Пламен Антов

поезия

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на автора

 

Бащиното детенце

 

Пламен Антов

 

 

 

вечното българско завръщане в бащината къща, където вечерта смирено гасне – о, бяла спретната къщурка с две липи отпред –  

 

идиличният топос на (несвършващото) детство, мемоарно самодостатъчен, населен със скъпите сенки на деди  

 

на баща ти страшен хайдутин, на вуйка ти Петка Страшника и милите чичовци  

 

защото един народ поробен, макар и безнадеждно, никога не се самоубива: той яде, пие и прави деца  

 

детето също яде, пие и наддава телесно и бащината къща отеснява като сцената в пиеса на Йонеско  

 

(и Йожен Йонеско е пораснал от Йон Йонеску както хилавичкият Цветан Тодоров е пубертетно мутирал в Tzvetan Tododrov)  

 

детето все се задушава в наличността на битовото си hic et nunc, то си играе на големи, имитирайки собствените си комплекси  

 

перманентното българско дете, което се пъчи и повдига на пръсти и мери рамото си с това на другарчето  

 

(което също се пъчи и повдига на пръсти и мери рамото си с това на другарчето (което също се пъчи и...))  

 

и сякаш знае, че когато батковците се размечтаят някога сенилно, в музея надвесени над овехтелите си дрешки и играчки  

 

то вече ще ги чака там, приклекнало сред експонатите и автентично като тях, ще се изплези някъде от избелялото photo  

 

ще скочи, ще ги настъпи по лачените трандафори и ще търти босоного, а може и клечица кибрит да драсне...

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. юни 2006 г.
Публикация в кн. „Сантиментална география“, Пламен Антов, „Пан“, С., 2000 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]