Росица Борковски

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | нова българска проза

 

Фалшива мелодия за две рокли и табакера

 

Росица Борковски

 

         За кой ли път като момиченце, което съсредоточено съблича рокличките на куклите, разглеждаш голите факти. После с вид на вещ социолог правиш представителна извадка - вадиш им крачетата и ръчичките, надзърташ в кухото на дупките и ги подреждаш в дървовидна структура. Чоплиш им очичките в прав и в обратен ред. Завеждаш дело. Свикваш съдебните заседатели и им обясняваш, че, обективно погледнато, Леа е потърпевша. Изпитваш към нея ту извратено умиление и солидарност, ту ожесточеност и злорадство. Съжаляваш я. Осъждаш я. Наказваш се. Оправдаваш се с нуждата и донякъде със случайността на чувствата. Пак строяваш фактите. Кой тук е хамелеонът - те или ти. Накрая ги пращаш по дяволите; вече не ги различаваш от измислицата. Оставяш се на мелодията както фалшиво си я тананикаш преди да заспиш.
         Ето така.

 

         Първи куплет:
         Ръцете на Леа ще си играят с гравираната върху капака на табакерата плетеница - с келтските клупове без начало и край и златната човка на жерав с изцъклено рубинено око, захапал s-образната опашка на друг жерав с изцъклено рубинено око захапал s-образната опашка на първия. Не мога да бъда Леа, което не значи, че искам. Мога само да си придам вид на платежоспособен купувач, а после да си откъсна пръстите от скъпата вещ и да я върна на мястото й. Това мога.
         Припевът е нещо като: Ех, Леа (2), защо аз не съм ти.

 

         Втори куплет:
         Сутрин е. С дясно рамо напред Леа влиза във фирмения магазин - ляво краче в елегантна обувка, която не знае трамвай, прах и кал, ляво рамо напред и дясно краче досущ като лявото, леви-десни, леви-десни. Продавачките надуват фанфарите.
         Леа не се оглежда. Знае какво иска. Иска да върне закупената преди два дни стока. Знае и какво не иска. Не иска да е бедна. Не иска да е безлична. Не иска да е като другите, като продавачките или като мен, например. Не иска и тази вечерна рокля от черна дантела и тъмночервена коприна, която изважда от черната кутия. Не я иска вече.
         Леа, разбира се, няма намерение да обяснява на обслужващия персонал истинската причина за връщането на роклята. Достатъчно е да каже, че е намерила малък дефект, или че като се е прибрала вкъщи е установила фатално несъотвествие между цвета на обувките и цвета на роклята. Причини колкото искаш. Леа умее да ги намира и да бъде убедителна.
         Припев: Ех, Леа (2) защо аз не съм ти.

 

         Трети куплет:
         Предишната вечер. Бившите съученици, гушнали бутилки червено вино и цветя в целофан, звънят. Леа, чернодантелена и тъмночервенокопринена, им отваря вратата на един друг свят. Нейният. Съпругът й, застанал зад нея, леко небрежно, но все пак елегантно облечен, също ги поздравява с чаша уиски в ръка. По стара традиция се прави на шут.
         Докато той налива питиетата на мъжете, Леа поема грижата за гостенките. Развежда ги из новия апартамент. Показва им кухнята с италианското от а до я обзавеждане, после бъдещата детска стая, неговия кабинет, нейния кабинет, двете стаи за гости с принадлежащите им баня и тоалетна. После изкачват няколко стъпала, прекосяват дълъг коридор и се озовават в спалнята с бледосин балдахин. Навсякъде ароматерапевтично ухае и приплискват залезните вълни на нежна музика. Гостенките ахкат и охкат. И правилно.
         Всичко върви, както се казва, по ноти, но най-добре върви руската водка със златните люспи вътре. А пък с нея най-добре вървят отлежалите спомени. Вечерта е в разгара си, когато на вратата отново се звъни и пристига закъсняла гостенка.
         Нея няма защо да си я представям. Достатъчно е да погледна в огледалото.
         Тоя куплет се поразтегна и е време за припева.
         Припев: Ех, Леа (2) защо аз не съм ти.

 

         Четвърти куплет:
         Леа отваря вратата и ми оставя усещането, че цяла вечер само мен е чакала. Засиява. Владее се Леа. Винаги. Не е като мен. Още преди десет години й се възхитих на стратегическия размах и самообладанието - как първо се сближи с мен, телефонни обаждания, кафенце и споделени женски тайнички, през очите и цигарения дим, през устата и думите, навътре, навътре, та чак под кожата ми влезе, а после хищно ми се нахвърли с нещо като въпрос:
         - Ти си спала с него, нали? - имаше предвид бъдещия си съпруг.
         Не дочака да й отговоря. Усмихна се победоносно на собствената си проницателност. После махна с ръка и каза нещо от рода, че в името на приятелството ни е готова да забрави, но ако искам да запазим добрите отношения, по-добре би било това да не се повтаря. Смъмри ме. Преведено на езика на елементарната психо-зоология - Леа маркира територията си и даде ясно да се разбере, че ще я отстоява със зъби и нокти. Нямах претенции. Никога не съм имала. Нито тогава, нито сега. Едва по-късно ми хрумна въпросът искала ли съм някога някакви отношения с нея.
         Припев: Ех, Леа (2), защо аз не съм ти.

 

         Тук спираш да си тананикаш. Писъкът на полицейски нощни сирени ти обърква ритъма. Завиваш се презглава и продължаваш.

 

         Пети куплет:
         Подканя ме Леа палтенцето да си сваля. Оглеждам роклята й и наум си признавам, че на нея й стои по-добре. Формите й са по-заоблени, русата прическа контрастира на общото тъмно излъчване на роклята. Към всичко това се прибавят и ред детайли - грижливо положеният грим, перлените огърлица, обеци и гривна, островърхите черни обувки. А на мен раменцата ми са щръкнали, бюстът едва ли не хлътнал, за толкова години така и не се научих да се гримирам, да не говорим, че освен златното кръстче друга висулка май нямам. Свалям си бавно палтото и виждам как този път фасадата на Леа леко се пропуква. За миг-два. И избухва. В смях. Ах, какво съвпадение, смее се Леа и покровителствено обгръща раменете ми докато ме извръща, за да се видим в огромното огледало. Нарочно го прави, знам; разликата най-добре се очертава на фона на еднаквото. Ръцете на Леа са меки и топли. Гърча се в мрежите на парфюма й.

 

         Задушаваш се. Изпотена си. Отмяташ завивките, а в устата ти е хем сухо, хем горчиво-солено.

 

         Мъжът й се появява. Не схваща веднага конфузията, а после, естествено, се шегува, но този път някак куцо - нещо от рода на рожби на конфекцията, а? ами сега, коя ли е мойта, хахаха. Леа му приглася, моли за извинение и отива да се преоблече. Останали сами в преддверието, с него се гледаме-гледаме като а-ха да се провалят бомбаджии-аджамии. После той ме въвежда в хола, сипва ми червено вино. Леа скоро се връща облечена в рокля цвят индиго с флорални мотиви и втъкана сребърна нишка. Приближава се, утробките на двете ни чаши жжиинннн произвеждат общ отекващ звук. И ето, започва се. Леа включва сините прожектори и с вид на загрижен личен лекар ме разпитва - как съм била прекарала всичките тези години, с какво съм се занимавала, дали имам семейство и ах, съжалявам, не е лесно да намериш подходящия партньор. След всеки мой отговор повтаря да, така, така, разбирам, взима златна запалчица, пали цигара и със струйката на издухания дим кърпи парцалките на живота ми. От време на време присвива очи - вероятно се чуди откъде ли, следователно, имам пари за скъпа рокля.
         Припев: Ех, Леа (2), защо аз не съм ти.

 

         Шести куплет:
         На другия ден сутринта в магазина, разбира се, няма да се съгласят да й върнат парите за роклята. Ще й предложат да си избере нещо на приблизителна цена. Леа ще огледа критично първо дамския сектор. Нищо няма да задоволи изискания й вкус. Нищо, което да се равнява на роклята. Тогава ще се насочи към мъжките аксесоари. Може би там ще намери коледен подарък за него. Почти съм убедена, че именно табакерата ще привлече вниманието й. Откроява се от всичко останало и мога да се обзаложа, че отговаря на вкуса му. Пък и се вмества в цената на роклята. Продавачката ще я увери, че са получили само една бройка от тази табакера. Ръчна изработка била и съпругът на госпожата, несъмнено също редовен клиент, щял да се зарадва. Леа ще се колебае, ще си представя какво удоволствие би му доставила, но после ще се сети, че той напоследък е някак хладен, избягва я, прибира се късно и сякаш е по-затворен от преди. Накрая Леа ще реши, че тя влага повече в отношенията им и ще огледа повторно и по-внимателно дамския сектор на магазина. Ще си купи я чанта, я парфюм. Може и двете.
         Припев: Ех, Леа (2), защо аз не съм ти.

 

         Седми куплет:
         Вечерта Леа ще се прибере уморена след дългия бизнес-ден. Все пак ще дочака мъжа си. Ще си сипят по чаша уиски. Тя ще се опита да надникне в мислите му с досадните въпроси нещо ново и как ти мина денят. Ще хлъцне наум, когато той извади цигара от табакерата и запуши угрижено. Леа ще посегне, ще вземе табакерата, ще я върти в ръце. Изцъклените рубинени очи на двата келтски жерава ще я хипнотизират. Ноздрите й ще се поразширят. Ще си мисли, че полудява. Първо роклята, а сега и табакерата. Сякаш мухата на щастието й е попаднала в паяжина, а паякът всеки момент ще припълзи и ще заточи смъртоносна слюнка около нея. Нещо става. Леа го надушва, но нищо не може да пипне. Подозрението витае. Ще попита съпруга си откъде има тази табакера, а той ще й отвърне, че бизнес-партньор днес по време на дългата бизнес-вечеря му я бил бизнес-подарил. Какво съвпадение, ще възкликне Леа и ще му разкаже за малкото приключение в магазина. Той, разбира се, ще се задави, ще кашля. Леа бърже ще му подаде чаша вода, а той ще й благодари. Тя ще го тупа по гърба и, естествено, няма да остави нещата току така. Съмнението, тоя проскубан заек, хрупа-хруп, ще я захрупа.
         Припев: Ех, Леа (2), май не искам да съм ти.

 

         Осми куплет:
         Ако аз бях на мястото на Леа, сигурно щях да се упреквам в прекалена мнителност. Като детектив-аматьор щях да душа въздуха и за пореден път да се убеждавам, че на практика не разполагам с никакви доказателства, само съвпадения и подозрения. Накрая ще реша, че си въобразявам. Но, разбира се, за Леа това не е достатъчно и ще отиде отново в магазина. За зла или щастлива участ, продавачката е различна, неопитна и словоохотлива. Усмихва се любезно, любезно, та чак угоднически. Леа раздразнено я разпитва за табакерата, описва я, а продавачката кудкудяка, че за съжаление е продадена. Вчера следобед дошла друга клиентка, която била върнала рокля от черна дантела и тъмночервена коприна и вместо нея отнесла табакерата. Ех, тия раздрънкани продавачки и тоя така наречен фирмен магазин, където все някой нещо връща и си тръгва с друго на приблизителна цена.
         Припев: Айяяя, Леа (2), не искаш ли ти да си аз.

 

         Последен куплет:
         Ето, най-сетне телефонът звъни. Тя ще е. Кой друг? Знам, че с Леа вече сме на път да възстановим позабравените приятелски отношения. Ще ме покани на кафенце, ще плати сметката, пак ще ме подпитва за личния ми живот, ще ме подмами с псевдооткровения, ще ми съчувства, че така ми се била наредила съдбата, и после ще опита старата фронтална хватка с онова подобие на въпрос, като нехайно допълни наречието пак. А какво ли е наречието за нещо, което не е спирало във времето?
         И Леа, ех, Леа, коя съм аз, коя си ти? Нананананаааа

 

         Тая фалшива мелодия си тананикаш. Фалшива и лъжлива. Песничка, с която натрапчиво се приспиваш. Нищо такова нито се е случило, нито ще се случи. Подобни съвпадения има само в евтините романи и сериали. Евтини и сладникави. Лепкави. Барбара Картланд и Даниел Стийл. Можеш така да си фантазираш до безкрай - например, че с Леа зачевате от него (нека все пак да не е в същия ден, но кой знае), тя момиченце, а ти момченце. Децата растат, едното явно, другото тайно и след години се срещат - къде, къде, как къде, в Америка, разбира се, отишли са на студентска бригада, влюбват се и така нататък. Дрън-дрън.
         Това, което те вълнува в действителност, е какво да правиш с парите, които съпругът на Леа щедро ти подари - като жест, благодарност някаква или изкривен символ на неясно какво за дългите години не се знае какво. Той си е такъв - не(об)основателен. Та, въпросът е дали да му ги върнеш, все пак може би ти е останало някакво достойнство (защо ли тогава изобщо ги прие, но и той като нея е толкова убедителен, а и ти да не го обидиш), или да му купиш оная табакера. А защо, какво пък толкоз, както той те посъветва, да не си купиш коледен подарък - я ботушки, че тия вече трета зима ги носиш, ново якенце и джунджурии от първа необходимост или с половината да платиш лекарствата на баща ти за няколко месеца напред, после парното, а с каквото остане - пуйка за Нова година. А на оная сбирка на съучениците няма смисъл да ходиш. Защо да рискуваш? Леа ще надникне в очите ти и ще насъска хрътките. Пък и нямаш подходяща рокля.
         Телефонът звъни.
         Той е. Пиян е.
         Нещо фъфли. Откъслечни думи като благоверната и изневяра. Той на нея е ясно. А може би най-сетне и тя на него.
         Хълца. Май и тя на него.
         Псува.
         Прави поредното предложение за женитба.
         И така вече цяла вечност.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 20. март 2007 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]