Пламен Антов

поезия

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на автора

 

Полифем в Созопол

 

Пламен Антов

 

 

 

1. Созопол се оказа продължение (pendant) на Несебър,
някакъв appendix на Златния век (и затова беше сребърен),

 

възклицателен знак, питанка или може би многоточие
в края на едно кратко, но изключително сложно

 

изречение, чийто нагънат синтаксис
задавено сричаше автобусът преди да го свърши някак си

 

(на задната седалка една дрогирана рапърка
и един непълнолетен рапър, дрогиран от нея, грапаво

 

се мляскаха и смучеха телата си като бонбони
и бяха разкопчани цепките на панталоните им)...

 

2. А после градът ме пое в шепите си от дърво и камък -
блуден син на рибарите, които вече ги няма

 

и може би са пораснали в гларуси душите им -
дълго ги гледах как възхитително

 

се преструваха, че летят край скалите; така и не разбрах
те ли мамеха вятъра или вятърът - тях.

 

Този град е съставен от много тъга и история
и от отсъствието на толкова много хора -

 

прародители и гиганти с глави като камъни,
с ръце като чукове и души като наковални...

 

3. И в този миг аз - око на фотоапарат - видях
как тържествено си отива последният от тях,

 

той слизаше бавно - лежащ - по стръмната уличка
като древен цар, и жените му виеха като кучки.

 

4. Беше толкова красиво, че аз затворих очи и избягах.
Знаех, че ще напиша стихотворение, но не веднага;

 

и дълго скитах по пустите каменни улици, а нозете ми
сричаха антични надписи - стихове на мъртви поети,

 

които, минавайки през този град, са го съчинявали -
метафора след метафора... И тогава

 

най-неочаквано сам съчиних последната.
5. За части от секундата исках да ги погледам,

 

за части от секундата - преди да ослепея.
Те вървяха по пясъка и телата им пееха

 

със своите автентични глезени, прасци, бедра, гърбове, коси -
бяха отлюспили като риби от себе си всичко

 

излишно: широките си панталони, тениските, обеците, татуировките, прическите.
Бяха голи, истински и естествени -

 

вървяха по пясъка, по скалите и по морето,
вървяха по сетивата ми възхитени и светеха

 

кожите им кафяви; и от взиране в тях
като мушица край огън окото ми озгоря; ослепях.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. юни 2006 г.
Публикация в кн. „Венеция“, Пламен Антов, „Лит. вестник“, С., 2002 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]