Алексей Христов

проза

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

ПЛАЖ

 

Алексей Христов

 

Алексей Христов, Дванайсет по пладне, Жанет-45

         Бях си харесал това място за снимки и приятелите ме оставиха там, а те продължиха с колата на север към нос Шабла. По-късно щяха да ме вземат на връщане за града.
         Седяхме на шезлонги един срещу друг на огромния плаж. Слънцето печеше жестоко и освен нас двамата, нямаше жива душа. Тя беше с лека бяла рокля и светла шапка с много широка периферия. Периферията закриваше очите й, така че се виждаше само долната част на лицето. Бях приковал поглед в това лице с матова кожа и особено в устните, които бяха необикновено изразителни. Тя седеше неподвижно, отпуснала ръце в скута си. Приличаше на модел, рисуван от художник. Бях захвърлил до шезлонга фотографската си чанта и сега се чувствах неуверен с младата жена срещу мен на този пустинен плаж, на който нямаше дори и чайки. Исках нещо да кажа, но нищо не ми идваше наум.
         – Как бихте постъпили, ако трябва да снимате непознат човек, а искате да предадете неговата същност? – изведнъж наруши мълчанието тя.
         – Труден въпрос – сепнах се аз. – Зависи.
         – От какво?
         – От много неща. Но най-вече от това дали ще успея да видя някоя черта от същността му, за да я зафиксирам.
         – А как ще разберете, че именно тя изразява същността му?
         – Разбира се, че е трудно – усмихнах се аз, – но все пак някои неща разкриват характера на човека.
         Например фигурата, движенията, израза на лицето, очите…
         – Казахте очите. А ако не ги виждате?
         Стори ми се, че се усмихна. Погледнах я бързо, но тя беше сериозна. Периферията все така скриваше горната част на лицето й. Виждах само устните, брадичката и шията.
         – Бихте ли могли да уловите някоя черта от характера ми, ако не виждате очите? – продължи тя.
         – Аз и така не ги виждам – казах, – но ако трябва да бъда искрен, не бих ви снимал, дори и да ги виждах.
         – Защо? Смятате, че не мога да бъда интересен обект?
         – Напротив. Именно поради това.
         Тя се размърда и докосна шапката си.
         – Не разбирам.
         – Просто не искам да ви възприемам като обект за снимки. Предпочитам да ви гледам.
         Тя се усмихна. Устните й едва забележимо помръднаха, но това бе достатъчно, за да доловя усмивката.
         – Искате ли да си сваля шапката? – предложи тя и вдигна ръце. – Сигурно ви е трудно да разговаряте с човек, на когото не виждате очите?
         – Не, не е нужно – спрях я аз. – И това, което виждам, ми е достатъчно.
         Тя пак се засмя.
         – Гледате на мен като човек на изкуството. Как казваха? „Въображението рисува това, което очите не могат да видят.“ А ако все пак се излъжете? Искам да кажа, ако видите скритото и то не съвпадне с вашите представи, няма ли да се разочаровате?
         – Не, в никакъв случай – казах твърдо. – Сигурен съм, че ще съвпадне.
         Изненадах се от категоричния си отговор. Винаги съм бил малко нерешителен. А и в такава ситуация не бях попадал.
         – Може би – промълви тя. – Сигурно рядко се лъжете. Вие сте добър фотограф.
         – Откъде знаете? – попитах.
         – Бях на една ваша изложба в София. На откриването. Там видях и вас.
         – Вие се интересувате от фотография?!
         – Не. Попаднах случайно там. Но ми беше интересно. Вие сте чувствителен човек.
         – Така ли?! И по какво съдите?
         – По снимките ви. Те ви издават.
         Бях смутен. Не знаех какво да кажа и затова я попитах за името.
         – Калина – отвърна тя.
         Огледах крадешком стройната невисока фигура и отново спрях очи на лицето. Името й отиваше.
         – Да ви кажа ли моето? – попитах.
         – Не. За мен това няма значение – каза тя и обърна глава към морето. – Макар че го знаех тогава. От изложбата.
         Почувствах се малко засегнат и замълчах.
         Наоколо въздухът трептеше като разтопен и единствено чадърът ме спасяваше. Калина като че ли не чувстваше горещината. Изведнъж тя направи нещо неочаквано. Наклони се силно напред и лицето й се оказа много близо до моето. Периферията на шапката докосна челото ми, но очите й си останаха все така скрити. Видях отблизо продълговатото нежно лице и почти усетих дъха й.
         – Слушайте, имаме малко време. Скоро ще дойдат да ме вземат. Не искате ли да ме пипнете поне?
         Гласът бе стигнал до шепот. Гледах като парализиран. С меко движение тя взе ръката ми и я вдигна към лицето си. Докосването ме разтърси. Останах за миг неподвижен. После плъзнах бавно пръсти по лицето . Докоснах брадичката, носа, шията. Усетих топлината на меките полуотворени устни. Затворих очи и като в някакъв хипнотичен сън, взех в шепи лицето й. Сетне плъзнах длани по шията и раменете. Тя се изправи, като повлече след себе си и мен. Стоях, затворил очи, и усещах устременото й тяло с леко отметната назад глава и безсилно отпуснати ръце. Представих си я, прилична на птица, кацнала на ръба на бездна и готова всеки миг да политне надолу с писък. Обхванах тялото и я прегърнах. Тя се вкопчи в мен и извика. Долепи лице до гърдите ми и силно ме стисна. Дъхът ми спря. Усещах парещата буза и изпитвах блаженство, което с никоя жена дотогава не бях изпитвал.
         Шапката бе паднала и прекарах ръце по косите. После почнах да обсипвам лицето и шията с целувки. Потърсих устните й но тя извика отново, този път някак уплашено, и се изтръгна от прегръдката ми. Чух как се наведе, грабна нещо от земята и се отдалечи няколко крачки. Когато отворих очи, Калина стоеше с гръб към мен и оправяше шапката на главата си. После, без да се обръща, каза:
         – Трябва да вървя. Чакат ме.
         В този момент чух бръмчене. Някаква кола бе спряла на шосето и чакаше със запален мотор. Не се виждаше от плажа, тъй като този участък на пътя беше скрит от гъсто израсъл върбалак.
         Докато се отдалечаваше, Калина ми махна с ръка, без да спира и без да се обръща. Видях как се скрива зад дърветата. Размърдах се и направих няколко крачки.
         Изведнъж ми хрумна, че трябва да я видя още веднъж, преди колата да е потеглила. Дори не помислих, че шофьорът може да е нейният съпруг или приятелят й. Втурнах се подире й и след секунди бях на пътя. Там нямаше никаква кола. Калина също я нямаше. Шосето на това място беше право като стрела и съвсем пусто. Повъртях се озадачен и се върнах на плажа. Пясъкът пареше като жарава и всичко наоколо плуваше в маранята. Бях объркан. Никакво разумно обяснение на случилото се не намирах. Край нейния шезлонг нещо се белееше. Приближих се и го вдигнах. Беше визитна картичка.

 

         „Калина Василева. Вътрешни болести…“ Нататък следваше адресът и телефонът.
          Върнах се във Варна, но не ме свърташе повече на морето и след няколко дни се прибрах в София. Жегата в града беше още по-изнурителна и остатъка от деня прекарах вкъщи. На другата сутрин реших да потърся Калина. Горещината изведнъж беше преминала, дори се бе захладило. Отидох на адреса. Това беше една стара кооперация на булевард „Дондуков“, близо до операта. Отвори ми възрастна жена. Представих се и попитах за Калина. Жената трепна и отстъпи назад. Изглеждаше уплашена. Обясних й, че съм фотограф и се познаваме с Калина. Тя се поуспокои, но продължи да ме гледа някак странно. После ме покани да вляза. Разбрах, че е майка й.
         – Откъде бихте могли да познавате Калина?
         Изглеждате прекалено млад – каза по едно време тя.
         – В какъв смисъл? – притеснено се усмихнах. – Аз съм на тридесет и пет.
         Жената поклати глава.
         – Калина умря преди тридесет години – каза тя. – Загина в автомобилна катастрофа заедно с мъжа си.
         После добави:
         – Случило се е някъде по шосето между Каварна и Шабла. Край някакъв пуст плаж.
         На тръгване зърнах нещо на закачалката, което ме смути. Спрях в недоумение. Жената проследи погледа ми и се усмихна.
         – Слагам я понякога, когато е много горещо – каза тя с познат глас. – Малко е старомодна, но върши работа.
         Сетне вдигна ръка и докосна шапката.

 

 

Публикацията е предоставена от Издателство „Жанет-45“ - Пловдив.

Електронна публикация на 13. август 2008 г.
Публикация в кн. "Дванайсет по пладне", Алексей Христов, Изд. „Жанет-45“, Пл., 2008 г.
г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]