Владимир Воронски

критика, проза

Литературен клуб | страницата на автора | литературна критика

 

Делото

 

Владимир Воронски

 

 

    …a true story

 

         Той излезе от стаята, която благоухаеше толкова хубаво на кадило, сякаш в нея беше оставено голо тяло. Струйка нежна кръв се стече по гърдите му и опетни бялата му риза, сякаш се беше одраскал на роза.

 

         - Откъде тръгва предположението ви, че са превишени права на МВР в случая с Вашия син? Какво точно стана?
         - Те не само, че правата са превишени. Нанесен му е жесток побой при задържането.
         - От кого?
         - От двама сержанти в прословутото Пето РПУ, което е в Н.
         - Жесток побой?
         - Жесток побой. С дръжка на пистолет в главата.
         - С каква цел?
         - С цел да прави самопризнания.
         - Побой с дръжка на пистолет в главата.
         - Да. Парадоксите около сина ми са много.
         - Какви самопризнания са искали да направи?
         - За извършено престъпление.
         - Направил ли ги е?
         - Не, не ги е направил, защото е припаднал.
         - От побоя?
         - Но жесток. От побой. Да.
         - Има ли следи?
         - Вързан с...
         - Вързан ли?
         - Има следи. И в... Да. Вързан, вързан с белезници.
         - И са го били?
         - Да.
         - Нещо да Ви напомня, уважаеми дами и господа, това? Вързан с белезници в продължение на 40 минути беше бит един човек и беше убит в полицейското управление в Б. Вашият син е имал късмет.

 

         Още лепнеше вкусът й по устните му, сякаш още се стичаше като пияна роза по ръцете му, сякаш още капеше като елей по пръстите му, неговата нежна любима. Беше толкова нежна, толкова нежна… като роза, чието очарование можеше да се купи с кръв, чиято нежност можеше да бъде докосната с цената на кръвта на нейния обожател.
         Трепереше. Зъбите му падаха, цялото му лице беше обезобразено в кръв, целият се тресеше като полудял. Ритаха го по корема, по гърба, по главата, устните му се пълнеха с храчки, задавяше се…
         - Благодаря на Бога! Аз видях, когато синът ми беше влачен, буквално сурнат в линейка.
         - Продължете разказа си. Как?
         - Малко ми е трудно, връщайки се към момента, за мен винаги ще бъде жив този момент, двама полицаи го влачеха и го... в една линейка. Това видях с очите си. Виках, крещях, чувствах ужас, безпомощност, конгломерат от страшно много чувства, обърканост, защото виждах, че нещо полицаите са направили със сина ми. Аз видях сина си и не знаех дали е жив или мъртъв?
         - Имаше ли видими следи от побоя?
         - Видимите следи от побоя, за мен бяха видими, защото аз от едно такова разстояние съм го наблюдавала, и то за части от секундите...
         - Защото с дръжка от пистолет, това все пак е тежък предмет. То би трябвало... Имало ли е спукване на черепа?
         - Не. Дотам не се е стигнало, за което благодаря на Бога! Но в лицето и в тази част има рани, ритници в гърдите, в гърба... Парадоксите обаче стигат и по-далеч. Адвокатът, когато иска освидетелстване за това, дознателят отказва.
         - Отказва ли? Той няма право да отказва.
         - Той го вписва по принуда на адвоката в протокола, под натиск. Но отказват да направят съдебномедицинска експертиза.
         - Ама нямат право. Как така ще отказват?
         - Там... Те имат права. Те имат, господин Воланд, всякакви права, които са си ги самодали, самовземали...
         - Това е ясно, че те са пълновластни господари на абсолютната истина, но все пак е правова държава. Нямат право да откажат такова нещо.
         - Ами…
          Насред съдебната зала долетяха звуци от цигулка. Никой от присъстващите обаче не можеше да ги чуе, защото не бяха написани за тях. Беше някакъв стар английски романс, в който се пееше за двама влюбени, които играеха шах… Той беше луднал по тялото й. Цялата имаше вкус на коприна и силно кафе. Беше толкова нежна…

 

         - Вие ще ги съдите ли?
         - Искам.
         Воланд Сталийски беше най-добрият адвокат в столицата. Прокурорите използваха връзките си, за да си уредят процес, в който защитник да не бъде той, тъй като стигнеше ли се до него, всички положени дотук усилия се превръщаха в causa perduta. Разказваше се дори, че беше измъкнал самия дявол от ада и затова сега беше може би най-богатият човек в столичния град. Воланд беше студен човек, той умееше безупречно да определя нравственото достойнство на клиентите си и в зависимост от това съобразяваше цената на услугите си. След като разпита подборно своята събеседничка, той най-сетне каза:
         - А ще можете ли да си позволите това дело? - Беше проникнал дълбоко в душата й. Знаеше, че тази майка се беше решила на всичко, за да заведе този процес, знаеше, че беше ипотекирала апартамента си, знаеше, че се нае на допълнителна работа, за да събере колкото се може повече пари. Знаеше, че се бе постарала да събере огромна за нея сума, за да не й бъде неудобно, когато той й зададе този въпрос, за да не се изчерви, за да не го отегчи със своята бедност. Въпреки това Воланд знаеше, че колкото й уверена да беше в значимостта на сумата, която беше събрала, жената пак щеше да изтръпне, когато й зададе въпроса за цената. Сърцето й биеше като побесняло. Изведнъж й се стори, че парите, които беше събрала, бяха твърде малка, твърде недостойна сума. За миг осъзна, че всичко свърши, че и дума не можеше да става да бъде ангажиран не само този, но и който и да било друг адвокат с такава смешна сума. Всичко сякаш се сгромоляса пред очите й. Цялата й надежда, всичката й вяра, дори любовта към сина й изчезнаха за миг, сякаш въобще не съществуваха, сякаш всичко изчезна от живота й, сякаш вече нямаше син, нямаше смисъл, сякаш тя самата вече не съществуваше - нищо не остава от човека, когато изгуби тия трите.
         - 30 000 евро - събра смелост и промълви тя. Докато изговаряше тези думи тя дори доби кураж, силите й се възвърнаха. Стори й се, че дори напразно се беше развълнувала. Сумата не беше никак малка. За миг дори помисли, че адвокатът ще се засмее на наивността й и ще каже, че не е нормално да се вземат толкова много пари, че е нужна много по-малка сума. Защо ли й причиняваше всичко това? Воланд беше студен човек и сам не разбираше откъде се беше взело това желание да издевателства над жената, сякаш тя бе някаква подсъдима, а той съдия. Той се усмихна снизходително. Сумата беше наистина твърде скромна за него, но въпреки това знаеше, че ще приеме делото за каквито и пари да му предложеха не от съжаление, това беше решено предварително, това беше решено вече не от него, той знаеше, че не можеше да откаже, но въпреки това продължаваше да издевателства. Сякаш студен дъжд я обля като зърна съжалителната усмивка на лицето му, прилежно отработена в дългата му практика на делови отношения с хората.
         - Да, разбирам - каза тихо той и даде израз сякаш се чудеше как най-деликатно да й даде да разбере, че сумата е твърде недостатъчна за такова дело и в същото време учтиво да я пренасочи към друг адвокат. Воланд не можеше да разбере какво ставаше с него, уж постъпваше по същия начин, машинално, както и с другите си клиенти, но сега имаше чувството, че някой друг диктува поведението му. Самият той търсеше отговор за смисъла на своето поведение.
         - Нали съзнавате какво всъщност искате от мен? Нали не мислите, че това, с което сте се захванали, не е никак лесно?
         От очите на майката вече потичаха сълзи. Тя се опитваше да се овладее, искаше й се да излезе, искаше й се никога да не беше прекачвала прага на тази стая, искаше й се никога да не се беше решавала на това дело. Все пак намери сили и кимна утвърдително.
         - Нужни са ви още 60 000 евро. - Защо й каза истинската цена, сякаш от нея зависеше дали ще поеме делото, защо трябваше да я измъчва, защо трябваше да издевателства над нея? Виждаше и предсказваше всяка нейна реакция, всяко най-малко вълнение в нейното сърце. Виждаше как тя сякаш се успокоява, как й става значително по-леко, когато сумата е вече назована, когато се превръща в крайно число, макар също толкова недостижимо за нея. Сякаш нещата станаха реални, осъществими, въпреки че такава сума действително не можеше да събере. Той виждаше как тя започва да пресмята, как ще тегли заем, как ще продаде апартамента си, как ще разпродаде всичките си бижута, цялата покъщнина, как ще работи денонощно, докато най-накрая ужасена не осъзнава, че сумата не можеше да бъде събрана.
         - Добре - каза тя.
         - Добре. Ето номера на сметката ми, по която трябва да преведете парите - каза той съвсем делово и написа на една бележка с ясен отчетлив почерк числата на банковата си сметка. Когато видя това, жената съвсем не издържа и заплака.
         - Моля ви, овладейте се. Ще поема делото. Сега ще ми дадете 30 000 евро, а останалите ще ми ги изплащате на равни вноски. - Изведнъж Воланд почувства как в жената всичко се промени. Как грейна цялото й същество, как изведнъж животът й се проясни, как се изпълни със смисъл, смисъл, който досега не беше срещала дори в най-щастливите си мигове, дори когато й се роди сина й. В този момент тя беше забравила всичко. Беше, беше щастлива, но сама не можеше да обясни защо, дори не знаеше какво точно искаше преди малко, какво беше постигнала педи малко, какво беше направила. Дори ако някой в този момент й беше казал, че имаше син, че води дело заради него, тя дълго би го гледала с учудване. Да, замисли се Воланд, изглежда аз съм силата, която зло желае, а пък все добро твори.

 

         - Вие си нямате представа какви опити, защото това са хора професионалисти, как се опитват да се прикриват. Благодарение на Военна прокуратура се доказа, че ДНК-то от кръвта е негова, по качулки, по дрехи...
         - От побоя?
         - Точно така.
         - Как се прикрива?
         - Но аз питам друго. Защо този дознател, от същото това районно, който го разпитва, който вижда тези охлузвания, тези рани...
         - Ами това е цяла система, която се защитава по вертикала - отдолу, до най-горе. Затова.
         - И той отказва да направи съдебномедицинска експертиза. Отивайки, за да се иска мярка за неотклонение...
         - За кого?
         - За сина ми. В съда ние не можем да представим такава и съдията, въпреки че вижда...
         - Да.
         - ...раните, въпреки че искаме, се казва, че това не е предмет по задържането. Аз питам. Нечие дете отива, по дадени обстоятелства попада в полицията - син, брат, баща, няма значение, нашата Конституция казва, че той е невинен до доказване на противното.
         - Така пише.
         - Така пише.
         - Да. Тази система, уважаеми съдебни заседатели, без всякакви критерии, избере ли си някого, пожелае ли да го унищожи, тя може да го унищожи психически, физически, емоционално и както си пожелае. И в това общество, каквото е нашето днес, е изключително трудно да защитаваш права. Особено, ако насилието произтича от среди на МВР. Те са абсолютно безконтролен господар. Така се държат. Като във феодална система. Не знам каква енергия има тази жена, мой клиент, да си търси правата.

 

         Той излезе на улицата. Сърцето му биеше като полудяло, сякаш, сякаш беше нейното сърце, сякаш още беше нейно, сякаш още беше в плен на нейното очарователно голо тяло, което цяла нощ се вълнуваше като побесняло море. Сякаш още разплискваше кръвта й, възбуждаше дъха й, заливаше гърдите й с любовта си… Отнякъде се носеше музика. Едно момиченце бе застанало до стената и свиреше. Той се приближи и й остави парите, които намери в джоба си. Тя свиреше, беше се унесла, но видя как една малка алена капка кръв се търкулна по ръкава на ризата му и падна върху калъфа на цигулката, кръв, която много приличаше на роза, на розата, която толкова много мечтаеше да получи…

 

         - А откъде намирате кураж да водите такова дело? - попита я най-накрая Воланд.
         - А откъде намирам куража? Ами намирам го и давам кураж на много други майки. Майки идват при мен за пребитите си деца, близки, най-различни хора...
         - От полицаи?
         - Да. След като поведох. Също страхуват се и много адвокати да водят срещу тях дела. Малцина са тези, които срещу тази система повеждат битка.
         - Можете да разчитате на абсолютна подкрепа в битката си срещу институционализираната мафия и престъпност. Гражданите трябва да вземат повод и да имат същия кураж, защото не се ли изправят, не си ли вдигнат главите и не започнат ли да гледат мъдро и трезво на целия този процес, на целия този град, на целия този свят, винаги победителят ще бъде един и същ. И винаги победен ще бъде гражданинът. А това не бива да продължава вечно така.

 

 

Електронна публикация на 06. юли 2006 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]