Росица Борковски

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | нова българска проза

 

Заедно

 

Росица Борковски

 

         На площад "Гарибалди", зад трамвайната спирка, посока "Попа", пред пицарията "Мис Каприз" Столичната община е поставила голяма кръгла дървена пейка за отмора на гражданите. Седнах там в очакване на Петър. Щял бил да закъснее с десет-петнайсет минути, както винаги, имал бил представление.
         От два дни вече липите не ухаеха.
         Приближи се дребна жена, към петдесетте, облечена в черна рокля на бели хапчета, с къса тъмна коса, остър нос и хлътнали очички. Настани се на пейката, чевръсто извади мобилен телефон от чантата и записука в него:
         - Алоо, Пепии, ти ли си, бе, леля? Ааа, аз съм, аз съм - направи кратка пауза и докладва като си вееше със свободната ръка - Обаждам ти се тука от центъра да ти честитя именния ден. Да ти е живо и здраво името, мойто момче! Как сте вкъщи? Добре ли сте? Аз много не мога да говоря, че е шумно. Да, да и аз съм добре. Бях го закъсала, нали знаеш, ама сега, да чукна на дърво, по-добре съм. Чичо ти Радой намери добър лекар, та утре пак ще ходя на преглед. Хайде, поздрави всички вкъщи и пак ще се чуем. Хайде, мойто момче, чао.
         Остроноска натисна бутонче, огледа се наоколо сякаш да се увери, че още е там, където беше преди телефонния разговор, и натисна друго:
         - Алоо, лельо Весее, ти ли си? Аз съм, аз съм. Обаждам ти се да те поздравя, да ти е живо и здраво и момчето, и името му ...
         Остроноска се извини на леля Веска, че дълго не била се обаждала, но нали го била закъсала, оная нощ едвам оживяла, обаче сега, след като Рачо намерил добрия лекар, й поолекнало. Мина жена с рокля на зеброподобни ивици. Остроноска трепна: "Чакай, лельо Весе, чакай, че видях страхотна рокля... Не, не мога да си я купя, лельо Весе, не е на витрина, ами я видях на една жена." Стана дума и за екстрасенса, който записвал за прием само по телефона, момент да ти продиктувам номера (с леля Веска извадихме тефтерче и молив), всичко ти познавал, лекувал и взимал колкото му дадеш. Накрая се стигна до дългия ритуал по сбогуването с обещанията за по-често обаждане.
         Бутонче, озъртане, пак бутонче. Най-сетне Остроноска се обади и на Радой. Обясни му, че се намира на площад "Славейков", при колоните и, естествено, Радой не я разбра, та тя пак започна да обяснява не, бе, Рачо, нали ти казвам, на спирката до колоните съм ...
         Катето поднесе шепа към жената отдясно:
         - Како, дай малко стотинки за семки.
         Жената й даде, а Остроноска в това време хем говореше, хем бъркаше в чантата и тя да даде. Катето изчезна и се върна скоро с пакетче белени слънчогледови семки. Извърна глава нагоре, като не беше ясно дърветата ли гледа, небето ли, усмихна се изобщо и попита:
         - Вие заедно ли сте?
         - Не - отвърнахме в един глас с жената отдясно. - А къде е майка ти? - попитахме.
         - Ми, на Пиротска, обаче иначе сме от У.. Уг ... от Угърчин - Катето клъвна семки от шепата си. Избърса я в блузката с цвят на прашни улици и запустели къщи. Вдигна поглед и почерпи жената със семки, но тя каза не, благодаря, не съм гладна.
         Остроноска най-сетне намери портмонето и докато още обясняваше на Радой къде е, подаде на Катето железно левче. Босите крачета отново изприпкаха до будката за ядки. Остроноска обаче, и тя не била гладна.
         - Вие заедно ли сте? - попита пак Катето.
         - Не - отвърнахме в един глас с Остроноска.
         - Пък мойта майка Маргарита днеска има рожден ден - похвали се Катето, а ние трите една през друга й честитихме.
         Подухна леко. Остроноска извади къса черна жилетка, гарнирана с бели пера от незнайна птица, вероятно щраус. Наметна се. Катето погали жилетката, духна перата и им се усмихна.
         Откъм колоните се зададе възрастен мъж, висок, с побеляла коса. Подпираше се на бастун. Щом го зърна, Остроноска рипна и протегна ръце. Двамата се прегърнаха. Допряха бузи отляво. И отдясно. Той я потупа бащински по гърба. Седнаха.
         - Ти си Рачо, нали? - осведоми се Катето, която очевидно също беше подслушвала разговора на Остроноска, и почерпи мъжа със семки, но него, благодаря мойто момиче, нещо го болеше стомахът.
         Катето обиколи пейката като черпеше гражданите със слънчогледови семки, белени, питаше ги дали са заедно и ги осведомяваше за рождения ден на майка си Маргарита. Не просеше.
         Радой и Остроноска нещо си шептяха с глави допрени една до друга. Може да са обсъждали следващата визита при добрия лекар. Или пък тя го убеждаваше и той да отиде при оня екстрасенс дето взимал колкото му дадеш.
         Катето пак цъфна, точно когато Радой се надигна да си ходи.
         - Рачо, тръгваш ли си вече?
         - Да, мойто момиче. Приятна вечер.
         - Може ли да дойда с теб, Рачо?
         - Не, мойто момиче, не може. Приятна вечер.
         Катето протегна ръце и гушна бедрата на Радой. Притисна до тях лявата си бузка. И дясната. Той сведе поглед и я потупа по главицата.
         - Приятна вечер, Рачо - вдигна лице с усмивка Катето.
         Изпрати го до трамвайната линия и му маха с ръка за сбогом докато се изгуби от погледа й. С другата ръка стискаше пакетчето семки.
         Върна се. Тогава се появи и Петър. Катето го пресрещна. Почерпи го. Той си чопна две-три семки и я щипна по мърлявата бузка.
         - Ти коя си, малка госпожице?
         - Катерина. Ами ти?
         - Аз съм Петър, твой покорен слуга - и си свали с реверанс сламената шапка.
         Междувременно от ъгъла се зададе трамвай и Остроноска се приготви да напусне сцената. Прибра си мобилния телефон и стана. Катето се втурна към нея и повтори церемонията по изпращането. Остроноска едвам се освободи от прегръдката й. Качи се в трамвая и седна. Помаха с ръка на Катето през рекламата на прозореца. Момичето стоя докато вратите се затвориха и трамваят потегли. През цялото време махаше с ръка и викаше:
         - Приятна вечер! Приятна вечер! - за почуда на гражданите. Остроноска се озърташе и сякаш искаше да обясни, че няма нищо общо с хлапето.
         Катето се върна. Вдигна глава. Взря се в пространството между Петър и мен.
         - Вие заедно ли сте? - попита ни.
         - Да - отвърна Петър, нали си е артист. Втренчи се в лявото око на момиченцето и остана в него.
         Аз избрах дясното.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 18. август 2007 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]