Пламен Антов

поезия

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на автора

 

Мостовете на Венеция II

 

Пламен Антов

 

 

 

Без памет е водата изморена
     Гийом Аполинер

 

Перилата на моста са каменни,
но лактите ми ще пробият дупки в тях
от взиране
и от любов...

 

Момичето в черно е много красиво,
косите му са черни, очите му са черни (или зелени),
роклята му е черна и къса,
ноктите му са черни и дълги,
а цигарата между тях е бяла...

 

И седнало върху напуканите стъпъла,
ръката си потапя то с изящен жет
в зелените води
на вечния Канале Гранде.
О, помнят всичко безразличните води,
о, нищо не забравят те...

 

Те - отмъстително зелените води.

 

Момичето в черно се разпилява в здрача
покрай каменната колонада на двореца
и аз разбирам отчаян, че това не си ти,
че не съм аз,
този, който се опитва да изтръгне
със сетива от мрака късчетата на далечното му тяло
в огромното мълчание на този град, чрез който
мълчи светът.

 

Мълчи светът. И само
отиващото си момче в черно
говори на език, от който не разбирам
нито дума.

 

Аз плача за невинното дете, защото зная -
ръката си то никога
от хищните води не ще извади.

 

Две ямки лактите ми издълбаха.
След векове от тях
вода ще пият внуците на гълъбите днешни.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. юни 2006 г.
Публикация в кн. „Венеция“, Пламен Антов, „Свободно поетическо общество“, С., 1997 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]