Пламен Антов

поезия

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на автора

 

ДОКАТО ПРЪСКАШЕ ЮЛСКИЯТ ДЪЖД

 

Пламен Антов

 

 

 

Докато пръскаше юлският дъжд, мама
поливаше ягодите в градината с лейка.
- Това не е дъжд - вайкаше се тя, - само
ще докара мана по гроздето, да опалее*

 

А аз от верандата слушам гласа й
през капките, които шумят по асмата,
и се мъча да опиша в стихове къси
простите й движения, труда й загадъчен.

 

Поезията е краткото ни оправдание
за нашата отдалеченост от всичко -
от дъжда, от земята, от труда и страданието.
Пишем, защото не умеем да обичаме.

 

Мислим си, че така притежаваме света -
чрез думите, с които го назоваваме.
И озадачени от непонятната му простота,
Снизходително остроумничим: "Само

 

природата може - до невъзможност -
да постигне мълчанието на стареца,
приседнал пред своята къщица, с кожа
сива като на гущер под залеза, в залеза…"

 

- Я виж какво намерих, сине, хапни си -
подава ми мама отдолу мъничък плод.
В този миг дъждът спря наистина
И блесна слънце, сякаш нищо не е било.

 

 

21 юли 2001
Гаганица

 

      ---

       

      * „Да опалее“ - диалектен израз, който употребяват селските жени в Северозападна България; нещо като клетва или ругатня, чието значение може приблизително да бъде преведено като "Да го вземат дяволите!" или нещо подобно.

     

     

     

     

     

     

Електронна публикация на 17. септември 2006 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]