Цветан Стоянов

есеистика

Литературен клуб - 20 години! | азбучен каталог | страницата на автора

 

ЗА ХУБАВИТЕ РАЗГОВОРИ

 

Цветан Стоянов

 

         Знам, че ще си навлека гнева на теоретиците и ще бъда упрекнат в пълно неразбиране на естетиката, но въпреки това се изкушавам да нарека хубавия разговор изкуство. Помислете си - не изисква ли той и опит, и вдъхновение, а може би и малко дарование; не разкрива ли свой ритъм, мелодия, композиция и колорит; не напомня ли нещо в него на това, което наричаме „творчески момент”; развоят му не донася ли някакво подобие на художествена наслада; най-после не представлява ли своеобразно познание на живота, пречупено през индивидуалността на неговите създатели! Наистина, в много други отношения хубавият разговор не може да се сравнява с основните родове изкуство, но затова пък той има пред тях едно голямо предимство, на пръв поглед незабелязвано и подценявано – създава се не от един, а най-малко от двама души.
         Този негов „обществен характер” възнаграждава творците му с радост, която липсва и в най-великолепните прояви на отделния, самотен дух – радостта на съзвучието. Малко неща са по-приятни от усещането, че човекът до вас ви разбира напълно, че душите ви като двама влюбени се прегръщат и побеждават разстоянията и преградите помежду си. Хубавият разговор е истински концерт. Той изисква пълна съгласуваност независимо от това, дали в него участват равностойни инструменти, или основната фраза на единия само се поддържа от съпровода на другия. Отначало тоновете прозвучават малко плахо и нерешително, но постепенно взаимната симпатия и патосът на сближаването все по-сигурно размахват диригентската си пръчица. Вие с щастливо учудване забелязвате, че мислите ви, тръгнали поотделно, вече вървят в обща посока, настигат се и се отминават, после пак се догонват и със смях си стискат ръцете, удивени и опиянени от постоянната си близост. Не е нужно вече да довършвате изреченията си – половин дума е достатъчна, за да ви разбере събеседникът ви, защото същата мисъл едновременно е съзрявала и у него самия, и стига само лекият тласък, само полъхът на гласа ви, за да се откъсне нейният плод. Вашите намеци и алегории, вашите несвързани и противоречиви изрази, които при друг случай биха изглеждали словесни ребуси и за най-проницателните слушатели, сега той проумява с яснотата на човек, получил откровение. В думите, между думите, зад думите – неговите и вашите – идеите вече не пълзят с онази ленива сдържаност на обикновения говор – те сега бликат, пеят, те танцуват! – и този им танц само външно изглежда, че се прекъсва от честите, наситени с безмълвни гласове паузи – всъщност и тогава разговорът през тишината продължава, още по-вглъбен и проникновен. Един най-скрит и неуловим за чуждото ухо напев го съпътства, дошъл може би от звъна на самите слова, а може би от собственото напрежение на изпънатия като струна вътрешен слух. И всичко това заедно с цялата обстановка, която във вашите сетива е променила и цветовете си, и оркестрацията си, и атмосферата си, за да се пригоди като подходящ фон – заедно с осветлението, сенките, шумоленето на дрехите, блясъка на очите, докосването на пръстите, усмивките, мекотата на изражението, се слива в цялостно съкровено преживяване, създадено от вас самите в тръпките и на въображението, и на добрия вкус, и на мъдростта, и немислимо без тази хармония на различните характери и светочувствувания, когато изпод пластовете на отликите вие с възторга на сполучливи златотърсачи сами извличате и дестилирате ценния метал – първичното родство на душите си, така че всичко, което си кажете, да прозвъни с пълна и неотменна еднозвучност – като ритмите на сонет...
         Хубавите разговори!... Колко често ние сме наклонни да ги омаловажаваме, обръщайки се към най-близките си с „Ела да си побъбрим вкъщи!” или „Ще влезем ли да пием по чашка и да си кажем две думи!”: фалшиви покани, произнесени с такъв небрежен тон, като че се отнася само да прекараме времето по този начин, вместо да играем табла или да се разхождаме по главната улица! А може би те, тези разговори, да струват повече от стотици часове, в които сме си въобразявали, че вършим нещо полезно! Може би са придавали свежест на цялото ни съществование, защото са носили са носили увереността, че ни разбират и съчувстват. Може би са между най-сполучливите творби на живота ни, съсредоточили в няколко часа смисъла и съдържанието на цели години – и не един човек, огледал назад изминатия си път, ще ги нареди заедно с най-скъпите придобивки, съзрял в тях ценности, недооценени дотогава!
         Сигурно ще се намерят мнозина да възразят, че приповдигнатия тон на тия размисли звучи пресилено: „Каквото и да е – ще кажат те, - но и най-сърдечните, и най-човечните, и най-изящните разговори са мимолетни. Те са метеори, които пламват и угасват веднага. Няколко души ще създадат и ще усетят сами хубостта на един разговор, но заедно с последните им думи ще изчезне и тя. Нека те да са гледали на него като на художествено произведение, нека са вложили в звуците му най-доброто от себе си, нека са изтръпвали от радостното докосване на мислите си, тъй като скулпторът изтръпва, когато види в статуята си въплъщението на своя копнеж – добре! Но затова пък минутният и еднократен чар на преживяното малко по-късно ще се разсее завинаги. Той няма да остане, тъй както остава една поема, една симфония, една гравюра – като застинал и вечно възгарящ порив на духа, съхранил първоначалния си огън и за твореца си, и за всички други. Не, достъпен само веднъж, само на преките си създатели, и най-хубавият разговор ще се загуби или дори да се задържи, няма да бъде повече от спомен за миналото наслаждение. Затова той може да се поставя наред с големите ценности. Той е епизод.”
         Всичко това е много вярно, и все пак не е вярно докрай. Даже да приемем, че разговорното очарование е действително преходно, оттук още не следва един толкова пренебрежителен извод. Би могло да се поспори дали всяка ценност необходимо предполага трайността и дали в мигновения блясък на метеора няма красота, която, макар и да отстъпва пред сиянието на неподвижните звезди, поне не заслужава презрение - или ако се отиде още по-далече, дали не е тъкмо тази моментна обреченост, тази неповторимост на обаянието при разговора от неизвестна гледна точка негово достойнство. Но и това не е нужно, защото и самото твърдение, че хубавите разговори са мимолетни, не отговаря на истината. Вярно е, че веднъж отминали, те не могат да се възпроизвеждат, но това съвсем не значи, че не оставят следи. Думите им могат да се забравят, но лъхът им не изчезва. Ако наистина са хубави разговори, те вече като добри и мъдри духове се заселват вътре в нас самите - тяхното присъствие тайно продължава, и то не само сред спомените, а и при всяка наша стъпка. Ние може би не се и сещаме за тях, а те тайно са ръководили и ръководят не една решителна постъпка. Разговорът на бащата с момчето, когато то, достигнало прага на мъжествеността, го чувства вече като приятел и двамата се откриват за първи път с едно ново разбиране, едновременно стреснати и разнежени от този ненадеен поврат; разговорът на верните другари, които дългото съвместно пътуване е направило неразделни и най-после, зърнали целта, остават неразделни и в постигането й; разговорът на бойците, сплели страхове и очаквания в общата сляпа участ на един окоп, над чието задушно небе се готви да се разрази огнен ураган; разговорът на мъжа и жената между две експлозии на любовта им, толкова изразителен, че те не могат да скрият нищо помежду си, защото нежността им като река завлича и разтапя сърцата, а ласките, в кротостта и простотата си, се сливат със самите думи; разговорът на потиснатите и измъчваните, над които тегне призракът на някоя зловеща тирания и за които е опасно даже да мечтаят заедно - и все пак от всяка тяхна сричка струи надежда; разговорът на бурната, задъхана от смях компания, която е въодушевена до такава степен от внезапното си единство, че иска да изчерпи докрай неподозираните му възможности, затова неуморно реве за още веселие - за повече веселие - за невъобразимо веселие; разговорът на случайно запозналите се във влака или гостната, открили, че макар по много въпроси да стоят на два полюса, все пак са членове на едно и също, неизвестно на тях самите тайно братство, тъй като разсъжденията им, дори в котраста си, са в еднаква гама - и ето че даже без да си знаят добре имената, вече се готови да си правят изповеди, любопитни в същото време дали от тази среща ще разцъфти едно ново, трайно приятелство, или ще се забравят още на другия ден; разговорът с чужденеца, случайно кръстосал за час-два пътя си с вашия, когото разбирате така добре, без да знаете езика - без думи, даже с погледи - и с когото бихте желали да бъдете безкрайно мил и внимателен не от лицемерие или условна учтивост, а просто поради внезапното разкритие, че различията и далечината между вас са само измама на окото и че победи ли се тя, вие излизате стари и близки познати - те, всички тези разговори, и десетки други като тях не само носят дълбокото удовлетворение на истинския допир с хората, не само показват, изваяна от думите, прелестта на собствените мисли и чувства, чиято стойност понякога не се и предполага, но и много пъти, като живи същества, застанали с години до нас самите, се намесват в живота ни, възпитават и помагат - чупят бариери, сочат пътеки, лекуват рани...
         И тяхното значение не се изчерпва единствено с вътрешната красота и полза, които са донесли на тоя или оня, с невидимото им местенце в микрокосмоса на отделната личност. Колко често, откак има човек и човешка история, те са се пренасяли извън този микрокосмос, ставали са огромна обществена сила! По цялата планета днес припламват като хиляди и далечни огньове хубави разговори. Те заглушават и кънтежа на фабричните машини, и виелиците на неизброднита равнини, и тътена на булевардите, и воя на зверовете край негърските колиби. Разговори, които все повече и повече привличат слуха; някъде волни, другаде тайни; разговори, които включват контакта между милионите и ги правят участници в най-грандиозната и вълнуваща беседа; разговори за доброто, правдата и щастието на всички озлочестени, онеправдани и нещастни. Те са може би най-хубавите разговори - не блестящи упражнения на езика и мисълта, не и скрити, малокръвни удоволствия на двама или трима посветени - а разговори-оръжия, където всяка дума е изстрел, където се громят не приятелските бастиони, където редица след редица излизат на атака.
         Хубавите разговори са част от всички велики дела. Те са и техни предтечи, и техни спътници, и техни потомци, макар че историята почти никога не ги споменава. Но ако някой би могъл да се вслуша в хилядогласния им шепот, да проследи тънките и безкрайно преплетени нишки, които се събират в тях и изхождат от тях, той би разбрал много по-добре от другите подбудите, същината и развоя на големите събития. Той би видял, че в тези безпретенциозни и дребни в мащаба на цялото творения на най-неизвестни и иначе нетворчески личности, в това изкуство на обикновените до голяма степен се оглежда и едновременно се създава - непреднамерено, без съзнание за крайните последици, но винаги с определена насока и с усет за темпото на епохата - неизбежната съдба на общността. Защото разговорите винаги вървят неразлъчно от постъпките - и чрез тяхното взаимопроникване милионите разговарящи, чиито думи и изрази се отнасят на пръв поглед до техните отделни съществования, чертаят и контурите на необятните исторически платна.
         Нищо никога не е било създадено без хубав разговор - нито съграждането на Партенона, нито събарянето на Бастилията. Дори Робинзон, когато е уреждал живота си на безлюдния остров, се е мъчел, нещастният, да се раздвоява и да беседва сам със себе си, за да може работата му да върви. Много неща обуславят едно творческо зачеване - било то материално или духовно - и трудно може да се отдели измежду тях причината на причините, - но все пак не на последно място са случаите, когато зародишът се е оплодил в трепета на някое предишно общение с близък човек, с приятел, със съмишленик, в топлината на минали срещи и разговори, заглъхнали вече пред входа на паметта, но дълбоко навътре в коридорите й, все още звънтящи като ехо. И постройките, понесли вековна красота на плещите си, и изобретенията, които съчетават логиката и хрумването в такъв съюз, че изглеждат на простия разум абсурдни, и безгрижните песни, и вечните книги, и вдъхновените речи, и могъщите учения - крият в дъното си отпечатъците на хубавите разговори. И даже нещо повече - ако разширим понятието, ако го вземем вече в преносния му смисъл, ние можем спокойно да кажем, че всъщност те, най-великите създания на човека, са хубави разговори, тъй като творците им са искали чрез тях красноречиво да говорят на стотици хиляди събеседници, на цели народи - че в тях, възхитено от близостта и съзвучието си, беседва цялото човечество. Добре е, че има хубави разговори. Те откриват една голяма и светла истина: че хората се търсят не само поради необходимост или интерес, но защото сърцевината на природата им ги кара да жадуват за близост.
         Когато ви пресрещне с мрежите си чувството за самота и отчужденост - всеки има такива минути, - когато разни философи-вехтошари се мъчат да ви убедят, че човеците приличали на загубени в пустинята оазиси, между които няма връзка - спомнете си вчерашната среща с приятеля ви и двата часа смях и сърдечни приказки, спомнете си за всички такива срещи, за всички смехове и сърдечни приказки. Не са ли те като нежни докосвания на спътници, тръгнали заедно и ободрени от близостта си? Нека ги търсим, нека намираме в тях и нашата красота, и красотата на другите, и настоящето, и бъдещето - нека докрай им се наслаждаваме - на хубавите разговори! Ние трябва да искаме те да стават все повече и повече, ние трябва да се стремим - тъй както художникът би желал да направи от всяка картина шедьовър - всички разговори да бъдат хубави!...

 

 

         1959 г.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 15. март 2010 г.
Публикация в кн. „Събрани съчинения“, том 1, Цветан Стоянов, Изд. „Български писател“, С., 1988 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]