Пламен Антов

поезия

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на автора

 

Убий българина!

 

Пламен Антов

 

 

 

Европа – този гигантски музей,
в който като фолклорен змей
тригърдо разгърден,
като торен бръмбар,
като епидемия от амнезия,
като бик, изплезен
езически
(т.е. фалически),
като вълк, като рис, като глист,
като небръснат тороист,
маскиран като турист,
като терорист –
копрофаг и кръвопиец,  

 

като персиец –  

 

се вмъквам, Европо, в твоя храм.
Сам
като луд
– посред общия смут –
тъмен, пълзящ и надвесен.
Като природно бедствие. Като пролетен вятър.
Като кинетична творба. Като автор.  

 

Главата ми е бомба, ръцете ми са чукове,
а очите ми са джобове,
в които твоите, Европо, изящни трупове
отмъквам заедно с бароковите им гробове.  

 

Европо, прилежно фризирана
и резервирана
госпожо,
аз съм само едно дете чернокожо –
естетически и логически невъзможно,
контрадикционално,
тотално
сантиментално,
сакраментално,
екскрементално
(в постмодерния ти колаж
носталгично петно епатаж) –  

 

о, стискай, госпожо изискана,
самодоволно достатъчна и сама,
шенгенно свитичка като мома –
стискай
до посиняване своя Louvre,
сграбчвай здраво музея D`Orsay –  

 

то ще ги пъхне в своя куфар
и отнесе!  

 

То главата си гърбава
ще натъпка с изискания ти empire
и с очите си кривозъби
ще ръфа като сатир
телата на твоите крехки
като винетки
Джоконди, Венери и Леди – лебеди
бледи –
с кожи прозрачни
(многозначни
палимпсестно,
инцестно
разкрачени),
а неразбраните ти Сезани и Мондриани
ще бъдат безпощадно одрани...  

 

Очите на дете – музика, лъчи...
То знае да чете.
И знае да мълчи.  

 

- - -  

 

Моето прекосяване на границите впрочем
е най-опустошителното бедствие,
сполетяло добрата стара Европа
след Тамерлановото нашествие.  

 

Моите очи са моите контрабандни раници.  

 

(Някой да вижда тук граници?)  

 

Моята черна глава е митологичният гръб,
върху който ти – жална, потънала в мирова скръб –
се озърташ неразбиращо, ръка
вкопчила във фройдистките ми рога,
загърната в дреха тъкана, кокетно подгънала крак.  

 

В морето като „Титаник“
потъва финикийският бряг.  

 

 - - -   

 

Госпожо, моя мила фризирана леличко,
по-добре запали една свещ в Notre-Dame
за своите (бивши) виргинално белички
мадони; спомени набързо и Сезан,
а за пияниците Лотрек и Винсент
Ван Гог
пийни само чашка абсент
(или грог),
но по-голяма.
Вечна им памет!  

 

А що се отнася до това, как може
човек да бъде персиец,
отговорът е прост, госпожо:
като го убиеш
(персиеца; или българина, ако е възможно).

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. юни 2006 г.
Публикация в кн. „Сантиментална география“, Пламен Антов, „Пан“, С., 2000 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]