Ани Васева

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | съвременна българска литература

 

ТРУП В ОКЕАНА

 

Ани Васева

 

 

 

         Здравей, мамо. Аз съм твоят син.

 

         В банята сутрин кожата ми изглежда синкава. Мухъл мухъл мухъл. От влагата. Клепачите ми мухлясаха от толкова много киснене в банята. Цепките на очите ми ще се мухлясат. Мухли като бухли.

 

         Очите ми са цепнатини върху плътта на деня, през който той нахлува в кожата ми.

 

         Плочките са квадратни. Между плочките има мънички фуги. Цепнатини. Цепки, цепки, цепки.

 

         Мамо, аз съм синът ти.

 

         Колко са смътни котките във вътрешния двор. Сутрин. Сутрин е време за протягане, за отъркване в плочките, за дъх в канала. Сутрин през прозореца се наблюдават котки с опашки, косми и уши. Сутрин.

 

         Мамо. Добро утро.

 

         Искам да те изтрия от себе си. Да изстържа кожата ти от своята. Да пропукам всичките си капиляри, за да изтечеш навън. В канала. Махни се от очите ми, ще избода ириса си с нокътя ти. В тази цепка на деня ще бръкна с цяла длан, за да те измъкна отвътре, да те върна на началото ти, да те дам на това, на което принадлежиш. Ах, как си залепнала.

 

         Надвиснала си над мен като клоака от ненужни, преупотребени нежности. Ще се изсипеш върху мен и никога няма да мога да се събера.

 

         Мамо. Лека нощ.

 

         На ухото му си седнала, люлееш крака от ръба на ушната ми мида, дланта ти усещам, стиска с малка, стоманена длан хрущяла и ми говориш нещо, но нищо не ти разбирам. Говори по-високо малко, защо си мрънкаш под носа. Всъщност изобщо слез от там, невъзпитано момиченце. Какво си мислиш изобщо, да се катериш на хората по ушите. Гласът ти гравиран на челото ми вибрира постоянно, как, как да го измъкна. За ушите, за ушите.

 

         На моята майка гласа. Мммммммм.

 

         Ти си ми. Моя си. Ми си ти. Ммм.

 

         Ще преям с телешкото ти варено. Ще препия с препарата ти за прозорци. Ще прекаля със спането върху обувките ти. Мамо.

 

         Ти си моето утро, моята вечер, моята баня, моите плочки, моят канал, цепката на окото ми, линията на плешката ми, пръста на гърлото ми, нокътя върху зеницата ми.

 

         Ако не си беше тръгнала толкова рано. Толкова рано сутринта. Ако не беше щях ли.

 

         Искам да се оженя. Аз се ожених. Ожених ли се? Имам жена. Имам ли жена?

 

         Моята майка е с червена коса. Червена като очите ми сутрин. Червена като пържолата а л’англе. Червена като зърно.

 

         Косата ти, косата ти, как се увива около глезена ми, прораства ме отвсякъде, обгръща ме в плътната си, червена обвивка и заспивам, залюлян. Косата ти, червена е пораснала като трева между фугите. От нея си направих легло, мамо, от червената трева на косата ти. Косата ти като червени клони се спуска от тавана. Гъделичка ме в носа. ха-ха-ха.

 

         Затварям се в банята и се опитвам да си спомня дали съм женен или не. В банята се мисли много добре. Някакви червени косми в канала. Майка ми е лазила в банята или имам червенокоса жена. Ммм.

 

         Не знам колко е часът.

 

         Започнах да спя в банята. Хладните плочки докосват корема ми там, където блузата се е намачкала и повдигнала, оголвайки кръста. Човек не стои с дрехи в банята. Съблечи се и не излизай никога повече.

 

         Все още ли е сутрин? Зазидах прозореца на банята, вече не знам какви са котките във вътрешния двор.

 

         Вчера зазидах прозореца. Всъщност не знам изобщо дали е било вчера, и без това по светлината на лампата не може да се разбере дали е нощ или ден. Часовникът спря заради водата.

 

         От водата ми пораснаха малки мухълчета в ушите и нещо си мрънкат под носа.

 

         Опитвам се да си спомня дали майка ми е умряла или не. Не знам. Ако е умряла отдавна, значи със сигурност съм женен, защото иначе няма откъде да дойдат червените косми в канала.

 

         Майка ми замина, когато бях много малък и не знам дали някой ми е казал, че тя е умряла.

 

         Може да е дошла в банята ми после, за да ми каже, че е умряла.

 

         Ако съм женен, не знам дали имаме деца. Тихо. Нито звук. Децата са шумни, доколкото знам. Може би все пак не съм женен, иначе нямаше да ми позволят да стоя толкова дълго в банята. Или жена ми ме е напуснала. А може би е умряла.

 

         Мамо, лека нощ. Ти си в Бразилия. Или в Куба. Чеченска бунтовничка. Ирландска терористка. Немска домакиня. Доктор в Сомалия. Началник отдел в Охайо. Фотограф в Бангладеш. Труп в Румъния. Не помня. Не помня. Не помня. Не знам дали съм знаел.

 

         Помня как миришеше вечер кожата ти на крем за лице. Помня как се очертаваше тялото ти под нощницата. Помня как си лакираш ноктите на краката. Помня как кожата ми знае, че е част от твоята кожа. Помня как зъбите ми искат да одраскат твоите, за да им напомнят, че под емайла им се разлага една и съща зъбна маса. Исках да стисна с малките си пухкави ръчички големия ти бял врат, за да знам как би звучало хрущенето на моя. Искам, искам, искам. Искам косата ти да падне зад ушите ми и да я пригладя с мазен жест. Искам косата ти да червенее между зъбите ми със замах. Миглите ти да гъделичкат стомаха ми отвътре с отривистото си пърхане.

 

         Мамо, здравей. Аз съм твоят син.

 

         Ако си умряла, някой трябва да ми донесе трупът ти. Защото ми трябва. Мамо, искам да заровя пръсти в кожата ти. Ако имам жена ще я помоля да те среше и да напарави салата от косата ти.

 

         Ако имам деца, всичките ще са червенокоси момиченца. После ще станат големи червенокоси жени. Червенокоси великани.

 

         Тялото ми постепенно ще попие в плочките и ще изтече в канала между червените ти косми.

 

         Замърсителни звукове в каналите на ушите ми. Искам да остана сам с теб и с порите ти, които дишат между фугите. Ще полепна по потта ти с потната си длан набъбнала. Ще те протека, обтека, ще прокапя през теб, мамо.

 

         Мамо, време е за закуска. Яж, мамо. Аз съм твоят син.

 

         В замъгленото огледало ми се мярка окото ти, учудено глуповато. Не знам къде видях забравеното отдавна френско прозорче към мозъчето ти.

 

         Искам да се обръсна и виждам, че нямам нищо за бръснене. Колко е гладка кожата на сина ти. Колко е прекрасен сина ти, също като теб.

 

         Кожата на ръцете ми е настръхнала като пилешка супа.

 

         В огледалото, изпод веждите ми, ме гледа окото ти, премигва и потрепва, с дългите си, влажни мигли.

 

         С ръка докосвам лицето ти във огледалото.

 

         Ммм, мамо.

 

         Погладих крак с ръка и мускулът ми се е стопил, открих. Прасецът се е огладил, космите са изчезнали. Погледнах – пръстите са се издължили.

 

         Ако не беше си тръгнала щях ли да виждам сянката ти във всяко отражение? Отражението ми щеше ли да напомня на сянката ти?

 

         Окото ти в огледалото вижда облото ти рамо. Докосвам се с ръка. Рамото ми е и твоето рамо. Пораснало ми е женско рамо. Така ми е гладко да го галя. С дългите си, нежни пръсти.

 

         Каква ми е мека извивката. Извивката превивката, на ъгъла ми завоя.

 

         Минават часове и кръстът ми отънява. Чувам как червените косми растат по скалпа ми. Плъзват зад ушите и се разпиляват небрежно по гърба.

 

         Искам да проникна от другата страна на кожата ти, заедно с потта си да проникна и с течностите да изтека в теб да съм ти отвътре. Тази коса, която тече по гърба ми ще ме обвие, загърне, обрасте и ще се врастна в корените й. Окото ми ще докосне твоето, зеницата ще пробие и ще се влеят едно в друго за да гледаме от едно място.

 

         Растат ми гърди. Преди би ме зарадвало. Сега нямам желание да си играя с тях. А изчезването на члена не ме притеснява. Вече е съвсем закономерно. Заменя го мека пухкавост.

 

         Ах, каква прелестна рошавина се е откроила под мекотата на корема. Мммм.

 

         Опъвам новото си тяло, твоето, на светлината на лампата и разглеждам облостите и гънките му – мамо, какво чудно тяло си ми подарила! Как се опъва кожата върху изпъкналостите, как розовеят зърната, как се увива пъпа, как, как, как финото стъпало се издължава върху плочките. Легнало тяло, изпънато, с гърба ти усещам хладината и влагата, с косата ти потъвам в канала.

 

         Добро утро, мамо, мога да ти кажа в огледалото. Мога да погаля рамото ти, рамото ми, с ръката ти, ръката ми. Трупът ти вече не ми трябва, защото живото ти тяло ме е обвило с меката си черупка и мога да разхождам чупливите му крака по сините бански плочки. Мога тялото ти, моето тяло, да стисна с ръцете ти. Мога да порежа подмишницата ти докато я бръсна. Мога да изхрупам с белите ти зъби кичур червена коса и да го смеля с червата ти.

 

         Мамо, мамо, само ако можеше да видиш каква красива жена е синът ти. И колко е червена косата му.

 

         Аз съм тук, при себе си. Усещам се. Дъхът ти в носа ми, слюнката ти в устата ми, лицето ми в кожата ти. Аз ще съм твоят труп.

 

         Да се свиеш на плочките е да си в къщи. Да лежиш на плочките е да усещаш уюта – мокет, безвкусен гоблен, панел, миризма на панирано, чехли, диван с щампа. Уютът е да се свиеш сам в майка си, защото си нея.

 

         Да се свиеш на плочките и да се втенчиш. Да се втенчиш от уютност. Да се вуютниш. Ръката ми се разлива бавно по плоскостите и във фугите, ръката ми се протяга, пролива, протича към канала. Канал с космите ти, червените. Ръката ми прокапва в канала и чувам как обезкостелият ми крак я следва в течението й. Кап-кап-кап. Ухото ми, мекото, лекото, тичка с малки припляскванийца да ги догони, за да чуе къде ще отидат, а окото – след него, като изтекло от черупката си сурово яйце.

 

         Кап-кап-кап, в канала майка ми тече. Бълбук-бълбук, мамо, твоят син те придружава по пътя ти към океана.

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 08. май 2009 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]