Необикновената

Разказ от Пенка Бангова от сборника "Ключът"


 

При зори Вангел се събуди от остри болки в стомаха. Беше уверен, че ще минат и отминат, както безброй пъти му се бе разминавало и почти спокоен тръгна към поликлиниката. Но когато доктор Михайлов, най-способният лекар в града, вместо да започне да пише рецепта, с особено съчувствие в гласа му каза, че трябва веднага да постъпи на изследване, неясен страх нахлу в душата на петдесет и осем годишния мъж. За няколко седмици се прегърби, смали. Все по-бавно пристъпваше из болничната стая и непрекъснато молеше за вода. Дълбоко в себе си Вангел беше убеден - завърне ли се на строежа ще изпъди и страха, и жаждата, но в края на третия месец началникът на отделението го предложи за пенсиониране.
          Вкъщи се занизаха еднообразни, мъчителни дни. "Трябва да се науча да играя табла, карти. Трябва да се науча да се разхождам из улиците. Да се излежавам в леглото." Мърмореше той пред жена си, а нощем, останал сам със себе си, изпитваше ужас при мисълта, че това може да представлява живота му. Измисляше си някакво занимание, но то скоро му дотягаше и пак започваше да се чуди с какво да запълва времето си. Добре, че една привечер неговият съсед, Марин горският, го заговори.
          - Комшу, готов ли си да ми помогнеш?
          Очите на Вангел светнаха.
          - На драго сърце! Кажи какво искаш.
          - АПК-то ще брои голяма сума на този, който преди празника на овчаря направи чешма край Каракочовите пасбища. Аз съм намерил водата. Само трябва да се изгради. Пък вземем ли нещо... Ще видим как ще го делим...
          - Халал да ти са парите. Дай да започваме!
          Още на другата сутрин забързаха към извора. Вангел не чувстваше краката си от умора, когато най-после съседът му спря.
          - Ето! Това е!
          Той грабна с шепи от водата, блестяща в нозете на огромна скала. Погледна наперено и отпи. И Вангея отпи, но лицето му съвсем не придоби тържествуващия вид на горския.
          - Комшу, не е хубава.
          - Какво не й е хубавото!
          - Тежка е. Друга трябва да потърсим. Още прадядо се е славил с този занаят. А аз от дядо знам доста неща, затова бъди сигурен. Ще намерим.
          - Ти акъл имаш ли! Наградата се дава, само ако преди шести май всичко е готово.
          - На тази вода, аз чешма не правя.
          Марин го стрелна с поглед. Видя решителния израз на лицето му и надменно изви вежди.
          - Да не мислиш, че са се свършили зидарите!
          После изпсува гневно и като размахваше огромните си длани, закрачи към каменистата пътека.
          Вангел го изпрати с тъжни очи. "Луд човек! Може и стомах да те заболи, ако пиеш от тая локва. Пък не се умори да се удря в гърдите, че я е открил. И защо толкова ламти за пари! Да ги трупа в банката. А жена му все още в корито пере. Децата му у нас идват на телевизия". Вангел бавно тръгна. Възвишенията, забили гребени в просветляващото небе, го изпълваха с радост и той все по-леко и по-леко вървеше.
          Цели двадесет дни обикаля около пасбищата. Когато видеше в града възрастен човек да прикрепя прохождащо дете, най-вече тогава се чувстваше до болка самотен, а тук, в гората, беше друго: цветята, храстите и дърветата заедно растяха, но никой никого не подпираше. Всички те сами се устремяваха към небето и сами умираха. Вангел ги възприемаше като живи. Копаеше усмихнат изпръхналата от пролетния вятър земя и им говореше.
          - Трябва да намеря вода. Толкова вкусна, че за нея да идват отдалеко. От много далеко. И да казват. "Бай Вангел я откри!"... Дори, когато Вангел отдавна го няма...
          "Но защо ми е да го казват, когато съм мъртъв. Интересно! Защо ми се прииска и тогава да го казват..." Очите му се съживиха. Нещо неизпитвано досега нахлу в душата му и разпали позагасналия й огън.
          На двадесет и първата утрин заваля дъжд. Уж ясена, под който се скри, беше близко, а едрите капки целия го измокриха. Загърна се зиморничаво в старото сако. Отпусна се върху дънера и... я видя! Около него буйно течаха мътни води, а тази беше бистра, спокойна, сякаш идваше от друг свят. Наведе се и близна. Радостно примляска с уста и пак близна. Забрави парещата рана, скрита вътре в него и трескаво заби лизгаря в лъскавата пръст. Не усещаше тежестта на лопатите, не виждаше нищо пред себе си. Едва когато бликна силна струя, се изправи. Пъстроцветна дъга, като широко разтворена врата, трептеше над решетката. Облаци плуваха към морето и той с радост си помисли, че все пак е добре дето не очите, а стомахът му е болен. Да боледува, щом е решил. Но очите! Очите да не го изоставят.
          В деня, в който започна да строи чешмата, елен изскочи на полето и лудо побягна. Рогата му цепеха синия въздух, сякаш вода изтичаше от тях. "А... Гледай ти каква красота! Защо не изваям глава на елен!" Тази мисъл не му даде покой. Дълго търси мрамор. Весело подсвирквайки си, го понесе към извора и веднага се зае да чука. Дялаше розовия камък и си говореше. "Чешма, равна на теб, не искам да има! Разбери! Безброй жилища са излезли изпод ръцете ми, а като погледнеш, не личи аз ли съм ги зидал или Първан... Живея в по-хубава къща от баща си. По-скъпи дрехи нося от него. И по-вкусна храна ям. Но бях ли по-щастлив! В града ни все още казват. "Сторено от Димитър - майстора!" И надали знаят, че това е моят тейко. А аз цял живот с нищо не се отличих. Достраша ме да отхраня чуждо дете. Достраша ме да отида на голям обект..." Вангел потърси с поглед очертанията на химическия завод край града. По небето над него, като пълноводна река, се носеха черни облаци дим. "Каква мръсотия! От миризливия му въздух се уплаших. Пък ето, бай Нико, първият ми бригадир, вече десета година работи на разширението на завода и както е зачервил бузи, сигурно още толкова ще работи. А аз! Аз се разболях. Може би за наказание, дето толкова много са пазих..." От зениците му затаи тъга. И тази тъга преля в мрамора, в очите на елена. Овчарите цъкаха удивени с език, а Вангел с още по-голямо желание градеше чешмата: ред камъни, после цимент. Оглеждаше направеното. Събаряше го, ако не му харесаше и отново започваше.
          Тридесет и пет години все по строителни обекти бе работил. Бързане. Препускане... А сега! Сега Вангел престана да усеща неприятната тежест в стомаха. Престана да усеща умора. Чешмата го завладя като жена, която те грабва от пръв поглед, като жена, която само веднъж в живота ти се случва да срещнеш. И ето я завършена! Отгоре с купол, наподобяващ православна църква. Глава на елен я красеше отпред, а от величествените му рога бликаше студена вода.
          На другия ден Вангел пак дойде, само така, да й се порадва и все поглеждаше дали се задава овчар или горски работник, но през полето, нажежено от лятното слънце, дори сянка на птица не мина. Чака до стъмване, после бавно тръгна към града. Не беше работил, а се върна уморен. Тъга изпълваше душата му. Вървеше с наведена глава и се питаше има ли някой нужда от неговата чешма. Ето, Мариновата отдавна е готова. Тя е на по-лично място. Днес хората не разбират от вода и сигурно само от там ще пият, а той, вместо да се щура из баирите, трябваше да си купи лозе или овощна градина... Но защо ли му са!
          Мъката в душата на Вангел растеше и през нощта, като отрова, се разля в стомаха му. Отново го приеха в болницата. След това го изпратиха в санаториум и едва през септември, в една тиха утрин, се завърна вкъщи. Помота се из двора, после си препече хляб и забърза към извора. Още щом наблиги ясена, очите му светнаха. По-рано тук се белееха единствено неговите стъпки, а сега широка пътека стигаше до самата вода. Отпи и седна на припек.
          Късно следобед заситни към града, но по една време спря и внимателно потърси чешмата на своя съсед - тишина обгръщаше Каракочовите пасбища. Вангел се огледа още по-внимателно, върна се назад и чак когато наближи назъбената скала я видя. Тревата наоколо, изсушена от лятното слънце, стърчеше гъста и изправена. Обгърна с очи поляната - никаква пътека не отиваше до дълбокото й корито. "А гледай ти..." Челото му потъна в бръчки. Като каменна пустиня пред него се простряха стотиците циментови плочи с шупли, с пукнатини, които бе изливал, бързайки, без да доизпипва. Нервно притисна с юмрук стомаха си. От ляво, малко под кръста, го прободе познатата болка, но този път по-остро, по-непоносимо.
          След седмица Вангел пак легна болен и повече не стана. Жена му, едрата Божана, не можа да понесе раздялата: залиня, отслабна и още на следващата година го последва. Къщата, която с толкова радост и надежди бяха строили като младоженци, прокапа, изкриви се и тя на пат да си отиде. Тримата наследници не можаха да се разберат за парите и нито я продаваха, нито я поддържаха.
          Само пътеката ставаше все по-широка!
          - Необикновена чешма! - Възкликваха на глас хората, а несъзнателно си мислеха. "Болен. Без никой да го кара. Тръгнал да ни търси сладък извор."
          И това място, дявол знае с какво, започна да ги привлича. Някой посади дръвчета. Появи се беседка. Пейки. Заслон. Учудването на следващите, които идваха все по-отдалеко, растеше.
          - Всичко това бай Вангел ли го е направил!
          - Не. И други - обясняваха местните овчари. - Необикновена чешма! Който пие от нея, започва нещо да майстори.


 
1980 год., май,
Бургас

Рецензия на сборника "Ключът" от Борис Минков (сп. "Страница", 1999)
 
 




Електронна публикация на 11. април 2001 г.
Публикация в сб. "Ключът", ИК "Пламена -46", Бургас, 1998 г.

г2001 г. Пенка Бангова. Всички права запазени.
г2001 г. Литературен клуб. Всички права запазени.