Живка Балтаджиева

поезия

Литературен клуб | страницата на авторката | нова българска поезия

 

ПОСЛЕДНА ПЕСЕН

 

Живка Балтаджиева

 

На Мигел Ернандес

 

 

 

Човекът, о, човекът!

 

Колко жалък и колко тъжен и прекрасен, мой единствен,
минава като тръпка, като тъмната тревога на всемира
през кръвта ми,
като задъхване от щастие, като последно сбогом от живота,
един безкраен слънчев ден с летящи глезени от сол и пясък.
Непоправимо лекомислен и измамен, болящ,
опасен, предан като куче,
минава той през собствената си вселена
и не забелязва, не, не забелязва. И целият е изранен,
а продължава да нанася рани.
И изранена съм,
a те ранявам, мили, ти, който и да си, в това туптене, пулсиране,
умиране, ръмжене, рокот
и немота, където те обичам и мечтата в свойта буря ме подмята.
Къде пресеква, питам, тоя дъх, това излъхване
огромно и несетно?
Такава лекомислена и разсъдлива, измамна и кървяща,
и опасна, единствено спасение
и жалка
кого живея и пред него коленича, и падам ничком
и го гледам отвисоко?
Той кой е и коя съм в синевата на набъбналите вени?
Човекът
на брега на ронещите се съзвездия глава отпуснал,
свит на кълбо, свит като ембрион в утробата на своята сълза,
умиращ и възлюбен, и отминат. Лъган, лъган.
сияещ дни и нежност, безконечен
сред ябълките, розите и троскота, цъфтящите лимони
и смокините, и мащерката, репеите, лобода,
житата, къклиците гъсти, лавъра,
помежду люляци и тамаринти,
които си отиват
и се връщат.

 

Умиращ и възлюбен и зачеван...

 

И чувството ми
вече няма думи.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 11. март 2010 г.
г1998-2016 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]