Росица Борковски

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | нова българска проза

 

Работна хипотеза

 

Росица Борковски

 

         Ако случаен гражданин би минал в оная предколедна привечер край двора на затворената църква, той би дочул жален хленч, би хвърлил бегъл поглед и би видял Габриела* захлупила лицето си в шепи, с пазарските чанти, окапали като презрели плодове в краката й.
         И би отминал.
         Покрай грижите за ремонта на колата, цените на бензина и другите въпроси на всекидневието, той вероятно мимоходом би се запитал какво ли прави тая жена там по това време и защо ли плаче. И тъй като не би имало как да знае, би вдигнал яката на палтото и би ускорил крачка към дома - след тежкия работен ден зад волана всеки има нужда от топла храна, уют и жена.
         А Габриела плаче, защото знае, че непоправимото вече е сторено - думите са изречени, мислите - помислени. И моли Бог да спаси, да прости.
         Случайният гражданин след вечеря би се поразговорил със съпругата си и би сигурно й споменал за онази странна жена в двора на затворения храм, ей така, като любопитен факт и илюстрация на трудните времена. Жена му вероятно би избърсала мокри ръце в домакинската престилка и би се да-да-съгласила с него, както винаги. Преди да заспи случайният гражданин отново би дочул в мислите си онова хлипане, като натрапчивата мелодия на изтъркан шлагер.
         Следващите няколко дни Габриела продължава да се държи неадекватно. Разумът й е замъглен от рев, но парадоксално или не, именно в това объркано състояние тя прозира цялата картина. Спомня си първата жертва - онзи безпардонен лилипут, който я е мачкал с поглед, а после я е изритал и наел друга секретарка. Тогава не й е хрумнало, че притежава силата. Единственото, което си е помислила, е било, че все пак има Възмездие. Подозрението се е прокраднало година по-късно, когато разбрала, че онази, която се гаврела месеци наред с добрината, изпълнителността и търпението й, била катастрофирала. Тогава Габриела се е уплашила, но след дълги терзания е отдала и тази смърт на случайността. Място за съмнение не останало при новината за третата жертва - синът на оная дебела колежка, която не спряла да злослови по адрес на Габриела; наричала я как ли не - мухлясала девственица, стара мома, ходеща мотовилка, унижавала я незаслужено пред всички.
         Габриела хем реве, хем вижда паяжината на събитията и разбира, че трябва нещо да предприеме. Трябва да спре поредното престъпление. Обвинява се. Оправдава се. Лута се из лабиринта на собствените си представи и вяра. Търси изход от положението. Иска да върне времето назад, а заедно с него думите и мислите. Моли се дори насън. Накрая наивно решава, че щом става дума за престъпление, най-добре е да се предаде, да отиде и да предупреди полицията.
         Да предположим, че след няколко дни случайният гражданин отива в районното, за да докладва, че, да речем, снощи, навръх Стефанов ден, докато били със съпругата на гости у тъщата, му били разбили входната врата на апартамента - някой се бил опитал да проникне с взлом, но в последния момент се отказал, а какво го е отказало все още не било ясно. И докато седи в чакалнята на полицията случайният гражданин вижда Габриела (би я познал по онази претенциозна тъмнолилава шапчица със сребърна брошка във формата на разперила остри крила птица) да излиза от кабинета на господин инспектора и докато ситни пред него със зачервен нос и кърпичка върху устата току да се полуобръща и да обяснява:
         - ... моля Ви, имайте го предвид, господин инспектор, не ми е за първи път, някой невинен сериозно ще пострада, аз не исках, но той беше толкова зъл, какво му струваше да ме качи, уморена бях, двойно щях да му платя, повярвайте ми, господин инспектор, вземете мерки ...
         - Да, да - инспекторът успокоява жената, а по-късно, когато тя колебливо затътря крака нанякъде, случайният гражданин го чува да промърморва на дежурния - Ей, мама му стара, светът се напълни с луди!
         На Габриела й е пределно ясно, че господин полицейският инспектор я смята за смахната - как само я потупваше покровителствено по рамото, как й говореше като на момиченце, което си е изцапало рокличката. Нищо няма да направи. И умът й трескаво започва да търси нови решения. Защото времето напредва.
         Вечерта случайният гражданин би разказал подробно на жена си за разговора с господин инспектора - да, разбирам ви, гражданино, правим каквото можем, но и вие ни влезте в положението, нали четете вестници, гледате телевизия - престъпниците са навсякъде, като мухи се роят, не можем да смогнем, естествено, ще положим максимални усилия, но благодарете се, че нищо не ви е откраднато, сигурно е кокошкарска работа на някое наркоманче, има къде-къде по-тежки случаи от вашия ... Двамата съпрузи биха се уверили един друг, че полицията е безсилна, че вероятно е част от играта, че ние, обикновените хора, и представа си нямаме за това какви ги вършат тия горе и абе, късмет извадихме тоя път, ама аз откога ти викам, че трябва да да турим желязна решетка на вратата, като тая на съседите. А после, случайният гражданин като пийне и се поотпусне пред телевизора, мимоходом би споменал за онази странна жена в районното, същата, помниш ли, дето ти казах, че скимтеше в двора на църквата, нещо бръщолевеше за някаква заплаха, която витаела във въздуха, обаче така и нищо не разбрах. И би цитирал последните думи на инспектора.
         Междувременно Габриела решава да предприеме друга отчаяна, но както става ясно впоследствие, също толкова обречена стъпка. А в съня си случайният гражданин вероятно се пита къде ли, по дяволите, е виждал тая птица, дето е кацнала на рамото му и му грачи в ухото нещо неразбираемо. Къде ли?
         Всичко това едва ли би имало някакво значение за участта на случайния гражданин, ако не предположим, че той среща за трети път Габриела.
         Това се е случило вероятно в понеделник, един от ония дни, в които главоболието му дали от ниското атмосферно налягане, дали поради оня кошмар или някаква друга причина се е било обострило. Болката го е изнервила. Искало му се е да се прибере, да си сипе ракия и да се отпусне на тъмнозеления диван в хола. Искало му се е тишина и спокойствие. Стискал е зъби, стискал е с лявата ръка волана, а с пръстите на дясната, която е била върху лоста на скоростите, е въртял блистерчето с единственото му останало хапче. Пак е имало задръстване. По радиоуредбата колежката-диспечерка е съобщила за някаква луда, която обикаляла таксиметровите коли и предупреждавала за голяма опасност, грозяща шофьорите; призовавала ги да бъдат доброжелателни и учтиви с клиентите. От радиоуредбата се е чул смях и ведро пожелание за доходна и безаварийна, а случайният гражданин най-вероятно е отвърнал нещо в смисъл, че с удоволствие би й го начукал на лудата, стига да му паднела, кучката му с кучка.
         И нека предположим, че тя му е паднала.
         Габриела се е материализирала между колите. Пак е била с оная смешна баретка с разперената сребърна птица, кацнала отляво й. Отворила е предната врата, поздравила го е и с глуповата усмивка е задала вечния тъп въпрос:
         - Свободен ли сте?
         На случайния гражданин сигурно му се е дощяло да й изкрещи да се разкара, но е видял брошката и незнайно защо се е разколебал. А може главоболието да му е било отнело решителността. Габриела се е мушнала, седнала е и е казала къде иска да отиде. Уточнила е маршрута, размахвайки като бяло знаменце бледата си ръчичка - след светофара на моста вдясно, по локалното платно, а после третата отново вдясно.
         Млъкнала е.
         За малко.
         - Не ме поздравихте - врътнала е глава към таксиметровия шофьор Габриела и вероятно му се е усмихнала.
         - Така ли? Ми, добър ден тогава - отвърнал е той с поглед вперен напред в автомобилния поток.
         - Вярвате ли в проклятия? - направо го е попитала после.
         - Не. А на теб кво ти влиза в работата? - избухнал е той. - И що обикаляш и ни плашиш, че нещо щяло било да се случи? Не ни стигат другите дертове, ами сега и пророчества, как му беше името на оня дето видял края на света ..
         - Нострадамус ...
         - А така. Да, Нострадамус в пола.
         - ... За да ви предупредя да бъдете винаги нащрек. Знам, че звучи налудно, виждам го не само във Вашите очи, но работата е сериозна...
         - И това тебе кво те бърка, а?
         - Преди няколко дни Ваш колега отказа да ме качи...
         - И сега си го връщаш на всички нас, така ли?
         - Не. Искам да ви предпазя.
         - Сигурно си го хванала в края на смяната ...
         - Не ме прекъсвайте, моля, - нещо в тона на Габриела е накарало случайния гражданин да я изслуша. Заговорила е припряно, - аз по принцип не се возя на такси, но тогава се бях натоварила, цял ден бях обикаляла магазините да купувам коледни подаръци за роднините, най-вече играчки за племенниците. И тогава видях онова такси, оставих торбата и вдигнах ръка. Колегата Ви спря. Приклекнах, за да ми види лицето, усмихнах му се, нали беше Коледно време, пък и изобщо, поздравих го. Той попита закъде съм. Казах му, а той отсече, че няма да стане, тъй като било много наблизо. Предложих да му платя двойно, обаче той не склони. Примолих му се, наистина бях уморена, и гладна, беше ми студено, и торбите тежаха. Той сякаш изобщо не ме чу. Трясна вратата под носа ми. И тогава аз, господине, направих нещо непростимо - и тук Габриела вероятно отново се е разхлипала.
         - Кво? - не се е сдържал случайният гражданин, тъй като Габриела определено вече му лазела по нервите.
         - Напсувах го на майка.
         - Хаха, и кво толкова? Ми то на всеки се случва - той е бил изнервен, ти си била уморена - опитал се е да обобщи случая случайният гражданин и за първи път откакто се е качила погледнал Габриела с някакъв интерес.
         - Не е така. Вие не разбирате. Аз не псувам. Никога. Псуването за мен е гнусно. А защо правим нещо, като знаем, че е гнусно, а? Ще кажете, че съм прекалено изнежена, но всеки си има своите разбирания, нали? И ето, излиза, че аз не се познавам, нещо мрачно има в душите ни и хора като Вашия колега го изкарват на бял свят.
         - И сега кво? От цялата тая работа някой щял бил да го духа, така ли? Че то ако при всяка псувня се случваше нещо лошо, всички досега да сме го издухали! Не налудно, това си е направо откачено! Шантаво! - случайният гражданин, както си карал, е извадил последното хапче от блистерчето и го е глътнал на екс без вода.
         - Това не е всичко. Аз го проклех в мислите си!
         - О-хо-хо! Да, бе! Голяма работа! Ти си плачеш за психиатър, ма! Имаш нужда от лечение. Не съм чул някой от клетва да е умрял. Всички кълнем и нас ни кълнат.
         - Не сте чул, защото не бдите, загубили сте способността да виждате връзките. Защо мислите е тая злоба в душите ни, а? Защо все сте недоволен? Защо все Ви боли главата? Защо сме толкова окаяни всички? В разстояние на три години аз вече три пъти проклинам несъзнателно и трите пъти прокълнатите умират.
         - А не ти ли е хрумвало, че всичко това може да е било просто съвпадение?
         - И аз така мислех след първия път, но три пъти вече не е съвпадение, нали?
         - Не съм чувал нищо по-шантаво. И сега как ще спреш онова дето си мислиш, че си надробила? Като ни заплашваш, така ли? Ей сега мога да се обадя на колегите и от тебе само шапчето ще остане.
         - Не ви плаша. Опитвам се да помогна. Ето, и в полицията ходих, и всички вас се опитвам да предупредя - ако може сами да се предпазите, по-добри да станете, та да не предизвиквате злото.
         - Ааа, това ли било - да си изплакнеш гузничката съвест с проповед за доброто и злото, а? Що не ходиш да си проповядваш другаде дивотиите! Църкви колкото щеш ... И кво? Да си мълчим! Винаги да си мълчим и да се усмихваме, така ли? Всеки да ни мачка, на луди да ни правят, а ние все да се свиваме и даже да благодарим! Робство проповядваш ти! Разбра ли? Робство! Защо ли изобщо те слушам?! Пълни глупости! - не е издържал случайният гражданин. Вероятно е отбил колата и е изкрещял:
         - Слизай! Изчезвай! Махай се!
         По всяка вероятност е напсувал Габриела - на глас или наум, все едно. Все е едно.
         А тя го е погледнала както наритано куче гледа стопанина си.
         Денят на случайния гражданин сигурно е продължил както обикновено. До момента, когато в колата му се е качило онова предполагаемо наркоманче, последният клиент в кариерата на случайния гражданин като таксиметров шофьор. Дали в миговете преди смъртта, когато разпереното крило на сребристия нож се е врязало в гърдите му, той си е спомнил за Габриела? Дали се е сетил къде е виждал оная птица и какво му е била изграчила тя в съня? Можем само да гадаем.
         От опечалените.

 

 

 

 

---

 

* Библейско име, от еврейското Гавраил, което означава силен от Бога. Гавраил е един от седемте архангели. Появява се както в Стария, така и в Новия завет (Евангелие на Лука); известява Захарий за раждането на Йоан Кръстител и Мария - за зачеването на Исус Христос. В Библейската традиция понякога се припознава като ангел на смъртта, а според по-късна легенда той е неидентифицираният ангел в Апокалипсис, който надува рога и оповестява Деня на Страшния Съд.

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 01. март 2007 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]