Антон Терзиев

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нова българска литература

 

Love serenade

 

Антон Терзиев

 

    ""Щастието на Земята е да умреш ,
с удоволствие, в удоволствие...
Останалото е литература."

Луи Фердинан-Селин

 

         Наближава осем и половина. На Лавеле царицата-майка ни изхвърли още в 5.30, но в главата ми още отеква грохота на евро потоци. Боже, кога съм предполагал аз, че семиотиката е такъв афродизиак! Експулсирането на валутни знаци ти го вдига точно както безразборният секс. С разликата, че поне няма да свършиш като Ницше. Световната банка произвежда достатъчно серотонин за всички. Само трябва да уцелиш правилната опашка, на която да се наредиш след 12-ти клас. И толкоз.
         Прибрах се с тревожното предчувствие за мисия. Пуснах си Love serenade, но Големият брат никога не откровеничи напразно. Без нея и двамата сме безсилни. Клекнах на пода и застъргах захабения теракот. Така, терапевтично. Чаках я да се прибере от феста в Порторож. За последно чух златното си барабанче от словенската граница. На шофьора не достигали два стека елем за митничарите и тя дала от своите, за да минат по-бързо (тц, по-скоро аз ще мръдна, отколкото някое от петната на пода да се отмести). Преди да се разпадне връзката й казах да не го взима твърде дълбоко, а да мисли за изненадата, която я чака вкъщи - Love Unlimited Оrchestra - the golden collection. От Дюкяна. Без лекарско предписание. Някои казват, че в любовта няма победители и победени, а само оцелели. Може. Ако залагаш на купени мачове. По-важното е, че сега за някакви си смешни пари, аз притежавах резутататите до края на сезона.
         Ето какво имам в предвид. Ако от сутринта мозъкът ти попълва автоанкета с въпроси за-живота-и-смъртта, фалстартът ти е гарантиран. На сто процента. Това да не ти е томболата на судоку! Трябва да ти кажа, че екзистенциалните ребусчета изобщо не понасят на офис-живота, не. Нещо повече, отразяват се зле на индексите в личната сметка. А точно това, по дяволите, се случва с мен. Всеки ден, нагласената от нея програма ни буди точно в осем с Love Serenadе на мистър Уайт. Великият! Виж сега, Бари може и да е като Господ за мен (Хю от Fun Lovin го каза доста след мен, сори), но нека се разберем. Господ едва ли си дава сметка какво ми коства шибаният му хиперсексуален бас! Кадифените му англосаксонски вибрации карат арт-директора (или траш-диктатора, все едно) до мен, да изрита ръководните си функции на земята в една умерено-прилична топка и здраво, ама наистина здраво да наблегне на продължителния, животински и хм, кинг-сайз криейтив. Да се оплаквам от неизчерпаемата изобретателност на моята червенокоса рекламистка обаче би било крайно неправдоподобно и обидно, ако Бари&Ко ми оставяха поне някакъв, минимален шанс да се справя с убийственото темпо. Млечно-бялата машина за удоволствия и наказания (49 кг.) се задействаше точно в осем часа и само след броени секунди тялото ми вече изпълняваше акробатични номера. Номера, които биха скършили гръбнака на всеки олимпийски шампион на халки или овчарски скок, например. За известно време си мислех, че съм намерил изход. Нагласях джиесем-будилникът за седем. Не лягах без телефона. И когато Love Serenadе пускаше тока в малката валкирия, моят ден започваше буза о буза върху служебно-безраличния на ласки Мac. Между впрочем, съвсем ясно си спомням сънищата, с които хай-тек възглавницата хакваше твърдия ми диск. С любимата се преследвахме по някакви калдъремени улички. В Прага, Венеция или в Гуцал, сега това няма значение. По-интересното е, че се замеряхме със стъклени канички пълни догоре с кафе. Всичките до една копия на нашата собствена вкъщи.
         Така или иначе, щастието ми (да го наречем условно така) трая много по-кратко от това на Франсис Макомбър. Господ прие малкия ми невинен трик твърде лично и заморазправата не закъсня. В резултат на Неговите комплекси сега моята моторола, RAZR2 V8 издава звук само ако я бия с 500 удара в секунда в темето на някой мтел-клонинг. Или поне така си въобразявам, че би станало, когато в облакътените обедни почивки тъжа за лекомислено профуканата сума. Разбира се, всичко това сега ме кара да гледам със съвсем други очи на живота. И в частност живота на другите. Защото никак не мога да повярвам, че е възможно Браун и илюминатите да нарочат точно мен - трийсет годишният консултант по електронно банкиране за жертва на голямата Love serenade конспирация! Та аз толкова харесвам Пол Бетани в Шифърът!? Но в концентричните кръгове на недоспалите си колеги, колкото и да се мъчех да разпозная белезите на опустошаваща любов не откривах нищо освен банални последствия от спиртна злоупотреба или от часове игра на плейстейшън. Самотата в страданието и неспособността да се изповядам някому ме изолираха допълнително, честно. Това съвсем естествено се отрази и на слаломите ми във финансовите операции. Ами да, почнах все по-често да закачам колчетата на завоите. Мисля, че това не остана незабелязано. Вече бях пътник. Скоро щяха да ме повикат. За онзи разговор. Зад махагоновата врата.
         А да се раждаш и умираш по четири-пет пъти преди обед (на гладно) не може да не те бележи по някакъв начин. При мен това бяха едни странни източ/е/ни усмивки и премрежени погледи. Изглежда точно те най-много смущаваха Ели. Момичето отдясно на автомата за минерална вода. (Ели е от жените които не пикаят, а пишкат). И понеже да слагам поло през август ми идваше в повече, сините детелини по шията ми, караха "кралица" Елизабет да заеква всеки път щом се наложеше да ми достави данни за някой клиент. Как да обясня на Нейно височество, че нищо друго освен удоволствието не може да притежава контролния пакет от акции? А удоволствието, както знаем е власт. Власт, която управлява безогледно и която обезглавява управляващите! Друг е въпросът за кого е удоволствието. Любовта е за шахматисти - каза навремето Ханк. А колцина са Топалов, питам аз.
         Не-не, колежката не е виновна. Просто е свикнала да получава отговорите преди да е задала въпросите. А положението ми далеч не беше толкова отчайващо колкото изглеждаше. Беше по-зле. Ако и костеливият орех на личноста ми да не беше заклещен в тотален колапс, а съзнанието ми да не се разчекваше в шпагат между трябва-и-искам, аз чистосърдечно си признавам, си умирах за глътчица въздух. Дори за един единствен ден. Това не остана скрито. Дяволската интуиция го долови. И ето, веднъж седмично ние катерим витошките морени. Това е моят подарък за теб бейби-миличък, гукаше нежният екзекутор. По-далеч от шума на столицата и по-близо до... Сещаш се с чии "химни" бе зареден емпетри плеърът й. Докато полирахме скалните блокове до блясък с телата си, всяко едно лишейче, всяка една съчка, камъче, мъхче или песъчинка успяваше да си намери мястото в моя задник! След часове на щателна обработка под мотото "един подарен ден" кожата ми можеше да покрие производството на поне десетина чифта саламандър ботуши. Жалко само, че не аз щях да им скъсам гьона. Дърпах бавно цигареният дим, заличавах намръщената физиономия на небето. Какво щеше да стане, ако 60-70 годишните деца-на-цветята видеха упражненията ни по орфическа физкултура? Дали щяха да оскубят бандата на Йоко и Пол? За измама в особено крупни размери. Но аз не се оплаквам. Не. Може никога да не стигна дълбочина в прозренията (като Тинто Брас например), но поне сам си писах скрипта. И сега сам си режисирам проекта. Добре де, в съавторство с Великият.

 

 

 

Електронна публикация на 28. декември 2007 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]