Пламен Антов

поезия

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на автора

 

РУСИЯ
или Голямата Родина

 

Пламен Антов

 

А за поета най-доброто място е Русия.
Там от нашего брата и властта
се страхува. Открай време.
            Едуард Лимонов

 

Единствено в Русия, по време на
двете ми големи пътувания в тази страна,
почувствах какво е родина.
            Райнер М. Рилке

 

И завършвам с това, че започвам да ненавиждам
всичко руско. Колко печално и страшно е.
Печално, особено в края на живота.
Тези одрямали лица, неизметени стаи,
кални улици... противно, противно.
            Василий Розанов

 

 

Набоков

 

Лежа в леглото. Сам. Чета Набоков
и думи в стаята жужат, жужат...
Като таван олющено небето. И високо.
Мирише на жена. Витае смешна смърт.

 

Размахвайки крилца, бръмчи бръснар
край крушката, оплюта от мухи.
Пластмасовата кукла (чист pop-art)
с откъснатата си глава се хили.

 

Като трамвай по необятната стена
пълзи гъсеница и сякаш търси своя Бог.
Ни Бог, ни богче, нито знак.
(И да го има - прекалено е висок.)

 

След нея - скок-подскок - нимфетка с топка:
поличка къса, част от дупенце, дантелка.
Ала защо тъй тъжно хлипка-хлопка?
Набъбва в нея, знам, брадавичеста лелка.

 

Изпод леглото изпълзява цинцинат,
боботейки с капризно свити устни.
Май нещо ми говори там. Езикът - непознат.
(Горкият, може би пелтечи за изкуство.)

 

Фонтанче мъничко от слюнки пръска,
а над фонтанчето - дъгичка осмоцветна.
Пасе по пищната му вратовръзка
приятна кравичка, усмихната кокетно.

 

Посред пикасовата рамка на стената
едно магаре се разпада с тиха нежност.
Копитце - тук, опашчица - по-нататък,
муцунка в ъгъла, захала душа безбрежна.

 

Прилежно марширува дървояд и хрупка.
След миг светът ми ще се срути: пльок!
В прозореца - като в голяма черна дупка -
надниква някакво око (на крава или бог?)

 

Пък аз чета-а-а си - може би - Набоков,
изящен като, да речем-м-м, мамут.
И може би се забавлявам - отвисоко
да вая този свят - стихотворение на луд.

 

 

Некрасов

 

В един миг, кой знае как и защо,
си замечтах да попиша като Некрасов -
с такива големи и силни думи: маса, стол,
жито, земя, ръце, хляб върху масата...

 

Размечтах се като сантиментален наивник
за един максимално прост синтексис -
както дядо ми на козата подвиква
или както на съседа си казва „здрасте“...

 

Ей тъй, докато се трудех над едно умно есе
върху еротичните писма на Джойс,
ми замириса неудържимо на село -
нещо като „мороз“, като „красны нос“.

 

И блъсна ме някакъв див и първичен,
забравен в урбанистичния ми живот,
дъх на орган - по своему екзотичен -
и дъх на (най-лесната рима в случая) пот.

 

Но кой идиот ще чете днес поезия
(особено пък с някакви социални нюанси),
която така лустрадно да се плези
уж от името на имагинерните трудови маси.

 

И редакторът - очилат, неприлично млад -
ще се усмихне, знам, метаметафизично
и ще намекне, че се връщам твърде назад
и пиша някак... предмодернистично.

 

За интелигенцията народът е скучен.
А най-скучен е той на самия себе си -
дай му от „Арлекин“ с наслада да смуче
любовни приказки за лордове и принцеси.

 

Ето че и аз самият за народа исках
да напиша нещо мило и ласкаво,
а се получи обълнато някак, ниско...
Дали пък да не взема да го задраскам?

 

И без това свършвам този лист,
а ме мързи да започвам други...
Впрочем, Некрасов - казват - бил садист
и пребивал редовно домашната си прислуга.

 

 

Есенин

 

Развяло грива, препуска конче из полето,
напряга до скъсване жили - да надбяга влака.
Тъй дръзко и нежно копитцата светят!
Тъжно е. И красиво е някак.

 

Може би ще забие в пръстта, глупачето,
муцунка остра, безкрая оранжев захапала,
преди изобщо да е разбрало това, че
влака железен все пак е надбягало...

 

Но влакът... хич не му пука не него
от цялата тази възвишена ситуация.
Влакът - ако перифразираме Шпенглер -
е символът на европейската цивилизация.

 

А дебелогъзите буржои не четат поезия.
Те броят пари, пърдят и бифтека си кльопат...
Да влязат скитите, фалоси зли изплезили!
Да го начукат на тая стара мома Европа!

 

Въжето на две ще прехапе последното слово
в една хотелска стая, в една мъглива зима...
Впрочем, да те няма едва ли е нещо ново,
както не е ново, разбира се, да те има.

 

... А след много години - много далече - на юг,
някъде сред необятните рязански степи,
един друг живот може би продължава - напук
на всичките петгодишни планове и декрети.

 

Учителката М. Балзамова (става сантиментално),
свита в кухнята, тайно от мъжа си - пияница? -
прелиства с прозрачни пръсти и поглед печален
тънко вързопче писма с пожълтели страници.

 

„Скъпа Маня!... Животът е безнадеждна тъга...
Не зная какво да правя със себе си...
Защо ли ти трябваше да ме обикваш така...
Аз, впрочем, съм подлец. Дали да не се обеся?“

 

Това е нейната тайна най-съкровена,
големият смисъл на живота й малък, объркан:
обичал я бе някога поетът Есенин,
съпруг на американката Айседора Дънкан.

 

 

Елабуга

 

Марина Цветаева - с обръсната глава -
крачи съсредоточено по улиците на Москва,
крачи по улиците на Париж и Прага.
   Бяга

 

А животът минава с пдпотените си пантофи,
непостижим като пълен чувал с картофи
през гладните руски дни и вечери.
   Вечности.

 

Маса. Лист. Мастило. Думи. И мълчания.
Паяк. Чорап. Тиган. Цигара. Чайник.
Лампа. Ъгъл. Стена. На стената - кука.
   Скука.

 

Как ли, по дяволите, изглежда Останалото?
Смъртта е страшна само за тялото.
Смъртта е не просто тук. Не само сега.
   Тъга.

 

Пианото злобно мълчи. Пиано тук няма.
Само часовникът зее с огромно око като яма.
И картофи мъкнат жените добри от совхоза.
   Проза.

 

Лампа. Ъгъл. Стена. На стената - кука.
На куката - въже. Във въжето - глава. Скука.
Оттук до края на времето - самота.
   Само тя...

 

 

Петербург

 

   Да, разбира се,
Анна Ахматова е поетеса. Голяма.
Хубави стихове тя е написала.
И това е всичко. Друго май няма.

 

   А, да. Животът.
Твърде дълъг впрочем за една поетеса.
(100-килограмова лелка самотно
търси рима на глагола „обесвам се“.)

 

   Животът.
Строги улици с опънати нерви.
И по тях - стихове като роти
набиват ботушите: Леви!
             Леви!
             Леви!

 

   Петербург.
Непонятен и чужд е той за Русия.
Русия - стихия. Петербург е Друг.
Сякаш фалос Русия под фустата крие.

 

   Революция?...
Термин от психоанализата. Фройд.
Интелигентска среднощна полюция.
(Но римува се лесно с „народ“.)

 

   А народът -
той себе си никога не вини, не отрича.
Виновни са само онези, които го водят.
Народът е винаги прав. Исторически.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. юни 2006 г.
Публикация в кн. „Сантиментална география“, Пламен Антов, „Пан“, С., 2000 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]