Владимир Воронски

критика

Литературен клуб | страницата на автора | литературна критика

 

Литургика на Изгорената от слънцето

 

Владимир Воронски

 

 

    Люблю тебя, булатный мой кинжал,
             Товарищ светлый и холодный.
    Задумчивый грузин на месть тебя ковал,
             На грозный бой точил черкес свободный.

     

    Лилейная рука тебя мне поднесла
             В знак памяти, в минуту расставанья,
    И в первый раз не кровь вдоль по тебе текла,
    Но светлая слеза - жемчужина страданья.

     

    И черные глаза, остановясь на мне,
             Исполненны таинственной печали,
             Как сталь твоя при трепетном огне,
                      То вдруг тускнели, то сверкали.

     

    Ты дан мне в спутники, любви залог немой,
    И страннику в тебе пример не бесполезный:
    Да, я не изменюсь и буду тверд душой,
                      Как ты, как ты, мой друг железный.

     

                      1838

     

         Обещанието да бъде венец на творението е иманентно на човека като сътворен по образ и подобие Божие. В този смисъл неговото осъществяване е съкровен акт на човешка екзистенция. Въпреки че обещанието е дадено от Бога, въпреки че то е Божествено откровение, неговото спазване и изпълнение е изключително действие на човешката воля и достойнство - да бъде подобен на Бога. Обещанието е благодатна възможност пред човешката личност за реализиране на божествено достойнство на своето битие. Разглеждано като обещание, пълнотата на човека като венец на творението може да бъде мислена чрез определенията "неизменност" (я не изменюсь), "твърдост" (буду тверд душой), "мъжество", "вярност", отнесени към един акт на богоуподобяване. В тези категории е представен и статутът на Възлюбения в неподражаемото стихотворение на Лермонтов Кинжал.
         Като тема за поетически етюд кинжалът преди всичко не е еднозначен и ясен символ. Той може да бъде възприет като тайно оръжие (secret knife), като оръжие на братоубийство (Каин), на цареубийство (Брут), на предателство или на спасение, възмездие и свобода. В този смисъл текст, който избира кинжала за своя тема, следва да се изгражда като нормативен или като митопораждащ. Той трябва да напълни с положително съдържание, да даде определен възвишен смисъл на един "празен", доколкото е неясен и дори по-скоро отрицателен, знак. Пушкин открива темата за кинжала в руската литература именно като възможност за митотворчество, за изграждане на сакрален текст - Лемноский бог тебя сковал/ Для рук бессмертной Немезиды (Кинжал). Стихотворението на Лермонтов възприема подобен подход към темата и интерпретира кинжала като езикова структура. Той функционира не като оръжие, а като дума, като знак, чрез който може да бъде предадено определено уникално и неизказано съдържание (в знак памяти, ты дан мне в спутники, залог немой) между две човешки същества.
         В първата строфа на стихотворението думата "кинжал" е употребена в смисъл на 'оръжие на воин'. Тя не функционира със своето специфично значение - 'хладно оръжие с късо (до 50 см) острие, предназначено за близък бой' - а й е придаден генерализиран смисъл на оръжие въобще. Кинжалът в Лермонтовото стихотворение е въоръжението, "любимото оръжие" на война. Той е оръжието, на което воинът основава своето достойнство. Той е средството, чрез което човек може да се определи към някакви ценности, в случая към ценностите на воина.
         Първата строфа поставя специален акцент върху уникалната изработка на кинжала. Той е направен на месть (Задумчивый грузин на месть тебя ковал), на грозный бой (точил черкес свободный). В този смисъл кинжалът може да се мисли като императив за определено поведение - мъст, бой, което в определена семантична система би могло да бъде прочетено и като проява на човешко достойнство, като изпълнение на определен дълг, като предназначение на човешката личност. В контекста на Пушкиновата творба употребата на кинжала е символ на извършена висша справедливост, на произнесен последен съд, на изпълнена мисия. Пушкин осмисля кинжала като дълг, като задача, като мисия. Всяка негова употреба има точно определено значение - убийството на цезар и възстановяването на републиката, убийството на Жан-Пол Марат, един от вождовете на френската революция, установил диктатура и терор на якобинците и т.н. Кинжалът е предназначен да извърши един точно определен уникален акт, в който е съсредоточено цялото съдържание на личността, т.е кинжалът може да се мисли като оръжието, чрез което човек извършва своето уникално предназначение в света.
         Втората и третата строфа на Лермонтовото стихотворение представят сцена на поднасяне, на посвещение на кинжала, която може да бъде разглеждана като своеобразен сакрален ритуал. В нея е използван езикът на канонизираната от Байрон (Корсари) и Пушкин (Кавказки пленник) като задължителна в романтическата поема сцена на нощното явление на героинята с перли в косите и с кинжал, който дарява на героя пленник. Лермонтов обаче не възпроизвежда буквално сюжета на поемите от своеобразния в руската литература цикъл на пленника, а използва основните елементи в тях, организирайки ги по нов начин, възприемайки ги като езикови структури, за да изгради от един прекрасен романтически мотив с много богат семантически потенциал смисъла на един сакрален ритуал - Подаряване на кинжал на възлюбения. Всъщност първоначално стихотворението е било озаглавено Подарок, с акцент именно върху акта на даряване, т.е. върху ритуалната страна на действието, а не на предмета на дареното.
         Централно действащо лице в извършването на ритуала Подаряване на кинжал на възлюбения е образът на изгорената от слънцето Възлюбена. Тя е харизматичната личност, способна да извърши церемонията. При Пушкин тази личност е черкешенката, при Байрон - турската наложница Гюлнера (Gulnare). Лермонтов обаче снема етническите референции на героинята си като по този начин универсализира нейната културна роля като роля на Възлюбената въобще, а не като специфичен темперамент на екзотична красавица. Ето защо този текст предпочита да назове тъмния тон в кожата на героинята като изгорен от слънцето цвят, какъвто е цветът на кожата на Възлюбената от Песен на Песните - Не гледайте ме, че съм мургава, защото слънцето ме е ожурило: (ПП.1:5).
         Сакралният акт, който извършва, или осъществява, ритуалът, е страданието на Влюбената. Като акт на страстна влюбеност страданието изгаря тялото на Влюбената, превръщайки я, преосъществявайки я в жрица, принасяща се в жертва, заради своя Възлюбен. И в первый раз не кровь вдоль по тебе текла,/ Но светлая слеза - жемчужина страданья. Бисерната сълза на страдание освещава сакралната жертва, кинжала, освещава свещения дар за Възлюбения. В нощната сцена в Кавказки пленник, когато реже оковите на пленения русин от очите на черкешенката неволно се стича сълза - Пилу дрожащей взяв рукой, / К его ногам она склонилась;/ Визжит железо под пилой,/ Слеза невольная скатилась - / И цепь распалась и гремит./ "Ты волен, - дева говорит, - / Беги!" Но взгляд ее безумный/ Любви порыв изобразил./ Она страдала. Байрон въвежда мотива за бисерната сълза, която капва върху веригите на пленника като сакрално (sacred) събитие на съ-страданието.

 

    What gem hath dropp'd and sparkles o'er his chain?
    The tear most sacred, shed for others' pain,
    That starts at once - bright - pure - from Pity's mine
    Already polish'd by the hand divine!

 

         Страданието сакрализира страстната влюбеност на героинята. Нейната жертвеност или принесеност я идентифицира или й придава идентичност на Христос (Христос означава помазаник или свещеник), който от любов към човека, за да спаси човека, приема страдание и кръстната смърт. Феерични елементи в образа на черкешенката-жрица могат да бъдат открити или напълно коректно прочетени в текста на Пушкин. Красивата черкешенка е обвързана със символиката на водата. Тя поднася "жива вода" на пленения руски воин и възвръща желанието му за живот. В последната сцена текстът създава илюзията, че героинята се хвърля във водата. Глядит назад... брега яснели/ И опененные белели;/ Но нет черкешенки младой/ Ни у брегов, ни под горой.../ Всё мертво... на брегах уснувших/ Лишь ветра слышен легкой звук,/ И при луне в водах плеснувших/ Струистый исчезает круг. Текстът обаче се отказва от разказ за съдбата на героинята, отказва се от финал, ангажирайки по този начин читателя със своеобразен творчески акт. По този начин смисъла на текста се поставя в зависимост от интерпретацията или рецептивната импровизация върху мотива - Изчезващия във водата кръг. Категоричната еднозначност на този мотив в поемата е разколебана като по този начин е поставен акцент върху неговия семантичен потенциал. Изчезващият кръг може да бъде породен от потъналото човешко тяло, но може да бъде причинен и от веслата на лодката на героя. И русской в шумной глубине/ Уже плывет и пенит волны. Въпреки мълчанието и сюжетната неяснота, текстът експлицира особената връзка между водата и черкешенката. Тя може да бъде удавница, но може да бъде и русалка, феерично същество, което носи жива вода. Всъщност в Класическата литература на Русия русалката и удавницата функционират като дихотомия. В Пушкиновия драматически откъс Русалка оставената от своя възлюбен удавница се превръща и се явява в последната сцена именно като русалка.
         Образът на русалката съвместява функциите на жрица, на свещенодеец и сакрална жертва, която извършва като русалка, принасяйки себе си като удавница за спасението на своя възлюбен. Интерпретацията на образа на възприетата да я наричаме в този текст изгорена от слънцето героиня като спасител, може да бъде аргументирана и въз основа на текста на Байрон. Поемата Корсари (The Corsair) е разделена на три части, наречени кантики, всяка от които започва с епиграф от комедията Ад (Inferno) на Данте. По този начин в текста е въведена своеобразна анагогична семантична структура. Сюжетът може да бъде интерпретиран като изход от ада, като спасение, осъществено от фееричната влюбена героиня. Бих искал да обърна внимание на наситеното използване на символиката на светлината при представянето на образа на Гюлнера от Байрон, което още повече я свързва с образа на Беатриче.

 

    Is it some seraph sent to grant him grace?
    No, 'tis an earthly form with heavenly face!
    Its white arm raised a lamp - yet gently hid,
    Lest the ray flash abruptly on the lid
    Of that closed eye, which opens but to pain,
    And once unclosed - but once may close again
    That form, with eye so dark, and cheek so fair,
    And auburn waves of gemm'd and braided hair;
    With shape of fairy lightness - naked foot,
    That shines like snow, and falls on earth as mute -
    Through guards and dunnest night how came it there?

 

         Най-сакралната част в церемонията или литургичния ритуал на Изгорената от слънцето е актът на предаване на стоманения нож, на кинжала, на Възлюбения. Но нека да се вчетем в двата стиха от Пушкин и Лермонтов в тяхната синоптична последователност! В одной руке блестит пила,/ В другой кинжал ее булатный; (Пушкин) и Люблю тебя, булатный мой кинжал, (Лермонтов). Възприети като скрижали на някаква свещена литургика двата текста въвеждат кинжала като основен инструмент, чрез който може да бъде извършено свещеното действо - връчването, преподнасянето, предаването на кинжала в трагичния акт на раздяла. Налице е наистина приемане на сакрален предмет. В двата текста наблюдаваме синтактична инверсия на определението булатный (кинжал ее булатный; (Пушкин) и булатный мой кинжал, (Лермонтов), както и замяна на третоличното притежателно местоимение "ее" с първоличното притежателно "мой". В този смисъл можем да говорим за предаване и приемане на "нейното", за възприемане и притежание на "нейното", за обладаване на "нейното", или превръщане на "моето" в "нейното". Можем да говорим за обмяна на човешки идентичности, на сакрална интимност между влюбени. От сакрален атрибут на жрицата, на достойнството на Изгорената от слънцето кинжалът става причастието, участието в акта на жертвоприношението, в акта на себепринасянето в раздялата. В християнското богослужение причастието трябва да бъде приемано и пазено с достойнство, тъй като това е Тялото и Кръвта на Христос, което се дава за нов, достоен живот. Подобна интерпретация предполага и сакралният предмет в разглеждания от нас жертвен акт на раздялата - кинжалът. Кинжалът е атрибут на честта, средство за реализиране на войнско достойнство.
         Но нека да продължим разчитането на тези възприети от този текст като литургични скрижали от Пушкин и Лермонтов късове текст! Консонантната структура на думата 'кинжал' е идентична с тази на думите 'книга', 'скрижали'. В Пушкиновата поема, героите говорят на различни езици. По този начин обаче кирилският текст от Пушкин пресемантизира нощната сцена от Корсари на Байрон, в която девойката освобождава пленника, носейки му нож. При Байрон кинжалът служи като средство, чрез което героят може да убие своя враг. В текста на Пушкин обаче този детайл, кинжалът, от гледна точка на развитието на сюжета е излишен. Героят не се налага да убива когото и да било, за своето освобождение. Привидно кинжалът е включен като художествен атрибут, актуализиращ в руския текст спомена за байроновата сцена. При Пушкин героинята освобождава героя и му дава ножа, но не за да убие. "Беги, - сказала дева гор: -/ Нигде черкес тебя не встретит./ Спеши; не трать ночных часов;/ Возьми кинжал: твоих следов/ Никто во мраке не заметит".
         Пушкиновият текст мисли кинжала като средство на езика, като материал за общение. Той е средството, чрез което се осъществява комуникативната ситуация между героите, принадлежащи към различни езикови култури, към различни полове. В стихотворението на Лермонтов кинжалът може да бъде интерпретиран дори като сакрален обет, като тайнство. Във фрагмента, представящ нощното посещение на черкешенката, изграден по модела на Байроновата поема, Пушкин вмъква следния детайл - Уста прекрасной ищут речи:

 

    Тогда кого-то слышно стало,
    Мелькнуло девы покрывало,
    И вот - печальна и бледна
    К нему приближилась она.
    Уста прекрасной ищут речи;
    Глаза исполнены тоской,
    И черной падают волной
    Ее власы на грудь и плечи.
    В одной руке блестит пила,
    В другой кинжал ее булатный;
    Казалось, будто дева шла
    На тайный бой, на подвиг ратный.

 

         В този смисъл нощното посещение на героинята с кинжал в ръка може да бъде интерпретирано като акт на общение с героя. Всъщност тук по своеобразен начин прозира автентичният смисъл на нощната сцена в жанра на поемата - любовен акт. Тук кинжалът, който може да бъде асоцииран и с "разтърсващото копие" на Шекспир, или да възприеме много по-еротични конотации, е езикът, чрез който се извършва общението на влюбените, преподаването на достойнството на различните култури, на различните идентичности или на различните личности. Кинжалът е тайнствената реч на любовта, с която, въпреки разликата в езиците, героите успяват да се разберат в своята привлеченост един към друг.
         Интересно е да отбележим, че текстът на Пушкин, освен че замълчава (безмолствует) за крайната съдба на героинята, остава двусмислен и по отношение на чувствата на героите. В Кавказки пленник могат да бъдат открити недвусмислени знаци, и жестове, които показват, че русинът съвсем не е безразличен към черкешенката и съвсем не е толкова безвъзвратно влюбен в любимата си от Петербург. Например той предлага на черкешенката да избяга с него.

 

    "О друг мой! - русской возопил, -
    Я твой навек, я твой до гроба.
    Ужасный край оставим оба,
    Беги со мной..."

 

         Следващите стихове са още по-силни. Епическият разказвач, който заема позицията на всезнаещ, всеведещ представя порива на героя, с който той хваща ръцете на черкешенката, така: К черкешенке простер он руки,/ Воскресшим сердцем к ней летел.

 

    К черкешенке простер он руки,
    Воскресшим сердцем к ней летел,
    И долгий поцелуй разлуки
    Союз любви запечатлел.

 

         Изразът с възкръснало сърце (воскрешим сердцем) показва ново коренно различно състояние на личността. Русинът вече е станал обичащ, влюбен. Следващият стих определя целувката на двамата герои като съюз на любовта, като печат. Извършено е било тайнство. Героят е възкресен, за да стане носител, съсъд на любов. Целувката при раздяла може би е най-горещата целувка. Тя е целувката, която запечатва, целувкта, която цялата е пълна с желание-за-неразделност, за единение, за вечност. В този смисъл актът на раздяла е тайнството, жертвоприношението, в което може да се случи истинският копнеж на двама души по тяхната непосилна заедност. Раздялата е земното тайнство, в което любимото същество се познава като наша липса, като наша непълнота, като наша насъщност, като наше битие.
         Аргумент за подобна интерпретация на раздялата можем да намерим във финалната глава на Евангелието на Иоан, когато Иисус, след като за трети път се явява на учениците си след Възкресението, разделяйки се с Петър трикратно му задава въпроса: "Симоне Ионин, любиш ли Ме? (Иоан 21:16 - 19).
         А когато се наобядваха, Иисус каза на Симона Петра: Симоне Ионин, любиш ли Ме повече, отколкото тия? Петър Му казва: да, Господи! Ти знаеш, че Те обичам. Иисус му казва: паси Моите агънца. казва му пак втори път: Симоне Ионин, любиш ли Ме? Петър Му казва: да, Господи! Ти знаеш, че те обичам. Иисус му казва: паси Моите овци. казва му трети път: Симоне Ионин, обичаш ли ме? Петъар се натъжи, задето трети път му каза: обичаш ли Ме? и Му рече: Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам. Иисус му казва: паси Моите овци. (Иоан. 21: 15 - 17)
         Петър е нов човек. Той е човешкото като институция на Божието присъствие, на Божията любов, той е Църква и в този смисъл е венец на творението. Петър е ученикът, който обича и който иска да обича най-много Иисус. Тази любов обаче ще трябва да бъде понесена като страдание в липсата на Възлюбения. Петър няма да бъде в скута на Господа, както Неговия любим ученик Иоан, а ще бъде в Иисус като бъде разделен от Него, като Го обича извън Него в битката, в подвига за нови души, в страданието, във великото страдание, което трябва да утвърди липсата на Възлюбения като непосилност на битието, като трагедия на света. Петър е новият човек, който репрезентира човешката индивидуалност като Църква, като институция на Божественото, чиято единствена грижа и дълг трябва да бъде съхраняването на любовта, на чистотата на любовта в себе си. Само по този начин личността придобива своето изключително достойнство на творение, създадено по образ и подобие Божие, придобива статута на венец на творението.
         В този смисъл интерпретира раздялата и прекрасното стихотворение на Лермонтов.

 

    Лилейная рука тебя мне поднесла
    В знак памяти, в минуту расставанья,
    И в первый раз не кровь вдоль по тебе текла,
    Но светлая слеза - жемчужина страданья.

 

         В изключително наситената с лиричност ситуация на раздяла бъдещето е осмислено като битка за живота на една нова възкресена личност, личност, която усеща липсата на Възлюбената като екзистенциална пълнота на своето битие. Бъдещето е възможност, в която трябва да бъде утвърдено ново достойнство на личността - нейната влюбеност. Текстът на Лермонтов означава "кинжала" като залог на любовта (залог любви) или като акт на любовта. В третия стих той е осмислен като материал на речта, като скрижал, който нейните очи, очите на Влюбената, са написали в минутата на раздялата с Любимия, но и в минутата на любовния акт с Любимия. (И черные глаза, остановясь на мне,/ Исполненны таинственной печали,/ Как сталь твоя при трепетном огне,/ То вдруг тускнели, то сверкали.) Кинжалът е изработен в пламъка на нейните очи, той е нейната свещена реч, която изказана като любовен акт, възкресява героя за нов живот, утвърждавайки ново достойнство на неговата личност - достойнството на влюбеността. Във финалното двустишие на стихотворението прекрасният образ на човека като венец на творението е представен като неизменност на акта на влюбеност, като безкрайност на любовния акт, като неизменност на Възлюбената, като възможност за вечна влюбеност. Да, я не изменюсь и буду тверд душой,/ Как ты, как ты, мой друг железный. Подобна твърдост очаква от апостол Петър и Иисус. Затова Той променя името му от Симон на Петър, което означава на латински камък. "И Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата" (Мат. 16:18 - 19). Същия интерпретативен код задава и епиграфът към третата и последна кантика на Байроновите Корсари от Данте: 'Come vedi - ancor non m'abbandona' (Как видишь - он еще меня не предал).
         В разгледаните текстове открихме скрижалите на една особена литургика, чиято цел е утвърждаването и придаването на човешката личност на статут на влюбеност. Този акт е сотериологически, спасителен, по своето значение и осигурява възможност за реализация на божественото достойнство на човека - да бъде венец на творението. Подобен сакрален ритуал обаче може да бъде извършен от един човек за един човек само веднъж. В него човек може да се уподоби само на един човек - на своята Възлюбена, на възлюбилата го, единствено, в която може да се превърне в шепа светлина, във венец на творението. В литургичната практика на Изгорената от слънцето текстът на Лермонтов Кинжал заема позицията на постфикс. Той е своеобразна изповед-обещание след извършването на сакралния ритуал, в който човека придобива статут на Влюбен, обещание за вечно съхранение на кинжала. Съхранението на кинжала, даден в жертвения акт раздяла, който притежава уникална изработка и предназначение, е всъщност непрекъснатост на любовния акт, вярност на мисията на Влюбения за уподобяване, причастие към образа на Възлюбената - как ты, как ты, мой друг железный - уподобяване на Възлюбената, което означава вечно единение с нея. В този смисъл текстът на Лермонтов преодолява трагичния романтичен акт на раздяла. Като акт на осъзнаване на Възлюбената като насъщна, непреодолима липса на човека, раздялата е всъщност безкрайността на любовния акт, любовния акт, в който човек осъществява обещанието да бъде венец на творението.

 

 

Електронна публикация на 25. май 2006 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]