Цочо Бояджиев

поезия

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | нова българска поезия

 

***

 

Цочо Бояджиев

 

 

Татко мой, който си на небето...
Или някъде другаде - например в гората над Жална,
в името, издълбано с ножче върху кората на дърветата,
в шепота на тревите, които не престават да жалят
за твоите стъпки, за бавните ти спокойни думи,
за ласката на твоята сянка... След толкова време
зная само, че това, което лежи помежду ни
не са километри или години, не е и смазващото ме бреме
на изплъзващите се спомени, а единствено светлата тайна
на живота ти, до която пропуснах да се докосна.
Ние винаги само прелистваме пожълтелите страници
на живота, който се търка о рамото ни, ала се носи
във талаза на дните по-бързо от нашия... А трябваше да говорим
за толкова много неща - за любовта и страха, и за нощите,
във които сънят не погалва очите, а скимти под прозореца
като голо бездомно кутре, и може би още
за онези зрими само за тебе далечни пространства,
които аз - жалък себелюбив слепец - не разпознавах...
Но сега вече е късно. От всички земни пристанища
само едно води към теб, ала все още не е даден знакът
за отплуване и съдбата все още не е отвързала
котвата на приятелствата, на любовта и на неповторимата
сладост на думите... И ето, аз оставам тук, неумело превързвайки
с думи раната на невъзвратимото.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 27. април 2004 г.
Публикация в кн. „Пастир на думи“, Цочо Бояджиев, 2000 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]