Пламен Антов

поезия

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на автора

 

Възможен начин за обсесивно
(не)сбъдване на любовта

 

Пламен Антов

 

 

 

1. Всяко нещо в своята тоталност и прекомерност
престава да бъде самото себе си,

 

превръщайки се в радикалната си противоположност:
възможното постига собствената си невъзможност,

 

тъй както например символистичната поезия
обесена от Далчев на прозореца се изплезва

 

и както любовта в безогледната си соматичност
се превръща тутакси в нещо-различно...

 

2. Тя беше всепризнатата курва на курса; беше
си извоювала титлата със своя самоотвержен

 

труд под телата на мнозина колеги.
Желаната от Автора рима трябваше да е „нега“,

 

но той - случайният - е принуден да разкаже тук
нещо друго, случило се между него, Нея и неизбежният Друг.

 

на онази студентска бригада в средата на 80-те.
Още когато пристигнах в „Марица-Изток“, те

 

едва я свалиха от влака - бяха я напили;
после всяка вечер я напиваха тези другарчета мили

 

и се възползваха поред от възхитителното й тяло,
по ленински експроприирайки си го - цялото.

 

3.Една вечер Авторът, уморен от трудовия си делник,
бе отишъл рано в бунгалото да си легне

 

и дори беше потънал вече в обятията на Хипнос,
когато те нахлуха в стаята и опипом

 

започнаха да правят любов на отсрещното легло.
Тя дишаше в тъмното като риба, той - като слон,

 

или, ако щете, тя беше Изида, а той - Аполон,
тя беше Европа, той Зевс (а може би Наполеон),

 

тя беше тишината на света, той - човешкият шум,
тя беше Америка, той - Христофор Колумб,

 

тя - африканка, той - роботърговецът Артюр Рембо,
тя - мургава езичница, той - светлобрадият бог;

 

бяха двамата като Бергман и Богарт в „Казабланка“,
като Мая Бабурска и Веселин Ранков,

 

като Наталия Зверева и някой ръгбист одиозен,
като Настася Филиповна и граф Андрей Болконски,

 

като мадам Бовари и Гюстав Флобер,
като Жюстен дьо Сент-Анж и маркиз дьо Сад (зер

 

всеки автор в края на краищата притежава
своята героиня и когато иска си я обладава)...

 

Захвърлени в мрака конквистадори, те страстно
изследваха пустините и джунглите на телата си,

 

изгубваха се в техните кухини и отверстия,
сбъдвайки любовта като хистерия, като обсесия,

 

надъхани и нахъсени като отличници в сесия
и като социалисти на опашка за пенсия.

 

А междувременно Авторът през гъстия дим
от кюшето гледаше на всичко тих, невъзмутим.

 

Накрая, наситили мрака с полъх на пот и поетичност,
те грабнаха телата си ненужни вече и различни,

 

омекнали като изхвърлени на пясъка медузи,
и сред хаоса на дънки, поли и блузи се изхлузиха

 

в голямата тропическа нощ на пръсти,
без дори да са забелязали Авторовото присъствие.

 

4. На другата сутрин Авторът, оправяйки си леглото
преди да излезе на закуска, намери на пода

 

забравен чифт дамски бикини (гащички, пликчета) -
единствен отломък от снощния демиургичен

 

акт; случайна люспица, отронила се небрежно
като късче любов, късче смисъл, късче надежда...

 

Обсебен от подобни асоциации,
той се наведе, взе ги и изведнъж забеляза, че

 

отдолу са изцапани с жълто, отзад с шоколадово
и слепнали от незасъхнала сперма. Тогава,

 

просветлен, разбра той истината стара
(и от този миг насетне си я все повтаря) -

 

че всичко в своята соматична прекомерност
престава да бъде самото себе си,

 

превръщайки се в собствената си противоположност,
тъй както краят и началото са хомоложни

 

и както тръгвайки за Индия, постигаш Америка,
сиреч без да я търсиш си я намерил,

 

но за това май вече стана дума; подобно уроборос
отказва текстът тук началото си да повтори.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. юни 2006 г.
Публикация в кн. „Венеция“, Пламен Антов, „Лит. вестник“, С., 2002 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]