Владимир Воронски

критика

Литературен клуб | страницата на автора | литературна критика

 

Етичната еротика в последното стихотворение на Лермонтов

 

Владимир Воронски

 

 

      1

       

      Нет, не тебя так пылко я люблю,
      Не для меня красы твоей блистанье;
      Люблю в тебе я прошлое страданье
      И молодость погибшую мою.

       

      2

       

      Когда порой я на тебя смотрю,
      В твои глаза вникая долгим взором:
      Таинственным я занят разговором,
      Но не с тобой я сердцем говорю.

       

      3

       

      Я говорю с подругой юных дней;
      В твоих чертах ищу черты другие;
      В устах живых уста давно немые,
      В глазах огонь угаснувших очей.

 

         Датирането на произведенията на втория поет на Русия поставя изключително сложни и, бих казал, дори нерешими задачи пред познанието за Лермонтов. Информацията както за биографичния, така и за творческия път на писателя е повече от оскъдна и прави всякакъв исторически подход към него безрезултатен и необоснован. Ние не разполагаме нито с дневници, нито с голяма част от писмата, които Лермонтов е писал или получавал, нито с достатъчно пълни и съдържателни спомени на неговите съвременници. Освен това сам писателят проявява склонност да мистифицира историческите факти около своя живот, и донякъде фикционализира своята биографема, превръщайки я по-скоро в предмет на поетиката, отколкото на историята на литературата. Без да взимаме каквото и да било отношение към нея, ще посочим, че в знанието за Лермонтов е изказана и хипотеза за това, че поетът съзнателно е укривал няколко години от възрастта си1. Много по-ценен от всички подобни исторически наблюдения обаче е фактът, че творческата изява на поета сред читателите си исторически не съвпада с времето, през което той е живял. По този начин се формира едно особено отношение между писател и читател. Приживе Лермонтов успява да издаде само няколко от своите лирически текстове, които събира в стихосбирка Стихотворения, както и романът Герой нашего времени - и всичко в последните три години от живота си. Голяма част от творчеството му започва да става достояние на широката публика в продължение на дълги години след смъртта му. Стихотворения на Лермонтов излизат в различни сборници, издания и монументални изследвания през 1843 г.,2 1844 г.,3 1857 г.,4 1858 г.,5 1859 г.,6 1860 г.,7 1861 г.,8 1862 г.,9 1863 г.,10 1872 г.,11 1876 г.,12 1881 г.,13 1887 г.,14 1889 г.,15 1891 г.,16 1910 г.,17 1913 г.,18 1936 г.,19 1939 г.,20 1952 г.,21 1954 г.22 и дори през 1962 г.23 и 1964 г.24 В този смисъл Лермонтов сякаш продължава да пише или да се изгражда като творческа личност и след смъртта си, използвайки критическата рефлексия на литературознанието. Всяко новооткрито и публикувано негово стихотворение същевременно премодулира и представата за неговата историческа личност. Получава се така, че по някакъв начин неговата лирика е не толкова вечна и непреходна в смисъла, в който говорим например за поезията на Пушкин или на Шекспир, а вечен и непрекъснат е творческият процес на Лермонтов, творческата изява на неговата личност. В този смисъл историческата личност на писателя Лермонтов представлява функция и предизвикателство пред творческия акт на поетиката на литературата или на художествения акт на четене, които откриват през годините различни текстове на поета, писани в частни албуми и писма, които непрекъснато изменят общата представа за поета. По този начин познанието за Лермонтов се насища и обогатява с дати, които непрекъснато пренареждат текстовете на поета в изданията на неговите Събрани съчинения. Ето защо е много трудно да се говори и за циклизация на Лермонтовата лирика. По-скоро би трябвало да се съгласим с Ейхенбаум, според когото лирическият процес в развитието на Втория руски поет се състои в намирането на математически най-изящната художествена форма за изразяване на високата философска идея, която занимава през цялото време поета и която тук ще приемем като идеята за покоя.
         В заключение на тези своебразни исторически бележки бих искал да добавя и още един щрих към специфичните отношения между журналиста, читателя и писателя, които изгражда Лермонтов. Голяма част от лириката на поета, особено тази, която литературознанието отнася към неговия трети и четвърти период, е написана в писма или албуми на частни лица от висшето общество. По този начин Лермонтов се явява като поет и превръща в свои читатели само определени от него лица. Неговите читатели се явяват в известна степен "избрани" да станат свидетели на преображението на един кадет в поет или на един човек в творческа личност. Получаваме един интимизиран акт на четене с висока степен на читателска ангажираност в един двустранен процес на лирическо дейтсвие. Всъщност стихотворението Журналист, читатель и писатель разглежда истинската поезия като съвместен акт на поета и читателя, който изключва посредничеството на издателите (Думата "журналист" от руското "журнал", което означава 'списание', е употребена в стихотворението в смисъл на 'издател'). Не случайно преди да се появи журналистът, поетът и читателят са заварени в една стая, с гръб един към друг, целите потънали в тишина - единият в тишината на творческо съзерцание пред камината, другият - в тишината на творческия акт на четенето. Поетът отказва да пише поезия за журналите, а читателят отказва да чете поезията от журналите, но и двамата чувстват безусловното поетическо присъствие на единия и естетическото съзнание на другия. Може би тази тишина, която благоговейно спазват помежду си и в която пребъдват заедно писателят и читателят, е израз на така дълго търсената най-подходяща художествена форма, в която може да бъде изразена философската идея за покоя. Преди да пристъпим към стихотворението Нет, не тебя так пылко я люблю…, което тук приехме за "последно", бих искал да обърна внимание и на факта, че този "избран" читател, у когото са открити голяма част от лириката на поета, е полово диференциран и често бива бъркан от историята на литературата с възлюбената, тъй като повечето любовни стихотворения са написани в албумите и писмата на жени.

 

         ***

 

         Стихотворението Нет, не тебя так пылко я люблю…, което този текст приема за последно, е публикувано за първи път през 1843 г. във в. Отечественые записки (Т.28, №6, отд. І, с.194). В историческата литературна критика е възприета хипотезата, която, без да я приемаме или отхвърляме, ще използваме, за да подчертаем късния характер на текста, че стихотворението е написано през лятото на 1841 г. в Пятигорск, където поетът се среща с Екатерина Биховец, далечна роднина на Лермонтов, в която той е виждал поразителна прилика със своята любима В.А.Бахметова (Лопухина). Всъщност конкретният повод да наречем това стихотворение последно е мястото, което му се отрежда в редица издания на събраните съчинения на писателя - то се публикува последно преди рубриката Стихотворения разных годов.
         Стихотворението Нет, не теб ятак пылко я люблю… може да бъде определено като еротическо и философско. Освен Екатерина Биховец в историята на литературата се споменават и редица други имена, между които и това на жената на Сологуб - София Михайловна, в стремежа да се намери в текста мелодраматизъм, който никога не е бил характерен за високата лирика на втория руски поет. Всъщност Лермонтов винаги е бил изключително точен в любовната си поезия в случаите, когато тя е била насочена към конкретна историческа личност. Десетки стихотворения са намерени в самите албуми на тези исторически личности. Дори и когато не е споменато името на обекта на любовната лирика, Лермонтов поставя титула "К*", взаимстван от Пушкин разбира се, за да подчертае наличието на историческа референция. Все пак обаче има стихотворения, в които това не е направено и съответно в тяхното съдържане трябва да се търси и нещо повече от евентуалната историческа личност, която може да стои зад тях. Такова е и последното стихотворение на писателя Нет, не теб ятак пылко я люблю…, в което няма и намек за какъвто и да било исторически персонаж.
         Въпреки изразения еротизъм в стихотворението Нет, не так пылко я люблю… Лермонтов не възпява своята възлюбена, а само и единствено собствената си любов като висока възможна проява на неговата личност. Възлюбената е неговата собствена, интимна любов като предвечна възможност за висока нравствена изява на неговата уникална личност. Възлюбената в този лирически откъс е актът на любов, тя е образ на любовта на поета като абсолютна проява на достойнството на неговата личност в статута й на венец на творението. Обектът на това, както го определихме, еротическо стихотворение е духовният образ на страданието (прошлое страдание), споменат в третата строфа. В християнската символика, или още по-конкретно в богословието на православното славянство, думите страдание и страст се свързват еднозначно с акта на любов. Самото приемане на страданието от Христос е безусловен всеотдаен акт на любовта на Бога към човека (ІИоан.4:9). В този смисъл в своето стихотворение поетът възлюбва възкресената проява на любовно чувство, която внезапно усеща в себе си, и посредством интимния творчески акт на вдъхновено поетическо откровение се причастява към онова сакрално събитие в човешката история - спасението и възкресението на човека, извършено веднъж за всякога и за всички.
         Ако се вчетем внимателно в стихотворението, или ако подходим творчески като читатели, които, както видяхме, са "избрани" от поета за случването на един или друг поетически акт, ще открием, че в него по никакъв начин не се загатва за припозната любима или стара любов. Напротив, онова, което поетът намира в еротическия любовен акт със своята партньорка е пълнотата на своята личност (молодосгть погибшую мою), разбирана като субект на любов. С други думи, в последното стихотворение на Лермонтов ставаме свидетели на възкресението на личността на поета в неговия нравствено извисен, божествен образ, когато обича или страда. Предмет на любовта е възкресението или въплъщението на неговата личност във венеца на нейната еманация и пълнота, осъществено в еротичния акт на неговата любов. Възлюбената е актът на неговата любов, която прави личността на поета толкова прекрасна, че в нея той забравя всичко останало, възлюбена, в която субектът на любовта, съсъдът на любовта, актьорът на любовното чувство се явява венец на творението.
         С това стихотворение Лермонтов изгражда напълно нов подход към възлюбената или своеобразна философия на възлюбената, черти от която се срещат може би само при Шекспир. В тази философия на възлюбената изчезва самата личност на любимата като обект на любов. Тя не се схваща нито като самостоятелна, еманципирана личност, нито като "друго аз" (alter ego) на поета. Единственото, което е запазено и оценено в нея е еротизмът на тялото й, чрез което може да бъде осъществен сакралният любовен акт на поета, в който се случва възкресението на неговата личност като венец на творението. Възлюбената е тялото, в което може да се случи мистерията, тайнството (таинственным я занят разговором или таинственая сага ("Когда волнуется желтеющая нива") на възкресението и на вечната младост (както е при Шекспир в Сонет 62). Това тяло обаче не е просто човешко тяло, а възлюбено, еротично тяло. Това не е тяло, което напомня за нещо отдавна отминало и загинало, а тяло, което възкресява онова, чрез което човек е - любовта. Щом любов нямам, нищо не съм. (ІКор.13:2) В този смисъл тялото на възлюбената, от чиято личност се отрича поетът, придобива изключително достойнство. Тя се идентифицира с Тяло Христово, към което в Тайнството Причастие миряните в Църквата се причастяват и пристрастяват, придобивайки участие, както в Неговото страдание и кръстна смърт, така и в Неговото възкресение и достойнство на Божи Син. Това е Тялото, заради което човек оставя баща си и майка си (Мат.19:5), мъртвите да погребват своите мъртви (Мат.8:22) и целия си живот (Мат.16:25), за да се прилепи (Бит.2:24) към жена си и да стане с нея една плът (Бит.2:24) в Христос. По този начин, привидно "пренебрегвайки" личността на възлюбената, поетът се причастява към нея, неусетно ставайки изцяло нея, обладавайки нейното тяло, което е дотолкова красиво и блестящо, че започва да се припознава и разбира като свое. Всъщност думата "прилепи", употребена в Книга Битие (Бит.2:24) и в Евангелието от Матей (Мат.16:25)25 на староеврейски е изразена с глагола dabak, който означава 'поглъщам, асимилирам, уподобявам'26. Именно обладаването на тялото на възлюбената, пребиваването в него, вдъхва самочувствие на субекта на любовта, на актьора на любовното чувство, на венец на творението и божественото достойнство на безсмъртието.
         В Сонет 62 на Шекспир грехът на самолюбието (sin of self-love), в който поетът се вижда като най-прекрасното същество на земята (Methinks no face so gracious is as mine,/ No shape so true, no truth of such account), е оправдан в тялото и любовта на възлюбената.

 

    'Tis thee, myself, that for myself I praise,
    Painting my age with beauty of thy days.

 

         При Шекспир Възлюбената е същността на аз-а (myself). Подобно контаминиране, или вливане на thee в myself обаче е възможно само в тялото на партньорката му в акта на "прилепване" на двете тела в една плът. Подобно оправдание на аз-а има и в последните три стиха в лирическия откъс на Лермонтов. В еротичния акт поетът търси и намира в тялото на Възлюбената своя собствен прекрасен образ:

 

    В твоих чертах ищу черты другие;
    В устах живых уста давно немые,
    В глазах огонь угаснувших очей.

 

         Възлюбената, разбирана като акт на любов, се осмисля като възможност да бъде възстановено достойнството на личността в качеството й на субект на любов, като венец на творението, която в собствените си очи (possesseth all mine eye) като такава изглежда толкова прекрасна и блестяща, че забравя за другата, с която се е сляла и в която е станала нейна. Всъщност трябва да отбележим, че при осъзнаване на достойнството на аз-а имаме акт на съзерцание (possesseth all mine eye). Подобно съзерцание на тялото на възлюбената е изразено и в стихотворението на Лермонтов - Когда порой я на тебя смотрю.
         Вече казахме, че истинската възлюбена в последното стихотворение на Лермонтов може да бъде възприета като акт на любов. Като еротическа изява любовта е съгласие на две свободни воли, съвместяване на две хуманитарни личности в една плът. В този смисъл, разглеждана като акт на любов, Възлюбената в Лермонтовото стихотворение не е нито "аз", нито "ти", а "аз" и "ти" в акт любов. В еротичните прояви на любовта, в половия акт изчезва представата за другия, тъй като той става прекрасна част от нас, става наше обладаемо тяло. В него еротиката на тялото на Възлюбената дотолкова завладява нашите сетива (possesseth all mine eye, В твои глаза вникая долгим взором), то става дотолкова любимо, дотолкова възлюбено, че започва да се схваща като същност на аз-а (myself) - 'Tis thee, myself, that for myself I praise. Евангелието определя висшата степен на любовта, както и висшата проява на хуманност, във възлюбването като себе си - възлюби ближния си като себе си (Мат.22:37). Най-висшата проява на любовта е да обичаш като себе си (myself). В този смисъл в акта на любовта, разбиран като съ-единение или съ-въплъщение на "аз" и "ти" в "прилепянето" (Бит.2:24) в една плът, става възможно и реалното уподобяване на Бога. В и чрез него човек става подобен на Христос, в чиято една Плът, в чието едно Тяло се съвместяват две воли - на Божия Син и на Сина Човечески. Ортодоксалното богословие според догматическата формулировка на Четвъртия Вселенски събор схваща Иисус Христос като неразделно, неразлъчно, неслитно и неизменно съединение на Неговата Божествената ипостас с човешката природа. В Неговата личност се осъществява съгласието на две воли - човешката и божествената. Но Христос винаги говори като една личност в 1 л. ед.ч., казвайки: "Аз съм Син Божий", но и "Аз съм Син Човечески", без да пренебрегва в Себе Си нито човешкото, нито божественото. В Него човешката природа придобива изключително достойнство, въздигайки се неизменно до божествената. Именно в Него тя сбъдва обещанието да бъде като венец на творението.
         Първият стих на последното Лермонтово стихотворение показва осъществяването на страстен любовен акт (так пылко я люблю), в който еротиката на тялото на възлюбената до такава степен изпълва очите на "любовния актьор" (в твои глаза вникая долгим взором), че той изключва присъствието на нейната личност (Не тебя). Цялата строфа е наситена с понятия и лирически фигури от един еротичен регистър - два пъти е употребен глаголът "любить", определението "пылко", отглаголното съществително "страдание", както и различните форми на реторически повтори.
         Втората строфа представлява едно дълго лирическо вглеждане и проникване в красотата на възлюбената (…я на тебя смотрю/ В твои глаза вникая долгим взором). В нея на едно чисто сетивно, осезателно проникване (вникая) е придаден духовен или сакрален смисъл. Чрез тялото на Възлюбената или дълбоко потопен в блясъка на нейната красота, поетът или лирическият любовен актьор достига отвъд дадената реалност в реалността на тайнството на възкресението. В тялото на Възлюбената авторът на любовното чувство постига някакво мистично тайнствено общение (таинственным я занят разговором), граничещо с мистически покой. Лирическият текст осмисля или поетически реализира еротичния акт на Възлюбената и Възлюбения като тайнство, като проникване в една друга реалност, рецептивно възприемаема като реалност на възкресението (молодость погибшую мою), в която човек отново може да "слуша" тайнствената сакрална реч на предвечното Слово. В стихотворението "Когда волнуется желтеющая нива…" този "тайнствен разговор", в случая "тайнствена сага" (Лепечет мне таинственную сагу/ Про мирный край, откуда мчится он) отнася към една божествена реалност, благо битие (мирный край) и покой, в който човек възвръща достойнството си на богосътворено същество, способно да общува с Бога.

 

    Тогда смиряется души моей тревога,
    Тогда расходятся морщины на челе, -
    И счастье я могу постигнуть на земле,
    И в небесах я вижу бога...

 

         В така очертания контекст отказът на любовния актьор да разговаря с възлюбената (но не с тобой я сердцем говорю) придобива съвсем различен смисъл, а именно на общение с Бога. Тези разсъждения ще ни осигурят и един много по-привлекателен подход към третата строфа на "троичното" Лермонтово стихотворение, в което се осъществява кулминацията на еротичния акт на Възлюбената и Възлюбения, или абсолютния смисъл на еротичната любов.
         В трета част авторът на любовното чувство постига една своеобразна материализация или реализация на идеята "подругой юных дней". При един по-сериозно ангажиран читателски подход към стихотворението, с предимно анагогични и философски търсения, изразът "подругой юных дней", с който започва третата строфа, не би трябвало да бъде възприет буквално като обуславящ присъствието на някаква историческа личност, която навремето поетът е обичал. В контекста на "тайнствения разговор" или на "тайнствената сага", в която поетът сякаш "вижда" Бога, изразът "подругой юных дней" визира по-скоро архетипната ситуация на човека преди грехопадението, при която той, сътворен като мъж и жена (И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори (Бит.1:27), Адам и Ева, е могъл да разговаря с Бога. Приятелката на младостта на поета може да бъде възприета като образ на предвечната Възлюбена или на истинската Възлюбена, с която човек става венец на творението. В този смисъл в кулминацията на еротичната любов авторът на любовното чувство достига до благото битие на въипостасената при възнесението на Христос човешка личност, реализирайки абсолютния смисъл на любовта. Приятелката в първия стих от третата строфа на стихотворението е менталната памет за предвечната Възлюбена, за благото битие на покой, в което човек "слуша" (ср. руската дума "внемлет", в която присъства коренът "ням" в смисъл на "притаен") словото на Бога, тя е ангелът, който нашепва тайнствената сага за възлюбеността на човека.

 

    В твоих чертах ищу черты другие;
    В устах живых уста давно немые,
    В глазах огонь угаснувших очей.

 

         Последните три стиха представят разговора с приятелката от младежките дни, или тайнствения разговор с нея, като обладаване на Възлюбената, осъществено единствено със средствата на поетиката. Поетологичните изразни средства едновременно пресъздават и сакрализират еротичното общуване с Възлюбената. Анафоричната употреба на предлога "в", паралелните конструкции и реторичните и звукови повторения създават напрегнат, учестен, страстен ритъм. Всяка една от натоварените с еротична семантика думи от тялото на възлюбената - черти, устни, очи - е повторена и умножена, преминавайки последователно от предложна падежна форма в множествено число в именителна ("чертах" - П.п., мн.ч. - "черты" - И.п., мн.ч; "устах" - П.п., мн.ч. - "уста" - И.п., мн.ч.; "глазах" - П.п., мн.ч. - "очей" - Р.п. мн.ч.). Граматически умножената употреба на думи от регистъра на еротичното тяло на възлюбената е разгърната в три паралелни конструкции с глагола "искать" - 'търся', употребен еднократно в 1л., сег.вр., ед.ч. в първата. Елиптичното изпадане на сказуемото в останалите две части на тристишието допълнително учестява ритъма в текста. Създава се впечатлението за един своеобразен цикъл, при който актьорът на любовното чувство обхожда с нарастващ интензитет чертите, устните и очите на своята възлюбена, връщайки се отново и отново в тях. Поетът търси (ср. на рус. искать) по тялото на Възлюбената онова, което иска да намери във формата на същото това тяло. Той търси, иска ("искать") същите тези черти, устни и очи, каквито има неговата възлюбена. Но неговото търсене, неговото желание, неговото искане е мотивирано само и единствено от онова, което вече е намерил и иска пак да намери в чертите, устните и очите на неговата блестяща възлюбена - желание, което може да се осмисли и реализира във вечността.
         На поетологическо равнище последното стихотворение на Лермонтов изгражда образната представа за страстен еротичен акт между Възлюбената и Възлюбения, на смислово-интерпретативно равнище обаче в този страстен любовен акт се случва нещо сакрално и тайнствено - възкресението на човека като образ и подобие на Бога, като венец на творението. В обладаването на тялото на Възлюбената се извършва своеобразно дуплициране на неговите черти или споделяне на неговата функционалност като съсъд на блестяща красота, като венец на творението. В тялото на възлюбената поетът намира себе си и своето автентично възкресено тяло (молодостя погибшую мою). Дублирайки в себе си нейните черти, устни и очи, актьорът на любовното чувство реално се уподобява на своята Възлюбена. Той придобива, обладава (possesseth) нейното тяло като венец на творението. Той се пристрастява към него в страстен любовен акт като по този начин възкръсва в него, също както при църковното тайнство Причастие човек приема Тялото на Христос и по този начин се уподобява на Христос и възкръсва в Неговото възкръснало Тяло.
         Същото пристрастяване към тялото на Възлюбената е осъществено и в Сонет 62 на Шекспир, в което актьорът на любовното чувство влага или намира собствената си същност (self). Тялото на възлюбената става моята същност - mysef ('Tis tee, myself) като по този начин авторът на любовното чувство придобива статута на венец на творението.

 

    Methinks no face so gracious is as mine,
    No shape so true, no truth of such account;
    And for myself mine own worth do define,
    As I all other in all worths surmount.

 

         Бих искал да отбележа, че състареното лице се появява тогава, когато поетът измести погледа от своята възлюбена към себе си, оглеждайки се в огледалото, т.е. в автентична проява на егоизъм.
         И тъй, в трите последни стиха от Лермонтовото стихотворение е изразена идеята за еротическата ненаситимост на тялото на Възлюбената, в което актьорът на любовното чувство се пристрастява (так пылко я люблю), което възбужда кръвта му, учестява ритъма на сърцето му и възкресява личността му за живот в неговия абсолютен предвечен смисъл - любовта.
         Същността на лирическата Възлюбена в това Лермонтово стихотворение е изградена изключително от поетически елементи. Тя има лирическа същност, която може да бъде изучена и разбрана посредством анализ на поетиката на текста. На първо място прави впечатление наситената, учестена, употреба на лични местоимения от 1-о и 2-о лице ед.ч. В 12-те стиха на Нет, не теб ятак пылко я люблю… шест пъти се среща първоличното местоимение "я" в И.п., ед.ч., един път в Р.п., ед.ч. - "меня" и веднъж притежателната местоименна форма в 1-о л., ед.ч., В.п. - "мою". Седем пъти в рамките на текста е употребена първолична глаголна форма в ед.ч. с окончания на "-у", "-ю", която е съдържала особен "интимен" колорит за Лермонтов - "люблю"(2), "говорю"(2), "ишу" (чиято повторителност графично може да бъде представена чрез оператора, използван в обектно ориентираните езици - 1++) и "смотрю"(1). Също толкова наситена е и употребата на граматични форми във 2-о лице. Второличното местоимение "ты" се среща общо четири пъти - от които два пъти форма във В.п., ед.ч. "на тебя", един път П.п., ед.ч "в тебе" (люблю в тебе) и веднъж в Тв.п., ед.ч. "с тобой". Три пъти се среща притежателната местоименна форма във 2-о лице мн.ч. - "твои", изключително по отношение на обекти от еротичното тяло на възлюбената. И така, имаме осем местоименни форми в 1-о лице и седем във 2-о. Единственият случай, при който няма ответна второлична форма е стихът "И молодость погибшую мою", който е отпратен към миналото и няма отношение към случващия се в рамките на текста еротичен любовен акт. В този смисъл получаваме една неразделна дву-лична форма "аз-ти", в която аз-ът се утвърждава като личност само и единствено по отношение на ти. Той се изказва в ти, проявява се в ти и чрез ти. Можем да говорим за лирически любовен субект, който може да бъде представен от местоименното съчетание аз-ти. Характеристиката на аз-а в тази двойка е сказуемостта, а на ти в страдателността, в предоставеността, в предложеността (ср. употребата на предложни падежни форми при обхождането на частите от тялото на Възлюбената - в твоих чертах; в устах живы; в глазах) си на обект, по отношение на който се проявява аз-ът. Аз-ът говори в ти, той се изказва ("сказва") в ти и се превръща в ти. Пълнотата на неговото битие е възможно само и единствено в ти. Ти е необходим, насъщен партньор в тайнствения разговор, в тайнствената сказуемост на аз-а и в неговото сбъдване във венец на творението - "тебя … я люблю", "люблю в тебе я", "я на тебя смотрю", "с тобой я … говорю", "в твоих чертах ищу". Всички проявления на автентичната индивидуалност на аз-а, уникалната любов, уникалният глас, уникалният поглед, са възможни и истинни само по отношение на едно възлюбено ти. Целостта на неразделния, неслитен дву-личен лирически образ е издържана и на ритмико-интонационно равнище. Стиховете и в трите строфи на стихотворението са римувани обхватно, като крайните мъжки рими обхващат средните женски.
         И тъй, последното стихотворение на Лермонтов може да бъде възприето като своеобразна етика на еротичните аспекти на любовта, при която еротиката на любовния акт, разбирана като еманация на желанието за събирането на две възлюбени тела, на копнежа по заедност, като възможност за неразлъчна и неслитна ситуираност на тялото на Възлюбената и Възлюбения в себе си или като осъществяване на едно, ако не предвечно, то поне предгреховно хуманитарно единство във формата "мъж и жена ги сътвори" - се осмисля като литургика, актуализираща събитието на възкресението на човека като венец на творението във формата на интимната единосъщност на Възлюбената и Възлюбения.
         В заключение бих могъл да кажа, че Лермонтов не успява да напише свой вариант на стихотворението "Памятник", превърнало се в своебразен реквием, чрез който поетите заявяват своята съпричастност към една класическа традиция, но в последното си стихотворения Не, не теб ятак пылко я люблю… той възкресява своята младост, и парадоксално или не, то отново се явява пророческо, тъй като след смъртта на поета в течение на повече от сто години започват да излизат неговите ранни стихотворения, изграждайки образа на вечната творческа личност, отколкото проблемния образ на непреходно класическо творение.

 

11 март 2007 г.

 

---

 

1 Захаров, В.А. Загадка последней дуэли, 2000 [горе]
2 Отечествение записки. Т.65 [горе]
3 Библиотека дле чтения. Т.65, Т.68 [горе]
4 Русский вестник [горе]
5 Атенея; Полярная звезда [горе]
6 Отечествение записки, Т.125 - излиза серия със непубликувани стихотворения на Лермонтов. [горе]
7 Разные сочинения Шиллера в переводах русских писателей; През тази година излизат и събрани съчинения на Лермонтов под редакцията на Дудышкин, който също включва неиздадени лирически произведения на писателя [горе]
8 Библиографические записки [горе]
9 Стихотворения М.Ю.Лермонтова, не вошедшие в последнее издание его сочинений. Берлин [горе]
10 Русский архив [горе]
11 Русская старина [горе]
12 Саратовский лист [горе]
13 Русская мысл - в броевете си от 1881 до 1884 г. изданието публикува серия непознати за широката публика стихотворения на Лермонтов. [горе]
14 Събрани съчинения под редакцията на Ефремов [горе]
15 Събрани стихотворения под редакцията на Висковатов. [горе]
16 Северный вестник [горе]
17 Събрани съчинения под редакцията на Абрамович [горе]
18 Русский библиофил [горе]
19 Събрани съчинения под редакцията на Б.М.Эйхенбаум [горе]
20 Литературная газета [горе]
21 Литературное наследствие [горе]
22 През 1954 г. излизат първите академически събрани съчинения на Лермонтов [горе]
23 В статията си Сокровища замка Хохберга И.Л.Андроников публикува за първи път стихотворението на Лермонтов Один среди людского шума [горе]
24 В книгата си Лермонтов. Исследования и находки И.Л.Андроников побликува за първи път стихотворението на Лермонтов Послание [горе]
25 Според някои изследователи целият стих Бит.2:24 - "Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът" - има много късен произход и е употребен за първи път от Иисус, тъй като Адам, който е нямал баща и майка, едва ли би го разбрал. [горе]
26 Лопухин, А.П., Толковая Библия [горе]

 

 

 

Електронна публикация на 31. март 2007 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]