Александър Арнаудов

поезия

Литературен клуб - над 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

 

 

гравитация

 

 

всеки спомен е планета
обикаляща сърцето
в търсене на големия взрив

 

 

 

 

софия

 

пътят към ада е в ремонт
всички вече са там
на паметника пише с мълчание
вяра надежда любов

 

 

 

 

райската градина

 

там където се раждаме
статуите изчезват
и се сливат с калта
от която расте
трупът на цивилизацията

 

 

 

 

ако можех да се родя

 

играя с небето
оставям всичко изгубено
да пада с дъжда и звездите

 

ръцете разделят
сянката ни по равно
като угаснало слънце

 

 

 

 

утре

 

 

небето е надгробен камък
ръцете пренасят слънце
на мястото на сърцето

 

Бог идва като зима
която остава след нас

 

 

 

 

***

 

времето се разлива в гледката
като потоп
расте вътре в нас
и увяхва в ръцете си

 

вените са корени
които потъват
нагоре в небето
за да останат вечно
преди да се родим

 

 

 

 

 

самота

 

 

завържи очите ми
със слънцето

 

смъртта на Бог
ни връща света

 

 

 

 

ще играем на богове
в телата на птици

 

 

отваряме очи като времето
за да разберем
че сме у дома

 

 

 

 

времето ни разделя

 

 

търся ръцете ти
като слънце
в началото на света

 

небето си отива
като сянката
на този когото обичаш

 

всеки път когато пиша за теб
казваш името ми за последно

 

 

 

 

недосегаем

 

 

смъртта е спокойствие
което не познаваме

 

нещо
което го няма
и всичко
което имам

 

когато се родих
стана
твоето име

 

 

 

 

кръговрат

 

 

ръцете са корени
в които се разлага
кръвта ми
по всички посоки в небето

 

звездите се раждат
като богове
и очите са облаци
разделящи вярата
от погледа на сътворението

 

земята спира да се върти
когато си спомня

 

 

 

 

декомпозиция

 

 

моля за помощ небето
където те забравих

 

първият изчезнал вид
е човека
след него остана
само сърцето

 

 

 

 

картография на света

 

 

раждаме се като
ехо на тишината

 

всичките рани на света
са ръцете ми

 

търсим изхода
който времето отдавна намери

 

 

 

 

***

 

 

ангелът на бащата
забрави че съществува

 

клоните на дървото
са откъснати крила на птици

 

небето се навежда над нас
и оставя света в очите ни
където няма да го забравим

 

 

 

 

смъртта ни забрави

 

 

обесихме морето в гледката
зимата си отиде като вятър

 

дъното търси края
и зашива очите си

 

обличам небето
и светлината убива човека
преди някой от нас да поиска
да бъде нощ

 

 

 

 

чернобил

 

 

телата се разпадат
като облаци в буря

 

като сезон с който затварям
изхода на небето

 

останахме от другата страна на човека

 

 

 

 

прегръдка

 

 

кръвта изтича като небе
а ръцете са звезда
залязваща в нищото

 

 

 

 

нощта е време което го няма

 

 

слънцето влиза
през пукнатините в небето

 

листата падат
като очи
в тъмното

 

 

 

 

непознати тела

 

 

сенките дишат
с очите ни

 

изтриваме града
от лицето си

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 03. юли 2019 г.

©1998-2019 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]