Пламен Антов

поезия

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на автора

 

Реката I

 

Пламен Антов

 

 

 

Лежи там край реката мъртвото момче
с очи озъбени срещу небето равнодушно.
Лежи зад храста то - завинаги красиво.

 

Момчето е само и много силно.
По-силно от реката е момчето.
Момчето е най-силната метафора
в поемата на този следобяд...
И само малка черна мравчица пълзи
отчаяно в косите му, заплетена сред тях.
Не знае нищо тя. Тя просто е.

 

Момчето се разпада бавно край реката
в пространството на този следобяд.
И през напуканата синя кожа
изтичат газове и мазна жълта слуз.
Кълбо от тлъсти червеи кипи
в плътта със цвят на пръст -
защото те са господарите на този дом.
Изхлузено от изкълвания корем,
едно черво се е повлякло из тревата -
гирлянд от мимолетен празник.
А под корема - подут, гноясал фалос,
отиващ си, преди да се е появил.
Полуизгнил остатък от ръка
е вкопчил нокти в корените на тревата.

 

Момчето се разпада беснословно.
Разпада се така красиво то, така изящно -
подобно стих на Маларме, а няма
дори едно око, което да го прочете.
Понякога ще кацне само гладен гарван,
ще клъвне някоя метафора - око, език,
парче от мозък - и пак ще отлети
в следобедната жега, навярно към
бесилката на Франсоа Вийон...
А старецът седи върху брегът отсреща,
надвесен над водите, сякаш вечен -
не знае нищо той за мъртвото момче
отсам, а също и за мравката,
залутана в косите на момчето...

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. юни 2006 г.
Публикация в кн. „Разпадащото се момче“, Пламен Антов, Изд. „Пан“, С., 1993 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]