Ани Илков

поезия

Литературен клуб - 20 години! | нова българска литература | страницата на автора

 

Extravagant Dreamster

 

Ани Илков

 

 

1.

 

Сънувал, че живее в нещо като общежитие, нещо като къща, която не била негова. Майка му и баща му били му дошли на гости непоканени. Той се чувствал сконфузен и ядосан, защото – баща му особено – като че ли очаквал, че той може някак си да ги остави да преспят на това чуждо място. “Правел си устата (бащата)”, както се казва.
Бил объркан и ядосан.
В един следващ момент баща му и майка му изчезват нанякъде – той не знае накъде – изпаряват се, баща му може би е обиден и така нататък.
Късно през нощта на вратата се звъни. Той става с лутане, налучвайки ту една, а после друга, врата. Успял да уцели и отвори накрая външната. И там о, ужас! и сладникаво удовлетворение. Защото това изпитал към видяното навън. А то видял майка си – своята майка – седнала върху шейна, теглена или по-скоро бутана от (сякаш е инвалидна количка, а не шейна) някакъв, останал в тъмното и после изчезнал, човек. Измръзнала. Оказало се, че навън е зима и има сняг и студ – тя била леко облечена, изтъняла, за пръв път с изпито, а не с подпухнало лице. Но! Също и с черни младежки брада и мустаци – майка му!
Тя се изправила премръзнала от количката-шейна и той я попитал:”Но къде си ходила и откъде идваш?” А тя се усмихвала с нейната си усмивка и рекла:”Ами аз бях тръгнала пеша от квартала Младост3…” Смутено го казала – а той я попитал:”Но какво си правила в Младост3?” А тя отвърнала:”Ами изпратих баща ти да преспи в Младост3 и тръгнах пеша, но после ме докараха.”
После се събудил и си помислил как видял майка си като странна смесица от галантен и фин младеж ала Антоан Вато и Иисус Христос, тъй както го представяла следренесансовата живопис.
Обичал да чете Валтер Бенямин и бил видял основанията на Барока. Или поне, както му се струвало – дълбоките основания.

 

 

2.

 

Сънувал на 11 март, денят на пророк Софроний, че е учител или дори направо като собствената му майка – че е детска учителка. И сънувал, че е на екскурзия с децата, и трябвало да се качат на някакъв голям речен параход, и той помагал на децата да минат по параходния трап...
И от там изведнъж се пренесъл по силата на съновната логика, и се оказал едновременно и в клозета на гарата, в клозета на речната гара. Там му направило впечатление, че децата са нахлули без полов ред – момченца и момиченца и в мъжката, и в женската тоалетна.
Той се почувствал поразвеселен от това безредие. Децата изтичвали покрай него и мъжката тоалетна бързо се опразвала.
Но ето как той наднича в една от кабинките и вижда едно момиченце. Във възрастта на първите платонични любови подобни момиченца, помислил си в съня, обикновено стават не красавици, а приятелки и душеприказчици на красавиците: предават писма, пазят тайни... и дори са щастливи с това.
Та такова момиченце плачело в една от кабиниките, защото с единия си крак било неволно нагазило в дупката (на гаров клозет!) и било изцапало обувката и чорапогащника си. То седяло на пода с полуизут чорапогащник.
Още в съня го прерязала остра болка. Остра, остра болка.
И той взел детето, и му събул чорапогащника, и го изпрал, после измил изцапаната му обувка, и момиченцето така и отишло до парахода – с обувки на бос крак.
След много години се запитал дали този сън не разказва за това как модната индустрия в разтежението на 20 век била отменила великото питане на романтизма около идеалната и въплътената красота.
Знаел също, че Дюрер бил написал още през 1512 година: ”Но какво е красотата аз не знам.”
Казвал си: острата болка, която изпитах говори точно за това.

 

 

3.

 

Когато дошъл Папата – второто голямо идване от идването на апостол Павел насам, той пожелал и написал следното есе:

 

Късче от мощите на свети Дасий – това бе подаръкът на Папата, поднесен на Българската църква. В религиозен план този дар има ясен повод. Свети Дасий е просиял чрез мъченическа смърт някъде там, където днес е Силистра (Дуросторум) по времето на император Диоклециан. Времето било, като всички времена, лошо за живот. Въпреки че тогава “европейската мечта” е била напълно постигната и “ние” сме били в една държава дори с Англия – като и “Турция” е била вътре, и “Сирия”, и “Израел”, и “Египет”, и много други. Практически “всички” сме били вътре – с изключение на “Русия”, от която никой не се е интересувал. По онова време на християните не им било леко – преследвали ги като дисиденти. Избивали ги. Точно това се случило и на римския войник Дасий, който скромно служел в гарнизона по долното течение на Дунав и изповядвал християнската вяра.
Както и да е, но освен религиозните институции от житието на св. Дасий по едно време много се заинтересувала и антропологическата наука. Защо? Според науката в житието на светеца се намира сред другото и разказ за най-жестокия ритуал, който лежи в мрачните начала на човечеството – принасянето на човешка жертва.
Ето на какво си “играели” римските войници край Силистра в началото на 4-и век според разказа в житието на светеца:
Месец преди сатурналийския карнавал те хвърляли жребий, за да си изберат карнавален цар. После го отрупвали с почести и привилегии. “Нагласен по този начин и придружен от множество войници, той се движел из града и имал пълната свобода да задоволява страстите си и да вкуси от всяко удоволствие, колкото и долно и срамно да било. Но веселото му царуване било кратко и имало трагичен завършек, защото когато изтечели тридесетте дни и дойдел празникът на Сатурн, той си прерязвал сам гърлото пред олтара на божеството, което олицетворявал.”
През 303 г. жребият отдал тази ужасяваща чест на Дасий. Като човек на християнската вяра той я отказал и бил обезглавен в “Дуросторум от войника Йоан, в петък, в четвъртия час на двадесетия ден от ноември.”
Първоначално учените отказвали да повярват в крайния атавизъм на “силистренската” история. Рим бил цивилизована империя, сатурналийският карнавал бил описан от Тацит и Хораций като весел празник на всеобщото равенство, какъв ти жребий, каква човешка жертва… И така, докато в криптата на катедралата на нос Анкона в Италия не открили мраморен саркофаг, на който с гръцки букви пишело:”Тук лежи светият мъченик Дасий, донесен от Дуросторум.” Оказало се, че християнската житийна легенда казва истината и за кървавия карнавал, и за подвига на Дасий, който се противопоставил на човешкото жертвоприношение и заплатил с живота си, което е тавтология, парадокс или друг тип усложнение.
Силно се усложнява и въпросът за дълбокия смисъл на папския дар. Какъв е подтекстът? Да се отървем от атавистичните си нрави, да се противопоставим на винаги завръщащото се чрез самите нас варварство?…
А на всичкото отгоре и най-баналния астролог да попитате, и той ще ви каже, че България е изцяло под планетното влияние на Сатурн – този същия Сатурн, старото римско божество на посевите, господарят на Златния век, когато хората били равни в благата и щастливи по дух. Питайте, и астролозите ще ви кажат, че под влиянието на Сатурн се раждат гении и убийци, някак по един и същи начин. Както изглежда се е случило в “Силистра “ през 4-и век. Под това влияние и заедно с нас (в атавизма?) са Индия, Мексико и (разбира се!) град Оксфорд.
Над посевите на живота тук прелитат мрачни планети и птици…
Но дали ще приемем този варварски жребий?

 

Някъде оттогава (от папския катабазис) замечтал да сънува Силистра; да доплува , където никога не бил бил.
Бил убеден, че градът се е запазил същия като под “запазил същия” нямал предвид сгради, улици и съоръжения, а хората – той мислел, че хората са си същите. Някакъв друг Помпей, чиято плазма обаче не е вкаменена; град, чиято река е тъй при своето устие, че вече не тече. Вече е море.
Водите на съня му се проливали и пресъхвали нощи наред, но без успех.
Градът ме отхвърля, мислел си той. Навярно за него аз съм призрак или мъртвец (труп, влачен от реката), или може би божество, молитвите към което не водят до нищо, божество, което те са отхвърлили от скука, а не от ужас.
Не успявал да постигне Силистра. Ожесточавал се.

 

 

4. Re-righting God

 

Сънувал в продължение на три нощи през август 2001 година как някакво божество идва и му говори за несъществуването на Бога на хората следното:

 

Неговото несъществуване естествено се посреща с чрезмерно усложнения ежедневен ваш опит. Не можете да напреднете в светлината на ежедневието. Трябва да търсите излази, които, и да не се намерят, ще си останат в порива отвъд ежедневието.
Но дали т. нар. науки няма да ви измамят за пореден път? Дали няма да стане така, както от половин хилядолетие става при вас и с вас? Дали няма отново “да разрешите проблемите си”, да се развиете и да прогресирате за кой ли път? Болната точка на един необходим прогрес винаги ще извиква обичайните илюзии за смисъла на ежедневието като смисъл на живота. Но ако решаването чрез заместване, каквото представлява прогреса , продължи да ви лъже чрез квазиуниверсални стойности как универсалното може да бъде потърсено по друг път тогава не е ясно.
Търсенето на вяра ще се окаже тогава оголено за баналното и никак няма да успеeте в опита щом той бъде предусетен като вече бил и дори традиционен.
Но да се влезе в политики на новото не означава ли да се последва начина на науките и респективно техния път?
Никой днес във вашия свят няма представа за ставащото отвъд границите на тази утежнена верига на подобренията (тръгнала с аграрната култура на неолита), която е и робската верига per se. Докато се оплакваме от веригите си те дрънчат ли дрънчат, казвал Колридж.
Търсенето обаче не може да продължи в традиция, която е била векове наред близо и все по-близо до т. нар. науки. Бавно, но невъзвратимо търсенето се е изгубило в прогреса като общо състояние и дори – както сега се разбира от някои измежду вас – като необходимо и при това неизбежно условие.

 

Ако има поне малко радост в ума, тя не е от ума. Трябва да извършите радикална реакция и без страх да преразгледате възможностите на дивото наново.
Един несъществуващ Бог не може да бъде спасител иначе освен на едно провалило се човечество. Ако последното е факт, то само тогава търсенето може да започне и несъществуването да се преброи за маловажно. Тогава ще заживеете в духа на една едновременно същинска и безкрайна приблизителност на несъществуващото, чийто смисъл ще се появи в търсенето и само там.

 

Никога и за нищо на света тази възможност за Божи град без Бог не бива да се изпуска от очи, тя не се е появявала досега и нейното появление може да бъде схванато и като своеобразно знамение за бъдещия акт на обявяване на провала на човечеството.
Няма как обаче провалът да бъде демократически обявен – чрез представителство и съгласие. Напредъкът в безвъзвратно дълбокото предполага непосредственост от типа на удавянето.
Говорим за провала и смъртта, но ако напредъкът в провала успее да провали и самата смърт, тогава вече ще изпъкне същинската необходимост на търсенето и ако то не се появи, то провалената смърт – за ужас на т. нар. науки – ще се окаже най-големият ви провал.

 

Следва да се очаква обаче, че между едното и другото състояние може да се образува минимален зев, където дивото да се появи като резониращо на едно търсене.
С други думи търсенето трябва да е започнало преди, трябва да е започнало сега и ще му е налице тая смътна надежда, че когато – след някакви времена на обременителна всечовешка скука – небесата се отворят и зевът зейне, търсенето ще е вече там, за да повика вдънчовешката дивота на помощ и само това ще има значение – нищо друго. Само така спасителното ще е спасение.

 

А ако се окаже, че през цялото време Богът на хората е съществувал, тогава ще ви се разкрие и най-странният му план – желанието му да бъде оставен на мира от вас.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи

 

Електронна публикация на 14. ноември 2010 г.
Публикация в кн. „Мала АЗиЯ на Душата“, Изд. ателие „Аб“, С., 2004 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]