Росица Борковски

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | нова българска проза

 

УЧИТЕЛЯТ ПО ПИАНО

 

Росица Борковски

 

         - Закръгли ръцете.
         Пръстите ми, с изключение на палците се извиха в леки дъги.
         - Не, не така. Представи си, че държиш яйце.
         Стиснах по едно яйце във всяка ръка.
         - Не варени, яйцата са сурови.
         Отпуснах хватката от страх да не ги счупя, но и не съвсем, за да не ги изпусна.
         - Сега изсвири гамата както ти показах преди малко. Помниш ли я?
         И за да ми я припомни, учителят я изсвири отново. Гледах, а дясната ми ръка върху коляното повтаряше движенията на неговата.
         - Хайде, твой ред е - каза, приближи се до библиотеката, взе една книга и се зачете.
         Упражнението се отвори и ме пусна в себе си. Стараех се да имитирам. Сравнявах моето изпълнение с неговото. Не се получаваше. Стомахът ми се присвиваше от вълнение, винаги когато трябваше да направя онова приклякане с пръстите и прехвърляне на палеца веднага след безименния пръст. Постепенно го усвоих. Започнах да изпитвам удоволствие, отново и отново да повтарям упражнението. И когато вече бях готова да се похваля, той каза:
         - Опитай сега с лявата ръка.
         Усмихнах се. Щом с дясната се справих, лявата нямаше да ме затрудни. Игра на мисловно огледало.
         - Не е толкова лесно - на свой ред се усмихна учителят.
         Малко се ядосах, защото се оказа прав. Сега всичко отначало, но в обратна посока. Винаги е така. Реших да проявя упоритост, воля. Настървено заблъсках клавишите. Той остави книгата, хвана ми нежно ръката, пак се усмихна и каза:
         - Май забрави яйцето.
         Засрамих се заради проявения гняв. Успокоих се и продължих. Той поклати доволно глава, посегна към цветните моливи и започна нещо да рисува.
         Отново останах сама с пианото, лявата ми ръка и онова приклякане, което сега все искаше надясно, а аз го дърпах наляво. Времето вече нямаше значение. Годините нямаха значение. Върнах се назад. Бях отново дете, но този път го осъзнавах. И пак онзи момент на гордост, когато изсвирих гамата без грешка. Сама реших да си припомня как беше с другата ръка. После с тази. Пак с другата. Затанцувах по клавишите.
         Той вдигна глава, а погледът му остана в рисунката. Беше сериозен. Или поне така изглеждаше.
         - Сега и с двете едновременно - каза с гласа на тъмносиния молив, с който рисуваше.
         Защо не ме похвали? С двете едновременно се оказа най-трудно. Първо си припомних как беше само с едната, после само с другата, после тяхното редуване. Всяко от тях помагаше на следващото, а сега всички заедно трябваше да ми открият света на "едновременното". Исках да си почина и попитах:
         - Какво рисуваш?
         - Океан - отвърна учителят.
         - Риби и кораби ще има ли?
         - Не.
         - Защо?
         - Защото е много дълбоко.
         - Така не е интересно - казах.
         - Корабите плуват по повърхността, рибите са на дълбокото - това всеки го знае и го е виждал. Обаче много малко са слизали на най-дълбокото. То се нарича ултраабисал.
         - Откъде знаеш?
         - От енциклопедията.
         - Не мога да си го представя, - затворих очи.
         - Не е лесно. Там светлината почти не достига.
         - Не е ли малко самотно и скучно?
         - На мен не ми е. Аз виждам на дълбоко. Има различни нюанси на тъмносиньото. Виж как си играят! Е, ако много искаш, ще има една абисална рибка тук - и той посочи някъде долу на листа около средата.
         - Защо точно там?
         - А защо не?
         - Да поиграем на нещо, - предложих.
         - Добре. Знам една интересна игра. Ще ти изсвиря мелодия, а ти ще познаеш тя какво разказва.
         Затвори очи. Клавишите запърхаха, зачуруликаха и разлистиха замръзналите дръвчета навън.
         - Това е пролетна песен - гордо издекламирах.
         - Ами да! Точно така!

 

         - Серафим, вечерята е готова - извика от кухнята майката на моя учител.

 

         В кухнята миришеше на свинско с кисело зеле. На масата имаше печена туршия от червени чушки, царска туршия, кисели краставички, препечен хляб с чубрица, бутилка ракия начело на строени чашки.
         Седнахме около масата. Майката ми се усмихваше, Бащата не. И двамата ме гледаха и мълчаха.
         - Такъв студ от години не е бил, - успях да кажа. - Даже смъртни случаи имало вече. През лятото наводнения, сега студ.
         - Господ ни наказва, - каза Майката, наведе глава и бързо се прекръсти три пъти. Бащата и Серафим я последваха.
         Почувствах се неудобно и малко несръчно повторих техния ритуал.
         И пак настъпи тишина.
         - Наздраве! - каза най-сетне Бащата, бодна от царската туршия и отпи глътка ракия.
         - Наздраве! - отвърнахме.
         Серафим започна да се храни. Само веднъж ме погледна и с очи ми направи знак да побързам. С очи му отвърнах, че малко ще се забавя за следващия урок, защото не е учтиво да напускам масата по средата на такъв важен разговор. Той кимна с разбиране.
         - Има ли нещо за десерт - попита.
         - Да, ябълков сладкиш, - отвърна Майката.
         - Ммм, обожавам го!
         - А няма ли първо да изсвириш на цигулката нещо на гостите?
         - Не, сега не ми се свири на цигулка - отвърна синът и пак ме погледна. Този път ме подкани да го спасявам.
         - Е, нека друг път - опитах се.
         - Хайде, хайде, - намеси се Бащата, леко наведе глава и оттам втренчи поглед в сина си - покажи какво си научил в училище.
         Майката се обърна към мен, гостите, и уточни:
         - Учителите казват, че от неговия клас той е най-добрият. Само че му липсва търпение.
         Серафим следеше разговора отстрани. После обречено заби поглед в пантофите, които го изведоха от кухнята и след малко го върнаха с цигулка, лък и камертон в ръце. Започна да настройва инструмента. Ние, ракията и туршиите чакахме. Дълго.
         - Готово - каза.
         - Не, трябва добре да я настроиш. Нали помниш съвета на учителката? Търпение, - каза Бащата и погледна Майката, която потвърди думите му с глава.
         - Но тя е настроена.
         - Провери още веднъж, - Майката.
         Той остави цигулката и без да изтрива тъмносините сълзи каза:
         - Не ми се свири.

 

         После напусна кухнята. Отиде да рисува онази рибка. Как й беше името?

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 29. ноември 2006 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]