Янко Янев

публицистика

Литературен клуб | страницата на автора | литературна критика

 

ТВОРЧЕСТВО И СЪВЕСТ

 

Д-р Янко Янев

 

          Онова, което определя развоя на обикновеното всекидневно съществуване в неговата непрекъсната връзка с обществената действителност, не е нищо друго освен съзнанието за нравственото, за дълга. Не можем да си представим нито един миг от процеса на това съществуване без чувството за нравственото. Целият обществен живот почива върху това чувство, върху идеята за отговорността на всяка лична постъпка. Каквато и да бъде формата на социалната воля, където и да се проявява тя, каквито и да са нейните цели: винаги тя е подчинена на оня непобедим вътрешен даймонион, който я заставя да действува с оглед към един свръхдействителен и същевременно толкова действителен и толкова индивидуален закон. Това, което ръководи повседневното битие, е съзнанието за могъществото на този закон, за неговата безусловна значимост сред смените на минутните явления. Дори може да се каже, че системата на целия социален живот е система на дълга, че нищо друго не изразява движението на този живот, освен осъществяването на нравственото съзнание. С една дума, доколкото действаме, доколкото сме обществени, ние сме подчинени на нравствената повеля, на оня необясним и загадъчен глас, който живее в глъбините на всяко живо същество и без което няма общество, ни държава, ни народ. Ние сме нравствени индивиди, това ще рече: ние сме призвани да действуваме. А да действуваме не значи нищо друго, освен да живеем със съзнанието за един дълг, да превръщаме неуморимо нещата и света в отражение на нашето нравствено самоопределение. Какво ще рече да бъдеш член на нравствено самоопределение. Какво ще рече да бъдеш член на едно общество и да работиш за него, освен да въплътяваш своите нравствени убеждения, да действуваш свободно и затова винаги с чувството на едно вътрешно, неумолимо требване? Ти трябва да постъпваш тъй и тъй, ти трябва да умреш или да живееш, да утвърдиш или да отречеш - не защото можеш да извършиш всичко това, но защото си задължен да го направиш в името на нещо велико.
          Тук, в това осъществяване на дълга, се крие героизмът на емпиричния и ограничен живот. В стремежа си да устои на всички ония заплашителни сили, които биха попречили на осъществяването на дълга, съзнанието се бори със себе си и с тия сили, докато намери разрешение, докато успои тревогата на своето требване. И така целият този емпиричен живот представя арената, гдето воюва висшият нравствен императив. Какво може да бъде величието на тази война, величието на нравственото, се вижда от това, че много пъти последното смогва да се въземе над себе си, над своята практична особеност и да се отъждестви с реличиозното чувство, със святото. Тогава нравственото постига върха на своето осъществяване, то се превръща в една сила, която внушава благоговение.

 

*

 

          Но в тая своя същина нравственото стои в пълен противовес към индивидуалното и неизразимо творчество. Благодарение преди всичко на това, че нравственото е един аспект само на повседневното съзнание, в неговите временни и пространствени предели, в никой случай то не е в състояние да бъде непосредно, да преживява, да бъде воля не за дълг, а творческо преображение, за откровеност на зажаднелия по форма живот. То е всякога затворено между синурите на причинния разсъдък, без да може някога да прекрачи тия синури и да се впусне в бездната на незнанието. Затова творчеството не е никога нравствено, никога социално, а винаги самостойно, отвъд всичко добро и всичко зло. То е безкрайното сладострастие на живота да гори, да изгори в своето висше напрежение и чрез това да приеме образа на неумиращото. Творчеството е диво, един бяс, една литургия на вбезумелия от ритъм и сълзи дух, когато нравствената постъпка всякога предполага ясното и трезво съзнание. Тя е за човека на емпиричното битие, а творчеството - за човека на абсолютното.

 

*

 

          Но може ли един безнравствен човек да носи пламъка на творческата буря? Може ли един плебей да се вслуша в смеха на развилнелите стихии? Може ли един циничен лъжец да възпява красотата на света? И като поставям тоя въпрос, пред мен внезапно се откройва изкривеният образ на един български писател. Какво нравствено чудовище! Ето го: отровен от злоба, той скита из улици и кафенета, жлъчен, с разпенени уста и с очи, в които никога не е пяла пролет. Ето го: с маската на рицар и пророк, а всъщност слага тази маска, за да прикрие едно лице, което, ако се види, ще предизвика смях и съжаление. Не може да твори оня, който в своята повседневност е жалък: който лакействува и не представя никаква личност - със стил, с орис, с призвание. Не може да твори този, който не жадува, озарен от блюсъка на едно небе, а се лута из пътеките на завистта и коварството; който няма горд и висок поглед и едно сърце, диво като земята. На новия български писател предстои преди всичко да се отърве веднъж завинаги от армията на ония нравствени идиоти, които още могат да се наричат писатели и чието име е само едно черно петно. Невъзможно е да дишаш в най-висшите сфери на човешкия дух, ако не си и в своя обикновен живот голям и чист. Между метафизичното и мигновеността на случайното битие има дълбока връзка. И там, и тук творецът носи знака на божеството.

 

 

 

Бел. ред. Текстът е публикуван във в. "Стрелец", 1927 г., бр. 12. Тук се отпечатва по последното му книжно издание в сп. "Сезон", кн. лято, 2002, рубрика "Някога".

 

Електронна публикация на 01. декември 2003 г.

г1998-2015 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]