Пламен Антов

поезия

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на автора

 

До Европа и назад

 

Пламен Антов

 

 

 

 

 

3. Книгата  

 

Този влак (за бургСтрас?) е тъй бавен.
А книгата, от мене читаема – скучна.
Тя няма автор, няма герой и отдавна
в нея само неслучването се случва.
На всичко отгоре протагонистът
се идентифицира с мен самия
(тъй че някога там, на последния лист, ще
трябва най-декадентски да се самоубие).  

 

 

 

2. Читателят  

 

Въпреки анахронизма на първоличния сингулар
в днешната постомодерна ситуация,
ще призная, че Аз-ът ми е все по-сам и стар
посред една инфантилна нация,
блуждаеща между възторг и травестия,
между вертикал и хоризонтала –
между кръчмата широка и Балкана тесен,
където (май) историята свършва все с начало.  

 

 

 

>4. Le couleur locale  

 

Географията е само част от историята.
Между три морета и два материка разкрачена
е България – завършена като уробос
и мемоарно самодостатъчна
в сенилното си младенчество.
В своята история – тук, на Балкана –
тя никога не си е играела, женствено
приела съдбата да бъде играна.  

 

 

 5. Персонажът  

 

Тази весела книга, в която за всеки луд
си има касапница1 или поне улица2,
затваря в кръг единствения маршрут
на невръстния български Улис,
мутирал в културен комплекс.
(Той обаче е незлоблив, упорит,
имунизиран срещу стрес
и телесно набит.)  

 

 

 

1. Фабулата  

 

Този влак (за къде?) е тъй бавен,
тъй бавна е тази объркана книга,
в която все неслучващото се е най-забавно,
поредно тръгване е дългото пристигане –
и може би така до края на света,
до края на Хегел и Фукуяма,
до края на самата история (макар че тя
все свършва с мъничък „край“ и огромно „НЯМА“)    

 

 

 

Бележки:  

 

1. Той беше Мунчо
Обесиха го на касапницата.

 

                              (Ив. Вазов. Под игото, III; XVI)  

 

2. На улицата Соколов бил зърнат от потерята, тя уловила дирите му [...]
Като припкал из дългата Михлюзова улица, той побутвал пътем
портите, но ни една не стояла отметната и той продължавал
да бяга [...] Той тогава ударил наляво и възвил назад из друга
улица...[...] Смаяният Соколов усетил, действително, приближаването
на потерята, която се задала от срещната улица, и той слепешката
ударил нататък и се втурнал в една сляпа улица, в дъното на която
живееше негов сродник. [...] Докторът побързал да излезе из тоя
безизходен път и уловил Петканчовата улица...

 

                              (Ив. Вазов. Под игото, III; XII)  

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. юни 2006 г.
Публикация в кн. „Сантиментална география“, Пламен Антов, „Пан“, С., 2000 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]