Пламен Антов

поезия

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на автора

 

BG

 

Пламен Антов

 

Понякога цял ден стоях сред хора, без да ме погледнат и без да ми
се отдаде случай да си отворя устата. Но ако някой от тях случайно
научеше, че съм персиец, тутакси чувах край мен шепот:
„А-а! Персиец ли е господинът? Това е тъй странно!
Как може човек да бъде персиец?“             Монтескьо

 

Защото варварите ще пристигнат днес
            Константинос Кавафис

 

...и храма да оскверните - вие пак по детски ще сте невинни!
            Валерий Брюсов

 

 

България - начин на употреба

 

България е литературно понятие
един незрим и възвишен художествен текст
една тънка и неугледно подвързана книжка -
можеш да си я (пре)прочетеш, да се просълзиш
да подчертаеш с химически молив някой епитет
да прегънеш ъгълчето на най-патетичната страница
друга страница да откъснеш
за да си увиеш сиренцето за из път
преди самата нея да мушнеш в дисагите
и докато скучаеш в трена
(за Всемирното Изложение?)
да я изваждаш сегиз-тогиз, да попрочитваш
някоя страничка - колкото да се приспиш;
някоя страничка пък великодушно
да предложиш на съседа си
(я за Крума Страшний, я за ослепената Самуилова войска)
после да я подложиш на коленете си докато се храниш
за да не се накапеш -
па да я пъхнеш обратно в дисагите.

 

А можеш и да не я извадиш изобщо от там -
стига ти само да знаеш че е с теб
и че винаги би могъл да го направиш
ако поискаш

 

 

До Европа и назад

 

 

3. Книгата

 

Този влак (до бургСтрас?) е тъй бавен.
А книгата, от мене четаема - скучна.
Тя няма автор, няма герой и отдавна
в нея само не-случването се случва.
На всичко отгоре протагонистът
се идентифицира с мен самия,
тъй че някога там, на последния лист, ще
трябва все пак да се самоубие.

 

 

2. Читателят

 

Въпреки анахронизма на първоначалния сингулар
в днешната постомодерна ситуация,
ще призная, че Аз-ът ми е все по-сам и стар
посред една инфантилна нация,
блуждаеща между възторг и травестия,
между вертикал и хоризонтала -
между кръчмата широка и Балкана тесен,
където (май) историята свършва все с начало.

 

 

4. Le couleur locale

 

Географията е само част от историята -
между три морета и два материка разкрачена.
България - завършена като уробос
и мемоарно самодостатъчна
в сенилното си младенчество.
В своята история - тук, на Балкана -
тя никога не си е играела, женствено
приела съдбата да бъде играна.

 

 

5. Персонажът

 

Тази весела книга, в която за всеки луд
си има касапница1 или поне улица2,
затваря в кръг единствения мършрут
на невръстния български Улис,
мутирал в културен комплекс.
(Той обаче е незлоблив, упорит,
имунизиран срещу стрес
и телесно набит.)

 

 

1. Фабулата

 

Този влак (за къде?) е тъй бавен,
тъй бавна е тази объркана книга,
в която все неслучващото се е най-забавно,
поредно тръгване е дългото пристигане -
и може би така до края на света,
до края на Хегел, Кожев и Фукуяма,
до края на самата история (макар че тя
все свършва с мъничък „край“ и огромно „НЯМА“)

 

 

---

 

Бележки:

 

1. Той беше Мунчо
Обесиха го на касапницата.
(Ив. Вазов. Под игото, III; XVI)

 

2. На улицата Соколов бил зърнат от потерята, тя уловила дирите му [...]
Като припкал из дългата Михлюзова улица, той побутвал пътем
портите, но ни една не стояла отметната и той продължавал
да бяга [...] Той тогава ударил наляво и възвил назад из друга
улица...[...] Смаяният Соколов усетил, действително, приближаването
на потерята, която се задала от срещната улица, и той слепешката
ударил нататък и се втурнал в една сляпа улица, в дъното на която
живееше негов сродник. [...] Докторът побързал да излезе из тоя
безизходен път и уловил Петканчовата улица...
(Ив. Вазов. Под игото, III; XII)

 

 

Бай Ганьо чете „Бай Ганьо“

 

Най-после в нашата бледна книжнинка
се пръкна нещо по-друго, нещо по-така.

 

Аман от въстаници, хъшове и комити,
от юнашки глави отрязани и на кол побити,

 

от клетви на клети моми и невести,
от изгубени Станки и Кръстинки злочести.

 

В тази свободна веке държава
нов персонаж се на сцената появява,

 

по сички кръчми, сокаци и медии
образа ми червендалест гледате -

 

от калпака овчи та до ботушите* -
и приказката ми тежка слушате**...

 

И някой си там Алеко взел че ме описал
и ме изтипосал не другаде, а в „Мисъл“ -

 

в най-модерното българско списание
пуснал синковецът своято писание.

 

Те това е баш модернизъм, думам аз, Евалла!
Стига с тая възрожденщина келява,

 

стига ми се изпружват толкоз граници

 

(limes по модерному ги Кьосев нарича,
докато през них любопитно наднича).

 

Европата ме ожида - като мома прецъфтела
въздиша по автентичното ми тело,

 

по мустаките ми засукани, по гърдите ми рунтави,
по главата ми - бомба, по ръцете ми - чукове,

 

по бабаитлъка ми незлоблив, инфантилен
(кой там ме поправя с „дебилен“?),

 

по моя... таквоз... по черешовия ми топ демек,
дето бие близо, но се чуе надалек,

 

дето бие криво, но не бие напраздно...
Какво се червите там, интелигентчета разни,

 

Алековчета непроумяващи, дефтерогонистчета,
зинали лакомо с очи връз пишчата

 

ялова на Европа: кулата Айфелова, Шан-з-Елизе,
катедрали, железници, опери и музеи,

 

импресионизми, структурализми, ватерклозети
и други там глупости на търкалета...

 

Абичката сменили тъй лесно с антерия,
вии, драги, сте перманентната периферия -

 

гаврошчета, подсмърчащи пред пълна витрина.
Вашта Европа е литература и кино,

 

бай ви Ганя, момчета, е Автора.
Останалото е мълчание, сиреч думи на вятъра.

 

 

 

 

* (и от мобифоно до баварецо металик)
** (недостижим значи, сюблимен, велик)

 

 

 

 

Убий българина!

 

Европа - този гигантски музей,
в който като фолклорен змей
тригърдо разгърден,
като торен бръмбар,
като епидемия от амнезия,
като бик, изплезен
езически
(т.е. фалически),
като вълк, като рис, като глист,
като небръснат тороист,
маскиран като турист,
като терорист -
копрофил и кръвопиец,

 

като персиец -

 

се вмъквам, Европо, в твоя храм.
Сам
като луд
- посред общия смут -
тъмен, пълзящ и надвесен.
Като природно бедствие. Като пролетен вятър.
Като кинетична творба. Като автор.

 

Главата ми е бомба, ръцете ми са чукове,
а очите ми са джобове,
в които твоите, Европо, изящни трупове
отмъквам, заедно с бароковите им гробове.

 

Европо, прилежно фризирана
и резервирана
госпожо,
аз съм само едно дете чернокожо -
естетически и логически невъзможно,
контрадикционално,
тотално
сантиментално,
сакраментално,
екскрементално
(в постмодерния ти колаж
носталгично петно епатаж) -

 

о, стискай, госпожо изискана,
самодоволно достатъчна и сама,
шенгенно свитичка като мома -
стискай
до посиняване своя Louvre,
сграбчвай здраво музея D`Orsay -

 

то ще ги пъхне в своя куфар
и отнесе!

 

То главата си гърбава
ще натъпка с изискания ти empire
и с очите си кривозъби
ще ръфа като сатир
телата на твоите крехки
като винетки
Джоконди, Венери и Леди - лебеди
бледи -
с кожи прозрачни
(многозначни
палимпсестно,
инцестно
разкрачени),
а неразбраните ти Сезани и Мондриани
ще бъдат безпощадно одрани...

 

Очите на дете - музика, лъчи...
То знае да чете.
И знае да мълчи.

 

 

 

***

 

Моето прекосяване на границите впрочем
е най-опустошителното бедствие,
сполетяло добрата стара Европа
след Тамерлановото нашествие.

 

Моите очи са моите контрабандни раници.

 

(Някой да вижда тук граници?)

 

Моята черна глава е митологичният гръб,
върху който ти - жална, потънала в мирова скръб -
се озърташ неразбиращо, ръка
вкопчила във фройдистките ми рога,
загърната в дреха тъкана, кокетно подгънала крак.

 

В морето като „Титаник“
потъва финикийският бряг.

 

 

 

***

 

Госпожо, моя мила фризирана леличко,
по-добре запали една свещ в Notre-Dame
за своите (бивши) виргинално белички,
мадони; спомени набързо и Сезан,
а за пияниците Лотрек и Винсент
Ван Гог
пийни само чашка абсент
(или грог),
но по-голяма.
Вечна им памет!

 

А що се отнася до това, как може
човек да бъде персиец,
отговорът е прост, госпожо:
като го убиеш
(персиеца; или българина, ако е възможно).

 

 

 

Бащиното детенце

 

вечното българско завръщане в бащината къща, където вечерта
смирено гасне - о, бяла спретната къщурка с две липи отпред -

 

идиличният топос на (несвършващото) детство, мемоарно само-
достатъчен, населен със скъпите сенки на деди

 

на баща ти страшен хайдутин, на вуйка ти Петка Страшника и
милите чичовци

 

защото един народ поробен, макар и безнадеждно, никога не се
самоубива: той яде, пие и прави деца

 

детето също яде, пие и наддава телесно и бащината къща отес-
нява като сцената в пиеса на Йонеско

 

(и Йожен Йонеско е пораснал от Йон Йонеску както хилавички-
ят Цветан Тодоров е пубертетно мутирал в Tzvetan Tododrov)

 

детето все се задушава в наличността на битовото си hic et nunc, то
си играе на големи, имитирайки собствените си комплекси

 

перманентното българско дете, което се пъчи и повдига на пръс-
ти и мери рамото си с това на другарчето

 

(което също се пъчи и повдига на пръсти и мери рамото си с
това на другарчето (което също се пъчи и...))

 

и сякаш знае, че когато батковците се размечтаят някога сенил-
но, в музея надвесени над овехтелите си дрешки и играчки

 

то вече ще ги чака там, приклекнало сред експонатите и автен-
тично като тях, ще се изплези някъде от избелялото photo

 

ще скочи, ще ги настъпи по лачените трандафори и ще тътри
босоного, а може и клечица кибрит да драсне...

 

 

 

Бай Ганьо в музея*

 

1.

 

Тук цялото ни детство е събрано:
килимът, огледалото, ореховото легло,
виенската мебел, столът-лялка, пианото,
лампата с потъмняло стъкло,
махагоновата врата, сецесионовото резе,
бастунът с бронзовата глава -
посетителят влиза в света-музей
като в творба на собствените си сетива.
Музеят е функция на окото, обиталище
по принцип на воайори и мастурбатори;
те се разпълзяват из залите, заплашващи
да мутират внезапно в автори
на всички тези предмети, чийто пъзъл
слепва образа на собствената ни миналост,
в която сме се случили истински и набързо
някак - крехки и интелигибелни...
Музеят нежно разсъблича предмета
от примордиалната му функционалност1,
както театралният прожектор
превръща в артефакт актьорското тяло
и както окото на зрителя сбъдва
тялото на стриптийзьорката в бара...

 

 

2.

 

Бай Ганьо влиза, оглежда се, плювва, пръдва
и в схи на Бодлер си свива цигара,
поглъщайки тъй безхитростно хашиша2
на класическия европейски декаданс.
Един критик, внезапно забравил правописа,
иска да каже нещо, изгубва глас
и..............** навън се втурва,
трагично неразбирайки цялата културна
уместност на този тъй радикален жест
посред стилизиращия музеен контекст.
Да изпушиш Бодлер - това е същото
както да прочетеш лулата на Магрит
и както след препиване да се изповръщаш
в Дюшановия писоар или дори
да се повозиш на велосипедното му колело;
да посвириш после „Slaninku“3 на пианото;
да подскачаш върху ореховот легло4
и накрая с бастуна на стария х. Иваница
(същия оня - с бронзовата глава)
да погнеш някой перверзен интелектуалец
с еякулиращи сетива
и разпадащо се тяло...

---

 

Бележки:

 

* Един фейлетон, неотдавна открит в музея на Алеко в
Свищов - сред книжата. Публикува се тук в резюмиран вид, представен и коментиран от редактора.

 

** Не се чете в ръкописа.

 

 

1. А. Малро. Въображаемият музей. - Литературен форум, бр. 43 (255),
6-12.XII.1995.

 

2. Относно техниката на изпушване вж. Г. Господинов. Техника на
изпушването. - В: Черешата на един народ. С., Свободно поетическо общество, 1996, с. 56

3. [отпратка към Бай Ганьо]

4. Вж. Е. Иванова - Алеко Константинов в семейна и родилна
среда. - В: Ст. Михайловски, Ал. Константинов, Г.П.Стаматов в спомените на
съвременниците си., С., БП, 1963, с. 214-215.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. юни 2006 г.
Публикация в кн. „Сантиментална география“, Пламен Антов, „Пан“, С., 2000 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]