Пламен Антов

поезия

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на автора

 

Дамата в бяло

 

Пламен Антов

 

 

 

Ти си катъ пъпка отъ кремава роза...
     Емануил п. Димитров

 

Така прекрасна си - отдъхваща менада -
коси, загадъчни като Валпургиева нощ -
тъй нереално съвършена, безсмислена и млада -
ти - цвят, обречен да не се превърне в плод!

 

Цигарата дими в изящните ти пръсти,
поличката - до невъзможност кратък камуфлаж,
а деколтето... о, сам Лазар би възкръснал
из мъртвите пред знойния пейзаж!

 

Седиш на бара ти - божествено пияна -
отпиваш бавно джин с лилавите си устни,
оставяш чашата, опитваш се да станеш,
залиташ, върху рамото на някой се отпускаш.

 

Засмиваш се. Смехът ти - рикот на животно.
И жестовете ти - пресметнато лениви...
О, как побърква тялото ти потно
и как мирише то на нещо тъмно, диво...

 

И тръгваш бавно - истинска до нереалност,
и тялото ти сякаш стене с джазов вопъл -
това пияно твое смугло тяло,
завършено и съвършено, розово и топло!

 

А аз... защо ли аз тъй трезво и дълбоко
си мисля в ъгъла, над чашата приведен: "О,
и ти си само някаква чертица, с нокът
драсната по заскреженото стъкло..."

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. юни 2006 г.
Публикация в кн. „Разпадащото се момче“, Пламен Антов, Изд. „Пан“, С., 1993 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]