Ако изключим Кафка и Пруст, може би няма друг съвременен писател, за когото да е писано повече, отколкото за Жан Пол Сартр /1905-1980/. Мнозина сравняват автора на "Битие и Нищо" с неговия велик сънародник Виктор Юго. Някой дори писа, че: "Виктор Юго е луд, който се счита за самия Виктор Юго, докато Сартр е луд, който изобщо не се мисли за Сартр"... Наистина този неспокоен французин може да бъде определен твърде трудно. Самият той казваше: "Аз, Сартр винаги съм в ситуация!" А ситуациите, както е известно, нерядко се "залягат", напластяват, а могат да предизвикват и скандали. Скандали на съвестта и морала, скандали на вярата и на кръста. Самият Сартр не беше вярващ, а по-скоро атеист, но "одисеите на неговата съвест" смущаваха мисленето на мнозина десетилетия наред.
         Свободата в творчеството и живота на Сартр също предизвикваха скандали и бяха "кръст", който писателят и философът носеше с надеждата да намери себе си и да спаси хората. Спасението, според него, бе необходимо повече в социален и исторически, отколкото в личен, морален план. И фашизмът, и комунизмът - двете "велики идеологии", които го вълнуваха през целия му живот - не целяха нищо друго, освен да постигнат Абсолютното или Идеалното. Но Сартр не се виждаше като "апостол на Абсолютното", а по-скоро като "мислител в една объркана епоха". И наистина бе такъв. Знаеше, че неговото /т. е. нашето/ време, както всички други, има нужда от хора, които го анализират, наблюдават и дори прогнозират. Тази роля обикновено е присъща на писателите с "пипалца" и "фасетки". А кой повече от Сартр имаше "пипалца" и "фасетки"? Като своя скандален предшественик Андре Жид, играл неговата роля между двете войни, Сартр бе философът на следвоенна Франция и Европа. Разбира се, неговото влияние бе далече по-голямо от това на Жид. В центъра на търсенията му бяха проблемите на съществуването /екзистенцията/, произтичащо главно от промените в света след появата на марксизма и руската революция - тази "двойна митология". Революцията, според него, бе "конкретният вирус", заразил масите, "слепи и бинтовани от имагинерното", а марксизмът - "метод-фетиш за заклинание на утопиите". Но преди да достигне до този верен извод, той ще измине доста дълъг път. Проблемът е дали писателят може да бъде "съвест на епохата" и да не бъде забравен, както днес почти никой не си спомня за вездесъщия някога Андре Жид. Но други "съвести" като Волтер, Анатол Франс или Зола, сигурно няма да бъдат забравени. В интервю за специален, посветен нему, брой на списание "Облик", авторът на "Битие и Нищо" се питаше "Какъв съм аз? Философ или литератор? Мисля, че това, което донесох с първите си опуси, бе реалността, която включва и двете - литературата и философията. Всичко, което написах е и едното, и другото. И това може да се каже и за белетристиката, и за драматургията, и за критическите, и за философските ми опити. Всъщност, моите литературни съчинения винаги са имали определен философски привкус..."
         Идеалистическият атеистичен екзистенциализъм на Сартр се съсредоточава главно върху анализа на човешкото съществуване: върху това как то се преживява и осмисля от самата личност и се разгръща в поредицата от доброволни избори, неподвластни на законите на Битието.
         Човекът, според тази философия, е "свобода и нищо друго". Той може да се прояви като нравствен единствено, когато предпочете свободата. Отделянето от Битието в себе си /Нещото/ и Битието за себе си /Съзнанието/ е в основата на екзистенциалистичната теория на писателя-философ. Той третира Битието като "процес на непрекъсната дезинтеграция". Но обективната връзка между явленията и обективния свят, вторичността на човешкото субективно съществуване и на съзнателната човешка дейност - всичко това неизбежно посъжда на дезинтеграция и екзистенциализма на Сартр. И той се опитва да ревизира своята философия с помощта на марксизма. През 1960 година публикува предизвикалия доста шум труд "Критика на диалектическия разум", в който, при опита си да преодолее пропастта между "одухотворения човек" и материалния свят, се лута между марксизма от ленински тип и анархистичния волунтаризъм.
         Човекът Сартр стана до известна степен жертва на една двусмисленост. Типичен буржоа по произход /сам се считаше за такъв и често се оплакваше/ той питаеше към тази класа истинска ненавист до смъртта си! Но никога не рискува, не отиде докрай - не стана нито член на ФКП, нито на някоя друга партия. Предпочете да наблюдава историята отстрани, макар в редица моменти да вземаше думата, за да осъди, например: кървавото потушаване на Унгарската революция от 1956, съветската танкова инвазия в Чехословакия през 1968, агресията на СССР в Афганистан през 1979...
         Всъщност, Сартр беше скромен и не акцентираше върху философията си - тя намери блестящ израз в драматургията му, на която държеше като че ли повнече. Не искаше да усложнява нещата. Предпочиташе да бъде по-малко извнестен и признат, при все че това негово желание не се изпълни. Цитиран и отричан, обожаван и хулен, той просто не можеше да остане незабелязан. Имаше и твърде много приятели, ученици, последователи - за съжаление някои от тях /Албер Камю, Мерло-Понти, Клод Лефор, Реймон Арон, Бернар Анри-Леви/ се отдръпнаха от него. Но въпреки това влиянието му бе огромно. Някой дори писа, че: "Сартр - това е цяла лява партия, четвъртата във Франция". Андиберти го нарече "интелектуалният страж на Европа", докато Франсоа Мориак, възмутен от позицията му във връзка с Алжирската война, го обяви за..."клинично луд"/?!/. Но може би най-точна бе реакцията на Шарл дьо Гол. Когато през размирната 1968 година властите се опитаха да го арестуват заради открития му протест срещу полицейския произвол в Париж, генералът се намеси в негова защита /макар преди това да бе остро критикуван от писателя/ и заяви: "Не може да бъде арестуван един Волтер!". За прибързаните и наивни отрицатели на писателя, готови да възкликнат: "Със Сартр е свършено!", издателство "Грасе" от Париж донесе преди време неприятна изненада. Публикува "Свидетелства за Сартр" -два великолепни обемисти тома /1433 страници!/, отпечатани на базата на неговото прочуто списание "Тан модерн"/Модерни времена/, броевете 531, 532 и 533, както и внушителен брой писма, статии, спомени - негови и на съвременници. Изданието на "Грасе" ни представя една наистина голяма и твърде сложна личност, с нейните велики прозрения и велики заблуди.
         Времето на Сартр - от 40-те до 70-те години на ХХ век, беше безкрайно интересно и без съмнение, той постави отпечатък върху него. Неслучайно един френски критик остроумно отбеляза /и по този начин направи точна характеристика на писателя- философ/, че ако Жан Пол Сартр се бе родил през 18 век, той непременно би бил един от най-дейните енциклопедисти, пръв помощник на Дидро и заедно с него не само би написал голяма част от статиите в Енциклопедията, но би воювал и за нейното бързо издаване и още по-бързо разпространение във Франция и Европа.