Огнян Стамболиев

литературна критика, преводи, публицистика

Литературен клуб | публикуване | страницата на автора

 

 

ЗАВИСТТА Е ТЕЖКА, ХРОНИЧНА БОЛЕСТ

 

Огнян Стамболиев

 

 

         Казват: завистта била сред главните черти на българския характер. Сигурно е така. Всички знаем анекдота за издигнатия българин в Ада, чиито събратя го натикали в казана, замествайки дяволите...
         В нашия посткомунистически свят агресивната, разрушителната завист е реалност. Изворите й са повече социални, отколкото нравствени. Тази аномалия възникна след 1944 година с превратното тълкуване на библейската фраза: „Последните ще бъдат първи“. Тогава започна и лумпенизацията на немалка част от българското общество, която стигна до небивали размери.
         По своята същност лумпенът е завистник - социалният му протест е разрушителен. Готов е да руши и да преобръща всичко. Податлив е на социални утопии, на всякакви революционни фантасмагории. Лумпенът винаги е мечтаел да среши всички с един и същи гребен, да ги изравни в бездуховността и нищетата. Той изпитва органическа омраза към всеки с по-висок социален статус, с по-добро материално положение, с образование и култура по-високи от неговите.
         Всеобщата завист и уравниловката лишиха българското общество от стимули за напредък и развитие, доведоха го да пълна пасивност и безотговорност. И откъде се взе този мит, че бедността не била порок, че само облагородявала човека? Не, бедността просто разяжда душата. Както я разяжда и страхът. Завистта също! Нима тя не е една от причините за корупцията, масовата престъпност, за повсеместните кражби и измами? Именно тази бедност - материална и духовна, тези ограничени възможности за реализация през изминалите десетилетия ни доведоха дотук.
         Да, Нейно Величество Завистта ни държи твърде здраво и безмилостно в желязната си прегръдка. А тя е майка на уравниловката... Но днес дилемата е една: или повече интензивен и качествен труд и по-високо заплащане, както и повече свобода и творчество, или задушаващата всеки прогрес уравниловка, гарантираща връщане към "светлото" минало...
         Наистина твърде трудно ще се преборим с обществената завист - една от големите беди на днешното българско общество. Тя е тежко, хронично заболяване, изискващо продължително, упорито лечение... Какво да направим? Като начало бихме могли да започнем с оздравяването на нравствеността, на духовната атмосфера, с възраждането на самоуважението. Нали самоуважаващият се човек не завижда на ближния си заради това, че има повече успехи или пари от него. Бихме могли и да ревизираме понятията си за справедливост и законност. Защото справедливо ли е, например, да заемаме длъжност не според квалификацията, образованието и възможностите си?! Или да живеем на гърба на държавата и да чакаме всичко от нея, както правехме досега? И както ни учеха идеолозите-комунисти?
         „Всекиму според труда“, този висш принцип трябва определи понятието "социална справедливост" в нашето общество. Не на всички по равно, както беше досега, а на всеки според труда и качеството на труда.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 27. декември 2006 г.
© 1998-2025 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]