Пламен Антов

литературна критика, поезия

Литературен клуб | страницата на автора | азбучен каталог

 

ВЛАДИМИР ЛЕВЧЕВ КАТО ПОЛИТИЧЕСКИ ПИСАТЕЛ

 

Пламен Антов

 

 

         Америка генетически е територия на откритията: нея непрестанно я откриват и преоткриват, но и тя самата открива – за човечеството като цяло, но и за всеки лично; още повече за всеки, който е прекосил Атлантика…
         Едно от нещата, които Владимир Левчев откри за себе си в Америка, е белетристиката. Въпреки че през близо 15-годишния му престой отвъд океана броят на стихосбирките му набъбна с още няколко заглавия (на български и английски език), които биобиблиографските справки педантично изброяват, няма съмнение, че истинското събитие в биографията му през този период са двата романа, които той донесе оттам – “Крали Марко. Балканският принц” (І изд. 20011 ) и “2084-та” (2008). Те по странен и много симптоматичен начин си говорят не само помежду си, но и с поезията му, която си остава ядрото, центърът на литературното му дело. Ако поезията е карфицата, която здраво го приковава към актуалността на политическия момент “тук и сега”, то, жанрово погледнато, двата романа сякаш разхерметизират тази актуаност в две противоположни посоки: назад към историята (и дори още по-назад – към митологията) в единия случай, напред в бъдещето – в другия.
         Но сами по себе си жанровите аргументи, както ще видим, не са особено надеждни…

 

 

         1. ПОЕТЪТ

 

         Владимир Левчев винаги е бил много отблизо свързан в политическото; той е политически поет в най-дълбинния и едновременно с това най-прекия, всекидневния смисъл на понятието. Той е основна фигура в младата поезия на 80-те години на ХХ век. И с това – убедено твърдя – той вече е част от историята на българската литература, независимо от всичко, което продължава активно да пише или което ще напише вбъдеще. Това сигурно звучи донякъде обезсърчително, но перспективата на литературноисторическия разказ, от чието име в случая си позволявам да говоря, е неумолима. Признавам, че моят интерес към този автор се основава тъкмо на ролята му в поезията на 80-те, към която от известно време гравитират изследователските ми интереси – и по-точно към онова ядро в “младата” поезия от втората половина на десетилетието, чиято поетика подготвя и в някаква степен стартира онази мащабна промяна в поетическата езиковост, която ще се разгърне истински през 90-те. Това е едно ясно обособено поколение, което Миглена Николчина отдавна определи като “забутано в гънките на загниващия тоталитаризъм”2 – обособено преди всичко чрез опита си за бягство от социалния и административен институционализъм на Системата. В самия процес на обособяването си то по естествен начин се редуцира до групата, до едно свръхсгъстено ядро, при което социално-соматичната сплотеност предпоставя, стимулира изработването и на съответния, можем да го наречем посветителски език – задължителен белег на всяка група, впрочем. Флагманската фигура на това поетическо поколение (в което личат имената на Румен Леонидов, Ани Илков, Едвин Сугарев, Миглена Николчина, Илко Димитров, Златомир Златанов, Добромир Тонев, Кирил Мерджански, Борис Роканов и др.) безспорно е Георги Рупчев. Именно чрез него поетиката на поколението постига максималната си реализация; постига, така да се каже, своята класическа представителност, включително и чрез ранната смърт на поета. Ани Илков и Златомир Златанов пък са фигурите, които най-пряко реализират заслугите на поколението за радикалните процеси в поезията през следващото десетилетие.
         Но колкото по-отблизо изследователят се вглежда в литературната емпирика на 80-те, толкова по-релефно изпъква специфичната роля на Владимир Левчев – роля някак си средищна, конститутивна, организираща, тъкмо с оглед груповата самоидентификация на поколението. Ако Г. Рупчев и А. Илков приличат на голмайсторите-звезди, които най-ефектно реализират общо акумулираните енергии, то Владимир Левчев е нещо като черноработника в средата на терена. Той е менторската фигура в поколението, човекът, чиито усилия са насочени в голямата си част към изработване и осмисляне на цялостната му езикова стратегия.
         Някои биха казали, че в основата на тези усилия е някаква – осъзната или не – обремененост с чувство за вина. Мястото на Владимир Левчев в поколението поначало е твърде сложно, драматично. Единствено над него тежи мощната сянка на Бащата. Една литературноисторическа и морална метафора, централна за поколението като цяло, при него е биографично буквализирана. Фигурата на Бащата е важна за литературноисторическия сюжет преди всичко в собствено езиков план, доколкото езикът на “младите” от 80-те унаследява ред фундаментални особености на “априлската” поетика, в която модернисткият комунистически патос постига максималната си артикулация. Тези общи белези са урбанизъм, космополитизъм, а-лиричност, концептуалност… И в същото време – напълно по Фройд – в самия акт на реализацията си това унаследяване е отвътре саботирано: езикът на “бащите” е коренно преобърнат и пресемантизиран. В радикалния си модернизъм езикът на “априлската” поезия е представителна част от общата соц-езиковост, от идеологическия жаргон. Моделът, който нейният език гради, е безостатъчно екстравертен, експанзионистично насочен навън, напред и нагоре; ключови пунктуми в него са: възход, прогрес, бъдеще; раждане, поява, притежаване, завоюване, разгадаване… В рамките на същата обсесия от модерното, аксиологическият модел на “децата” от 80-те е структуриран в опозиция с “априлския”: той е интазно центростремителен и негативно семантизиран, състои се изцяло под знака на онтологични състояния като загуба, разпад; потъване, слизане, утаяване, изчезване; скритост, бавност, неподвижност, нероденост, отказ от раждане3 По този начин чисто езиковият компонент е наситен с мощен политически смисъл, генеалогията е стратегически преобърната – за истински “бащи” всъщност са припознати фигури като Николай Кънчев и особено Константин Павлов – онези, които самото Априлско поколение по най-конформистки начин е ампутирало от себе си в името на привилегиите, чрез които Властта го е опитомила и дресирала.
         Владимир Левчев е в самия епицентър на този литературноисторически, морален, политически и в крайна сметка езиков сюжет – той е самата негова алегория. Той е архетипалният Син на архетипалния Баща. Което придава уникалната, комплицирана двойственост на позицията му в поколението. Той единствен от него има възможност да издаде първата си книга още когато е на 20 години (“Аритмии”, 1977), докато Миглена Николчина например трябва да чака цели десет години за това, а Ани Илков и Едвин Сугарев виждат дебютните си стихосбирки едва през 1989 г. От друга страна – и това е най-важното – Вл. Левчев успява понякога с изумителна практичност да се възползва за каузата на поколението от угодничеството на Системата, с която през 80-те бащите-“априлци” са се идентифицирали не само езиково, но и институционално (през цялото десетилетие Бащата е не просто емблематичният “априлец”, но и пръв придворен поет, както и пръв чиновник в писателската йерархия).
         Като казвам, че Владимир Левчев се очертава като средищна, конститутивна за поколението си фигура, имам предвид, че той е, който в най-голяма степен се ангажира с общата, груповата му кауза: очертава неговите граници, воюва с тоталитарните механизми на книгоиздаване, за да наложи останалите от поколението, не се уморява да пише публицистични статии и литературнотеоретични манифести, в които отстоява и моделира общата естетика… Неговата статия “Поети без книги и книги без поети” (сп. “Пламък”, № 10, 1987) е не само памфлет срещу литературната цензура и издателската конюнктура в България по времето на симулирано преустройство, но и истинският манифест на поколението. Тук то не само е поименно очертано, но е и теоретично аргументирана неговата поетическа езиковост чрез теорията за “дълбоката” образност, която Вл. Левчев разработва на базата на “deep image” на американския поет Робърт Блай, на източната ведическа и будистка философия, но също и стъпвайки върху родните поетически традиции, контаминирайки двете живи, актуални езикови практики през 80-те – интелектуализма и космополитизма на “априлската” поезия и психологическата вглъбеност и спонтанност на “тихата” лирика. Теоретическото конципиране на езика на поколението по-късно ще бъде доразвито и обогатено в друга теоретическа статия-манифест – “За ново символно изкуство”, публикувана в първия брой на самиздатското сп. “Глас” от началото на 1989 г. (чийто редактор и издател е самият той, заедно с всички произтичащи от това рискове, които не закъсняват: солидна глоба, уволнение).
         Статията “Поети без книги и книги без поети” открито хвърля ръкавица на цензурния контрол, запращайки в лицето на Системата имена на поети, които до този момент тя най-малкото небрежно е пропускала да забележи. Търпеливо се разясняват поетики, които иванспасовската соц-реалистическа критика просто не би могла да проумее дори да бе имала най-чистосърдечно желание за това. С трогателно усърдие се анализира напр. класическото (днес) стихотворение на Биньо Иванов “Утрин и после”, за да се докаже, че това най-малкото е все пак поезия. Правят се директни аналогии, или по-точно се конструират генеалогии, които разтварят поетическото пряко към актуално-политическото. “Защо – пита в прав текст Левчев – издателствата и редакциите, в които Илков е предлагал свои стихове, са го пренебрегвали? Защо са били пренебрегвани години наред Константин Павлов, Николай Кънчев?” Разбира се, авторът не е толкова наивен, че да не знае отговора на този въпрос; но самото му поставяне постига целта – по това време поезията на К. Павлов е все още под официална “възбрана”; първата му стихосбирка след близо 25-годишно принудително мълчание ще се появи чак две години по-късно. И още: в статията си Владимир Левчев цитира цели стихотворения от Румен Леонидов и Ани Илков, за които тогавашният официален печат е недостъпна трибуна (напр. христомантийното днес стихотворение на Леонидов “Губя чувство”). (При цялото спазване на мащабите, това е същностно конспиративен жест, аналогичен на други подобни жестове, които историята познава, например начина, по който Алексей Сегренски публикува предсмъртните стихове на Вапцаров в политически безобиден свой текст – в. “Заря”, № 6344 от 1942.)
         Но Владимир Левчев и сам активно участва в прякото изработване на езоповската езиковост на 80-те – със самата си поезия. Именно нему принадлежи формулата, която най-сгъстено успява да артикулира цялата неавтономност на реалността в епохата на късния соц – книгата “Кой сънува моя живот” (1983) и едноименното “пилотно” стихотворение в нея.4 Това е стихотворение-манифест, заявяващо централното място, което в езика на поколението ще заеме концептът за съня – в цялата му двойственост: сънят-dream като акт на съпротива срещу една чужда, натрапена реалност, като потъване все по-навътре и надълбоко в Аза, като място на “дълбокото” скрито живеене – халюцинирана реалност, предлагаща единственото убежище от чудовищната реалност “навън”. Но и сънят-кошмар, който неочаквано ще се окаже агент на целия “външен” Ужас. Стихотворението “Някой ден” от едноименната книга (1982) артикулира цялата маскирана, одомашнена, семейна интимност на ужаса в епохата на късния тоталитаризъм:

 

    Като дете отидох при баба ми
    да ми разкаже приказка.
    Тя плетеше с лице към прозореца
    и с гръб към мен.
    Потупах я по рамото.
    Но се обърна
    едно чудовищно ухилено лице
    с глигански зъби и очи на кукумявка.
    […]
    После дълго ме убеждаваха,
    че съм сънувал.
    Най-накрая им повярвах.

 

         По-късно, към края на десетилетието, с назряването на политическите процеси, езоповският език ще започне да става все по-директен за сметка на притчовата си иносказателност:

 

    Явиха се в съня ми
    и ми казаха:
    Свободен си
    да се огледаш в бистрото небе!
    Но щом погледнах,
    с тънки пръчки ми зашибаха очите.
    […]
    Свободен си
    да пееш – да ехти камбаната
    която ти тежи в гърдите!
    Но щом запях,
    с игли набодоха езика ми…
    5

 

         Езоповската езиковост в поезията на Владимир Левчев се осъществява и по друг начин – чрез преобръщането отвътре на официално позволени и дори толерирани от идеологията теми, каквито са борбата за мир или солидарност с бедните и експлоатираните от Западния и Третия свят. Преобръщането не винаги е лесно различимо на повърхността, но затова пък е радикално в дълбочина. Тези теми-клишета, определящи за идеологически коректния език на Априлската поезия, са употребени само за да се оценностят ред девиантни, а-системни фигури-саботьори, отменящи отвътре фундаменталисткия логоцентризъм на Системата – на Лудия, Сакатия, Пияния, Слепеца, Удавника: фигури на “дълбоката” образност, чийто произход води едновременно към гротесковата екстатика на Константин Павлов, но също и към дзен-философията (особено мощен мета-пласт в поезията на Вл. Левчев, език-ключ, декодиращ основните й послания), както и към западната контракултура на 50-те и 60-те години, на бийт и хипи-генерацията. А в актуалния социо-политически и езиков контекст на епохата тази обсесия от девиантното е натоварена със скрит, но достатъчно мощен политически смисъл.

 

    О, Владетели
    на смъртоносната Умора!
    Пред вас единствено
    бих дал васалска клетва.6

 

         Подобен вопъл, отправен към свръхдевиантната, а-системна фигура на Сакатия, на тоталния социален маргинал, е възможна реплика към верноподаническите жестикулации на “априлската” поетическа езиковост, към васалските жестове на самия Баща, който ще си позволи публично да целуне ръка на правешкия самодържец от името на българската поезия, институционално представлявана в този момент от него.

 

 

         2. РОМАНИСТЪТ

 

         Поезията на Владимир Левчев, цялата му обществена дейност от края на 80-те и началото на 90-те години, включително като “активист” на Екогласност и издател на сп. “Глас”, е тъй здраво свързана с актуалното, с политическото, че когато при една наша среща в края на 2000 г., по време на едно от ежегодните му завръщания от САЩ, той ми призна, че е написал роман, а в отговор на следващия ми въпрос уточни, че романът е за Крали Марко, аз не успях да потисна изненадата си и – противно на всякакво възпитание – се разсмях. Изненадата ми беше двойна – и от жанрово, и от тематично естество. А после, когато прочетох самия роман, разбрах колко нелепа е била спонтанната ми реакция. Отвъд историко-митологичния си пласт това е един остро политически, дори публицистичен роман. Създаден в отговор на войните в бивша Югославия през 90-те години на миналия век, когато безогледно и с варварска изстъпленост се разпарчетосваше историята и всеки гледаше да задигне по-голямо парче от нея, той се спира на една фигура, колкото историческа, толкова и митологична, в която като във фокус е съсредоточена цялата обща, неразчленима балканскост. Фигура, която, можем да кажем, е общият балкански архетип – на Героя. Сюжетът изравнява, омесва “балканското” във всичките му форми и пластове, преди всичко в неговата хоризонтална етническа и геополитическа проекция, придавайки относителност на всички абсолютизации на етническото вътре в рамките на общобалканското. Заедно с етническото във врящото балканско гърне е забъркан и тъй определящият тук верски компонент: в митологичния сюжет на романа е включен и мюсюлманският аналог на Крали Марко – Джерзелез Алия, песните за когото са създадени в Босна; включен е не като антагонист, а като двойник на християнския юнак (“Винаги когато Марко се срещнеше с Джерзелез Алия, той имаше неловкото чувство, че се вижда в огледалото. Алия беше хем негова противоположност, хем същия като него.”7 ).
         Но в същото балканско гърне врат не само етноси, религии и истории; ври и самата История – точно тук, в тези земи, напоени с митове, отдавна е изчезнала границата между история и мит. А фигурата на Крали Марко е съвършеният пример за това. Героят е перфектната илюстрация на самия разрив между историческа и митологична памет – фигура, която се разполага отвъд всякакви твърди определености, в самия процеп между историята и мита, между конкретно политическото и митическия универсализъм. Крали Марко е поредната историческа инкарнация на прастария архетип на Героя, акумулирайки ценностния ресурс на ред предшестващи го фигури-инкарнации: Едип, Мойсей, св. Георги (споменавам само онези, на които самият роман държи).
         Тази двуделност рефлектира на структурно равнище в романа, в един отявлено манихейски двудискурсивизъм. Основният митически разказ, следващ отблизо фолклора, е накъсан от “коментарни” глави, издържани в жанра на есето. В едната си половина, в единия си дискурсивен пласт, романът категорично се удържа в параметрите на митологичното, макар и главно в сюжетно-фабулен аспект, без да се опитва да постигне някаква дълбочинна мито-поетика, подобно на Антон Дончев например. Но и не се изкушава да историзира мита, да рационализира чудесното, да кастрира всички буйства на митическото въображение, за да преартикулира мита на модерния език на литературата, както прави например Томас Ман в сагата си за Йосиф и неговите братя. Наред с “историческите” три синджира роби Вл. Левчев запазва в повествователната тъкан и хвъркатия кон на Марко, самовилите, както и някакви дзверетини, ползвайки се от някои отдавна отработени хватки на т. нар. магически реализъм (как изглежда дзверетината ли?… А как изглежда Радичковият верблюд?).
         Българската литература познава няколко опита за по-цялостна обработка на епическия цикъл за Крали Марко – от Петко Р. Славейков до Иван Бурин. Но никоя от тях не успява да постигне ефективността на Томас Малори и неговия роман за крал Артур. Рисковано би било да твърдя, че Владимир Левчев го е направил. Във всеки случай обаче твърдя убедено, че това е най-успешният опит досега.
         Но в същото време романът някак си тенденциозно стои извън българския рецептивен ареал, собствените му стратегии са прицелени сякаш другаде. И този факт е оставил отпечатък върху цялостната му концепция и структура. Може би понеже е писан в САЩ, романът – нарочно или не – е писан като за американци (включително и в идиоматичния смисъл на израза). За да бъде разбрано случващото се във врящото балканско гърне е необходим специален user’s manual – цял един втори разказ, паралелен на основния, митологичния, който коректно да го ситуира в неговия модерен контекст. Който го декодира и, тъй да се рече, дава указания за правилната му употреба. Ветрилото на този паралелен декодиращ контекст е разтворено достатъчно широко – тук от девет кладенци се носи вода, за да бъде сведена митологията (и историята, стаена някъде дълбоко в нея) към актуалните геополитически реалности. Налице е уникална двойна оптика. Ако чрез отделните есеистикоподобни очерци (глави) с поредица исторически, геополитически, културологични и религиозни разяснения (опиращи понякога и до по-разбираеми за американеца, пък и за днешния читател изобщо, теми, като спорта и киното) се дешифрира основният митологичен сюжет на романа, то едновременно с това декодиращият процес тече и в обратна посока, за да постигне една по-важна цел: чрез самия митологичен сюжет да се обяснят актуалните политически събития на Балканите от края на ХХ век: в тях се вкарва едно ретро-основание, което да ги направи – поне донякъде – логични в очите на съвършено непроумяващия отвъдокеански onlooker.
         А понякога този втори мета-дискурс си позволява и почти директни намеци към съвременните лекомислено юнашки опити за дисциплиниране “отвън” на балканската сюжетика – например репликата, че само победените са съдени като военопрестъпници8, би могла да бъде и камък в градината на Белия дом и Хагския трибунал.

 

         Подобни политически аналогии са още по-мощни във втория роман на Вл. Левчев; те са детерминиращият патос на творбата. Ако “Крали Марко” в някаква степен е рожба на носталгия по Балканите (и в културно-исторически, но и в личен, психологически план – да припомним, че горе-долу по същото време Вл. Левчев пише и стихосбирката “Небесни Балкани”, 2001), то “2084-та” несъмнено е пряко вдъхновен от американската действителност – осъществената антиутопия на човечеството.
         Романът е демонстративно заявена реплика към известния шедьовър на Оруел, който, противно на едно разпространено мнение, не визира просто реалността в Сталинова Русия, а западното технологично общество, чийто закономерен продукт и радикализация е източният тоталитаризъм. И точно тук несъмнено решаващи за възникването на “2084-та” са непосредствените наблюдения на автора върху прекрасния нов свят отвъд Атлантика.
         Романът – малко условно – ни пренася сто години след Оруел, когато редица процеси, активни днес, са достигнали логичния си завършек. През 2084 г. светът вече е преживял своята Трета световна война, която, разбира се, е била религиозна и в която победа е удържала християнската цивилизация – доколкото изобщо в случая можем да говорим за победа. (Впрочем, според собствените признания на автора тъкмо примитивният християнски фундаментализъм, избуял в САЩ около Буш-junior, е непосредственият повод за възникване на замисъла на романа; неслучайно това е и една от централните сюжетни линии в него.) Междувременно през 2084-та капитализмът е достигнал апогея си: дори въздухът и водата (дефицитни стоки след края на войната) вече не са безплатни. Светът се е превърнал в една мега-федерация, скрита зад семплата, някак “технологична” абревиатура ССД (Съединени световни държави), чиито прототипи са други подобни абревиатури: САЩ, СССР, ЕС. Той се управлява от няколко световни корпорации, задоволяващи нуждите на населението (а те не са много: ядене, технологичен стандарт, виртуални зрелища и… май няма друго). Целият свят консумира една и съща храна, доставяна от някакъв бъдещ свръх-“McDonald’s”, като разнообразието е изцяло по вертикала, т.е. според банковата сметка на клиента.
         Защото през 2084-та апогея си е достигнала и класовата сегрегация. Налице са два абсолютно паралелни свята с крайно редуцирани точки на пропускливост помежду си. Класата на “безсмъртните” обитава свръхлуксозни гета – от типа на днешните ни “Градове на мечтите”, – които са оазиси на спокойствие и материално благоденствие. Те са зорко охранявани от ужасяващата мизерия, която ги обсажда. Разделението е тотално: богатите вече дори нямат нужда от бедните – те са обслужвани изцяло от машини. От друга страна – и “отдолу нагоре” – е налице необуздан ressentiment. Също така тотално е разделението между Власт и поданици (бащата на главния герой – министър – е бил разкъсан от тълпата, дори без някакъв специален повод, а просто защото летящата му кола по невнимание се е приземила на място извън обсега на охрана).
         Антиутопичният проект на Вл. Левчев е лесен за идентифициране чудовищен хибрид между днешната корпоративна реалност в САЩ и родната мутренска действителност. Самото място на действието е една бъдеща България, полуавтономна провинция на световната империя, в която се говори на някакъв местен диалект на английския (самото име на хетеротопичното местодействие – Монтанатаун – вече е антиципирано от родната реалност: един едноименен областен град в днешна Северозападна България).
         Лесно можем да разобличим отделни похвати на автора. Първият от тях е тъкмо този – да хипертрофира някои вече ясно очертали се тенденции в съвременния свят, за да ги развие до техния логичен завършек. Един пример: полицията в Монтанатаун вече не се задоволява просто да монтира камери по улицата, да следи “външния”, телесния живот на поданиците; тя е взела под контрол дори сънищата им, сънува живота им. (Тази препратка към едноименната стихосбирка на Владимир Левчев от 1983 г. е повод да си припомним централната роля на сънуването в поезията на 80-те – сънят като единственият модус на скритото, частното живеене в условията на тотален контрол, на който е подложено “външното” битие на индивида в тоталитарната държава.) Контролът в днешния неолиберален свят – пардон, в бъдещия – е може би по-перфиден, но не по-малко брутален. В случая дори не говорим за антиутопичната реалност на Америка, а за собствената ни мизерна българска реалност, която буквално пред очите ни сбъдва Оруел: камерите за видеонаблюдение са вече неотменен атрибут на урбанистичния ландшафт; докато просто си вървиш по софийските улици, ти си неотклонно препредаван от десетки камери, всеки твой жест е записван – разбира се, не за друго, а единствено в името на собствената ти сигурност. Докато с блажено безгрижие се ровиш в Мрежата, някой Невидим някъде следи, записва, класифицира, трупа досие…
         Все тъй заради собствената ти сигурност, в името на собственото ти здраве, на собственото ти благополучие всекидневно ти се отнемат все повече сектори на всекидневното, на приватното живеене. Все по-често емисиите на “По света и у нас” се превръщат в суха сводка на пореден списък от забрани, гласувани от някакви анонимни (брюкселски и родни) институции (тютюнопушене, продажба на шкембе-чорби, варене на домашна ракия…). Единственото, което предстои да се случи до заветната 2084-та година, комай е просто да отпадне благовидният предлог.
         Друг похват, който ползва Вл. Левчев в романа си, е буквализирането на отделни метафори от актуалния философски жаргон. През 2084 г. “световното село” на М. Маклуън е факт. След Третата световна война, приключила с окончателно установяване на свръхмонолитния християн-капиталистически метаразказ, самопонятен факт е и краят на Историята – тя, историята, бързо е регресирала към някакъв тип ре-митологизация. Състоял се е ускорен процес на загуба на паметта, стимулиран от осъществяването на друг актуален идиом – “вторичната неграмотност”. През 2084 г. е валидна единствено визуалната култура от неофолклорен тип, чийто поб?ден марш е част от собственото ни настояще. Почти никой вече не чете заради потребност от интелектуално удоволствие, а писател (writer) се нарича единствено роботът, който съставя софтуерни програми. Четенето и писането, разбира се, отдавна са отпаднали като училищни предмети. (Нужно ли е да припомняме тук резултатите от последните матури в българските средни училища?) С една дума – “новото средновековие”, чиито ясни симптоми наблюдаваме днес, през 2084 г. е една завършена реалност.
         Следвайки фабулата си – впрочем, най-неважното нещо в един политически роман, – романът упорито и методично върши основната си работа – да ни рисува в садистично упоение подробности от живота на собствените ни внуци. Не са спестени и по-пикантни подробности от всекидневието на 2084-та (те винаги са особено атрактивни за читателя), например за виртуалния секс (сигурно е въпрос на време някоя японска компания да обяви, че е създала съответния уред за това). Налице са и други, не толкова пикантни, но не по-малко реални визии – например тази, че природата тогава ще е само екзотичен остатък от миналото (от Амазонията са оцелели едва няколко квадратни километра, превърнати в резерват; а родните Родопи сигурно отдавна вече ще са капитализирани от туристическия бизнес, споделяйки настоящата съдба на Черноморието).
         Като смесва в логичен сюжет конститутивните инерции в идеалната реалност “навън” и собствената ни родна реалност, ускорено куцукаща подир нея, романът “2084-та” ни разкрива все по-вероятния край на пътя, по който бодро крачи днешният напращял от здраве, оптимистично възнесен неолиберален свят… Впрочем, нищо ново под слънцето: “Ние безгрижно тичаме право към пропастта, изпречили нещо пред себе си, за да не я виждаме” (Блез Паскал). И периодично се появява някой, който се опитва да махне това “нещо”, каквото и да е то. Без особен ефект, разбира се.

 

 

 

---

 

1 През 2006 г. романът излезе във второ, основно преработено издание (ИК "Жанет-45"). [горе]
2 Николчина, М. Забутаното поколение. – Литературен вестник, № 14, 21–27.11.1994, с. 8. [горе]
3 По-подробно за това вж. в: Антов, Пл. Обратната поетика на 80-те: надолу, навътре, назад. – В: Владетелят на чудото. Сборник в чест на 50-годишнината от рождението на Георги Рупчев. С., 2008, с. 161–172. [горе]
4 Неслучайно това знаково за поезията на 80-те заглавие носи и юбилейната антология на поета (ИК "Жанет-45", 2007). [горе]
5 Стих. “Явиха се в съня ми” от кн. “Пейзажи на неизвестен майстор”, 1987. [горе]
6 Стих. “Другата империя” – кн. “Някой ден”, 1983. [горе]
7 Цит. е по: Левчев, Вл. Крали Марко. Балканският принц. Пловдив, ИК "Жанет-45", 2006, с. 161. [горе]
8 Пак там, с. 135. [горе]

 

 

Електронна публикация на 16. януари 2010 г.
Публикация в сп. "Море", кн. 2, 2009 г.

г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]