Нева Кръстева

есеистика

Литературен клуб | страницата на авторката | музикология

 

Ratio и emotio на социалната теория и критика

 

Нева Кръстева

 

 

 

 

         Тези два аспекта на човешката природа отговарят на двете страни на humanitas – обществото като смислен и подреден градеж, където всеки по-голям или по-малък lapis би намерил своето място сред изкуствата (заедно с науките), науките като изкуства и изкуствата като науки – от Августин до Лайбниц musica est scientia bene modulandi. Както е известно от Francis Bacon в Meditationes Sacrae (1597) scientia potentia est и нейното възпиране крие рискове. Между двете по същество няма разлика – това е да направиш и ръководиш симфоничен оркестър, опера или научно звено (идеалните мини-общества), да организираш площадно пространство с паметник, център на societas – любимо място, където дезинтегрираното отново се интегрира – паметникът е на Пастира, Патриархът Евтимий (The Pope), държащ кръста, който се опитваше да запази стадото си да не бъде изколено. Това е и да внесеш logos в уличната мрежа, за да може ходещият, изправен човек, да не се оплита и обърква на всяка крачка – все предпоставки за цивилизован начин на живот сред моралното у хората и красивото на изкуствата.
         Когато непредсказуемостта на един повреден път предизвиква в тялото усещане за хвърляне надолу в земното чрез счупения крайник (иначе предназначен от Духа да проявява волята чрез „твърдата стъпка”), човешката мисловност се лишава от своя континуитет. Това е като да слушаш музика, изпълнявана с грешки – „falsche Welt” би възкликнал човекът (Bach) от първата половина на XVIII в., когато пътищата на Европа са били като нашите, но във втората половина тя (Европа) вече има твърдата опора на своите критици (Хюм, Кант). Критиката към проявите на изкуствата от позициите на една идеална мисловност и обществена грижа, предвидимо периодично, напр. ежеседмично, с внимание към всяка проява на т. нар. „творци” (ако те наистина, обаче, изпълняват демиургически функции) е първото, което изчезна от нашия печат преди около 40 години. И дотогава критиката беше постепенно и закономерно натиквана в къси рубрики, в скрити места, но и тя самата беше некомпетентна, тенденциозна, написана с лош език. И все пак „Logos”-ът, според идеалния европейски замисъл би трябвало да „превежда” (и в буквалния смисъл) изкуствата и да отразява (именно той отразява, а не самите изкуства) обществения живот, който е обществен, ако е сред изкуствата и литературата, идеалния човешки медиум. Една смислена архитектурна среда прави невъзможна престъпността и грубия език. В нея най-ефимерното изкуство музиката е цел.
         Тук за 1300 години не е била построена сграда заради музиката (може би само изгорялата старозагорска опера, операта „във всяко село”, градът, който Анна Томова-Синтова нарече веднъж нашата Firenze). Нямаме Musikverein, в който заради прекрасната акустика трябва да има и великолепна форма и интериорът на една Gesamtkunstwerk; всичко, което имаме тук са културни палати, банкови банкетни зали, неакустични театри и каменни юрти във вид на партийни домове. Ако музиката бъде прокудена навън под дъжда – а това е европейската многогласна, многослойна, полифонична, социално-хармонична музика и цигуларят не може никого да изхрани как да говорим за модерна социалност? Затова отвсякъде проникват отвратителните изпарения на някакъв вид musica profana, във forte fortissimo и с confutatis maledictus, като някакъв Requiem на нещо, за което си мислим, че го има.
         Това е emotio’то. Време е ratio’то да се събуди „от сън дълбок” и да отхвърли още веднъж „игото” на пепелта, от „мерзостта на запустението” според библейския израз.

 

 

 

Електронна публикация на 06. февруари 2011 г.
г1998-2014 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]