Пламен Антов

поезия

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на автора

 

Създаването на Париж

 

Пламен Антов

 

1.

 

Не, този град не е съществувал; този град
е създаден от окото на моя фотоапарат
в един случаен ден през август 1993-та.
Този град е поема, а аз съм поетът.

 

2.

 

Този град като нещо вече отдавна четено
се беше разстлал анонимен и сив под нозете ми
от върха на La Tour Eiffel (ужасна отблизо);
щракнах няколко пъти, после доволен заслизах
и асансьорът като гилотина се хлъзна
- безболезнено, майчински нежно и бързо -
над далечната ми балканска глава
(така и неуспяла да изчете Julia Kristeva).

 

3.

 

Квадратният вътрешен двор на Лувъра беше
мръсен и пуст, романтичен и нежен -
до пресъхналия фонтан като намбиквари се обичаха
едно красиво момче и едно грозно момиче;
и преди да изчезнат в любовната бездна
аз - щрак! - ги измислих, а после... изчезнах.

 

4.

 

После един избръснат полицай, застанал
прилежно на пост пред Националното събрание,
попитах как да стигна до музея „D`Orsay“.
От малък бях луд по импресионистите и все
съжалявах, че всичко, което са нарисували,
тайно там - някъде си - несъществува.
Знаех, че демиургичното ми око единствено
може да създаде шедьоврите им наистина...
Впрочем, останах съвсем поразен от това, че
са тъй малки Сезановите „Картоиграчи“,
а голата жена от „Закуската“ на Мане
е с лишеи сини по белите колене.

 

5.

 

Пред „Sacre-coeur“ негри продаваха сувенири.
Други седяха на стълбите и отпиваха бира.
Момче и момиче под летния дъжд се целуваха -
бяха красиви, макар все още несъществуващи
и сякаш не им пукаше много дали
ще ги създам в този празничен миг или
ще си останат завинаги там, в мрака -
непроявен сюжет върху забравена фотоплатка.

 

6.

 

След това заслизах надолу по булевард „Clichy“.
Беше мръкнало вече и неоновият шик,
пъстър като бълвоч на стар чревоугодник,
обливаше японски туристи и руски сводници,
художници, клошари, разсеяни полицаи, проститутки
и поети, мастурбиращи зад телефонните будки.
Надянах светкавицата на своята „Смена“ и - щрак! -
разпадна се всичко като в колаж на Брак:
фасади, коли, лица, пластмасови манекени,
зашеметени от собственото си сътворение...
А последен - изскокнал през стъкленото ми око -
по тротоара бягаше философът Michel Foucault -
апокалиптично гол и дрогиран, с vulva червена,
стиснал в ръка току-що отрязания си penis...

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. юни 2006 г.
Публикация в кн. „Сантиментална география“, Пламен Антов, „Пан“, С., 2000 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]