Пламен Антов

поезия

Литературен клуб | нова българска литература | страницата на автора

 

Изнасилването на Венеция

 

Пламен Антов

 

 

 

Навлизам в теб през болката - възторжен -
като в стихотворение на луд поет,
което крие смисъла възможен
     сред невъзможните безчет.

 

Под булото на каменна дантела
припламва в миг енигматична голота.
В едно творец и слово са се слели,
     и аз четящият - след тях.

 

Аз търся начина, за да постигна
лика ти в еректиращите си очи.
А ти - непробиваема енигма -
     затваряш вулва и мълчиш.

 

Мълчиш като изплувал от морето
къс мрамор от снагата на двуполов бог.
Но аз - щастлив наследник на поета -
     сам нося смисъла висок.

 

Аз сам създавам онова, което
поглъщат жадно алчните ми сетива
и в миг убиват. Мъртво е лицето
     всред непознатата глава.

 

И мраморно студен под мен е торсът.
Връхлита го свирепо фалосът горещ.
Мълчат, мълчат големите въпроси,
     защото - мъртва - тя е вещ.

 

Тя - вечна в своя сън - не помни нищо.
Единствен аз - четящият - съм Памет тук.
По тялото й мъртво с фалос пиша,
     с око по тялото й пиша -
и зная, че след мен ще дойде друг...

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. юни 2006 г.
Публикация в кн. „Венеция“, Пламен Антов, „Свободно поетическо общество“, С., 1997 г.
г1998-2016 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]