клуж. Но с налагането на режима на "народна демокрация" Йон Д. Сърбу е изхвърлен от системата на висшето образование като "неблагонадежден" и ученик на Блага. Работи като учител в малки градчета и села, като провинциален репортер. През 1956, след смъртта на Сталин, се опитва да издаде първата си книга с проза "Концерт", но цензурата я спира и по донос от колега е арестуван и изпратен в концлагер. Цели седем години, до 1963, Йон Дезидериу Сърбу обикаля лагерите на смъртта в Румъния. След като е освободен, работи отначало като миньор и едва след няколко години успява, бавно и трудно, да се завърне към интелектуалния живот - назначават го за литературен секретар /драматург/ в Драматичния театър на град Крайова. Там работи до смъртта си през септември 1989, без да дочака падането на режима на диктатора Чаушеску!
         Йон Д. Сърбу работи продуктивно, печата много, главно проза и драматургия, става известен сред литературните среди в северната ни съседка, получава и няколко награди. Но голямото му признание и известност идват посмъртно, през 1993, когато излиза двутомникът "Jurnalul unui jurnalist fara jurnal" - "Дневникът на един журналист без дневник" /заглавието е почти непреводимо, но смисълът е: "Дневникът или Записките на журналиста без печатно издание".
         Книгата стана интелектуален бестселър, не само защото Йон Д. Сърбу описа трагичната съдба на съвременна Румъния и обкръжаващия го свят, но и в известна степен реабилитира самосъзнанието на обществото /в тази страна, за разлика от Русия и някои други соцстрани - без нашата България - нямаше такава голяма и сериозна "книжнина от чекмеджето" и "самиздат"/.
         Необичайната изповед на автора е под формата на кратки записки - размисли от рода на тези на Василий Розанов и Емил Чоран. Йон Д. Сърбу не указва местата и не посочва имена на хора - може би от предпазливост? Не се знае. Използва няколко измислени типизирани имена. А може би и защото има нагласата на драматурга - автор е на редица пиеси, част от които се играеха с успех по румънските театрални сцени.
         Румънското издание е с послеслов от големия драматург и поет Марин Сореску с красноречивото заглавие „Ядохме хляб с абсурд“. В присъщия си образен и метафоричен стил Сореску назовата Сърбу "страж на съвестта ни" и пише, че неговото творчество е нещо като "дълго безсъние на отхвърления - болезнена самота, преживяна от човек, жаден за човешко общуване", "Мини-Сократ, който не само не е могъл да види Атина, но и е бил системно лишаван от възможността да беседва със себеподобните си..."
         Йон Д. Сърбу, според негови познати от Крайова, е притежавал гения на оратора-полемист, на учителя-философ, но е бил принуден да живее почти затворен и да не остави ученици. Сам той се е наричал "литературен кръг, състоящ се от един литератор", "беден и нещастен сержант от войската, която отстъпва вече 40 години"... Онези безвъзвратно изгубени за Румъния, за България и цяла Източна Европа 40 години, в които е имал съдбата на живее и твори.