Росица Борковски

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | нова българска проза

 

Али, Лелями и аз

 

Росица Борковски

 

Хахахаха

Из "Записки от Ателието"

 

         Ако Али ми свирне сега, където и да разположим момента на говоренето по любимата ми темпорална ос, и заговорнически прошепне в тъмното "Хайде да му хванем цаката", мислите ли, че ще се колебая? Разбира се, че не. Ще хукна след косите й без да се замислям, ще се метнем на оня стар мотор с кош и ще отпрашим както само ние си знаем - с цялата пушилка зад гърба ни. И ще преследваме цаката до свършека.
         Ако, от друга страна, Лелями проскимти от ъгъла на стария килер, натъпкан с мухлясалите вещи на леля й, и отново протегне трепереща за помощ ръка, какво, мислите, ще сторя? Ще я метна на гърба си, одве ще се превия, докато тя доволно се хили отгоре ми и ще тръгна да я спасявам? Не. Ще се навия, навия на виновно кълбо и ще поема отговорността дори за първородния грях, стига само тая ръка да не ме докопа пак.
         Човек от опита се учи. Да?

 

         Али се наложи в живота ми с много хъс и желание да я взема. Тръшна се в моята приказка като Василиса Прекрасна, аз се посгъстих-посгъстих, но тя не ми остави място за избор и така потеглихме.
         Случи се, че останах сама в Ателието. Предишната напусна без предупреждение, върза червената коса на лисича опашка и с нея прикри следите си в паметта ми. Не можех да се справям сама с това, онова и всичко останало1. Трудно е да си сам, нали? Знаем си го, въпреки отработената гордост. И тогава, какво-какво, пуснах обявата във вестника, безплатна, естествено, откъде пари за платена. Господи, колко хора се обадиха, и всички напират, всеки се предлага, иска да ми докаже на мен, величината хикс, ей така само по телефона, че е най-подходящият и изобщо няма да сбъркам ако окръгля с червено името му.
         От опит вече знаех, че тази власт - да избираш един между много, е илюзорна. Позволих си миг-два на божествено опиянение, но после се вкарах в правия път - една душа от многото щеше да избере мен.
         Откъде да ми хрумне, че може и да са две.
         Отнесох се сериозно към подбора, професионално, както са ме учили - в тетрадка с твърди корици направих списък и ранжирах по важност въпросите, с линийка и молив начертах таблица и ги подредих в колонки, като в първата щях да нанасям имената, а по хоризонталата - отговорите. Според това къде щяха да попаднат отговорите на съответния кандидат и колко точки той щеше да натрупа, щях накрая да взема разумното решение.
         Всичко потръгна добре, кандидатите се държаха в рамките на очакваното, отговаряха отговорно (знам, че това е повторение, но е целево), готови да понесат последствията и от това на мен ужасно ми доскуча (ето, от повторението). Не така, ще се забавлявам, казах си, скъсах стария списък и върху парче непрочетен вестник, с каквито увивам готовата продукция, надрасках нов списък с непрофесионални, даже направо откровени въпроси - кой ти е любимият цвят, коя зодия си, за какво си мислиш вечер преди да заспиш, ще се жертваш ли в името на идеята. Ей, такива и други на тях подобни.
         Всички пак отговаряха чинно, но вече някак притеснено, като мишлета, примамени от сиренце, но очакващи капан. А капан нямаше, просто така ми хрумна. Телефонната слушалка вибрираше от напрежението им, интуицията ми се провираше през ушите ми, по жицата, по жицата в техните уши и оттам в мозъците им, където установяваше, че честотата, с която треперят, не е в синхрон с фанфарите на моя ентусиазъм, след което ми пращаше бозав сигнал и аз бързо задрасквах името от списъка. Никой не се държеше адекватно, на нивото на забавлението. Очертаваше се да си остана сама и да се справям както дойде. Но, слава Богу, Али се обади и проведохме следния разговор:
         - Как се казваш? - задължителен първи въпрос.
         - Али - тук трябва да уточня, че името й е неистинско; когато ми се прииска да разкажа тая история, се замислих какво име най-много би й подхождало и установих, че всяко женско име ще отговаря на същността й. Ето защо не си напарвих труда да променям много нейното си - само една буква. Коя, обаче, няма да кажа.
         - А ти?
         - Ручица - отговорих.
         - Ама че смешничко име - изхихика се Али, както ми се стори одобрително. Не за първи път името ми предизвикваше подобна реакция. Излишно е да казвам, че и то е плод на въображението, артистичен псевдоним или просто (без)сънна измислица, като живота ни.
         - На колко години си? - беше следващият ми въпрос, колкото да я подмамя, но тя не се хвана.
         - На толкова като махнеш първите седем и не броиш пъпчивите. А нощите влизат ли в сметката? Щото нощите са кажи-речи половината ни живот, нали? А аз нощем почти не спя, така че компенсирам донякъде.
         - Значи си съвсем зелена.
         - Наречи ме така, щом зеленето е любимият ти цвят ...
         - Кой е твоят? - вече се хванах здраво за списъка.
         - Малко червеничко, тук-там жълтичко и в морето да подскачат бели зайчета.
         - Зодия?
         - Рокер.
         - Няма такава.
         - Няма, вярно.
         - Тогава?
         - Щом не вярвам в зодии, значи не ставам, така ли? - каза го почти заядливо, но знаех, че това е дълбоко кътана мъка от предишното - въпросът ми вероятно я беше одраскал по незаздравяла раничка. Запазих самообладание.
         - За какво си мислиш вечер преди да заспиш?
         - Нали ти казах, че нощем не спя.
         - Какво правиш?
         - Тананикам си.
         - Моля?
         - През деня е шумно и музиката в мен е сконфузена и се натрупва. Ако не я оставя да се изтанананика нощем, ще ме задави.
         - Ще се жертваш ли в името на идеята? - този въпрос всъщност беше най-важният.
         - Нали затова се обаждам. Само че няма да се жертвам, а ще се посветя, а ти ми кажи каква е разликата, хахахаха - отприщи се Али.
         - Трябва да направим интервю очи в очи. Утре в шест на паметника, при часовника. И там някъде ще пием бира.
         - Как ще се познаем?
         - Аз съм с дълга черна коса.
         - Аз пък съм с дълга руса. Хайде да носим червени рози като по филмите.
         - Добре, ти носи роза, а аз вестник.
         - И ще си ги разменим, хахаха.2

 

         От интервюто са ми останали разни детайли. Преди всичко косите й, няма как да ги забравя - бяха наводнили улиците, предизвиквайки моторно-превозно задръстване, заплели се бяха в стрелките на обществения часовник и бяха омотали времето, общественото, другото галопираше, а понякога и то спираше колкото да си утоли жаждата и после пак да препусне на воля. Помня също и очите й - два светлосини острова в море от черен хорски грим, спаружена недружелюбност и варавски войни; както и ръцете й, които счупиха три клечки кибрит (по едно "ха" за всяка), държаха цигарата като молив и рисуваха дори с дима - десет пръстчета почти без нокти, малки марионетки на Алината душа.
         На тази първа среща забелязах, а после с течение на времето и съвместната работа се уверих, че Али има висок коефициент на чувствителност, тоест непоносимост към изкуственяците - тоя термин покрива всичко, което не се вмества в рамките на нормалното човешко общуване. Няколко примера за изкуственяци според Али - заведение, в което сериозен сервитьор първо ти взима палтото, а после ти налива бирата без пяна като накланя чашата под определен ъгъл (Али мига-мига и едва си сдържа хахаха-то); английски език и висше образование, които отварят прозорци, врати и други дупки към света (Али не пресмята бъдещето, пенсията и осигуряването); моето загрижено лице, когато мисля за пари, пари и пак пари за материали, наем, ток и заплати - тогава Али ме гледа с голямо притеснение, а на нея й е неприсъщо да се притеснява, тъй като веднъж както си карала мотора, катастрофирала и дълго-дълго не се събудила, попаднала в светлината и там много неща научила, едно от които било, че няма място за притеснение. По взаимно и негласно общо мнение най-характерен пример за изкуственяк обаче си остава животът на Лелями, но за това по-късно.
         След кратък съвет с чувствата ми за хумор и отговорност, Али беше одобрена и обявена за наета.
         Ателието грейна в златисто.
         Три дни по-късно се обади закъсняла кандидатка. Извини се много, но така се случило, че чак сега видяла обявата и сигурно вече е безпредметно, то тя и от тоя занаят нищо не разбирала, ама човек винаги, дет' се вика, може да се научи на нещо ново, нали, та си казала, че какво пък все пак да опита. Казах й, че вече съм си намерила човек и позицията е закрита, но жената, предусетила, че а-ха и ще й се изплъзна, ловко протегна ръка през телефонната слушалка, хвана ме за гърлото и се разрида в него. Задавих се и олекнах като сламка на удавник. Моля Ви, повтори десетина пъти през сълзи, ще чистя, ще мия, ще върша най-долната работа, само ме приемете, положението ми е безнадеждно, Вие сте последният ми шанс, къде ли не кандидатствах за работа, никъде не ме приемат, защото вече съм на възраст, а днес все младички се търсят, каквото ми кажете, това ще правя, само ме вземете, иначе леля ми ще ме изхвърли на улицата, моля Ви. Жената веднага ме накара да се почувствам виновна за мизерията в живота й, навих се на охлювена черупка и много, много се засрамих от вродената си безпомощност пред световните неволи. Името на жената ще бъде Лелями, реших. И щом й дадох име, приех я. Него също, разбира се, няма да откриете в именниците, но то е защото те са непълни, повърхностни и не държат сметка за някои много важни аспекти от живота на личността. А лелята на Лелями си беше житейски аспект, спор няма.
         Докато наум се чудех на себе си - как така се огънах - и пресмятах откъде ли ще взема пари за още една заплата, обясних на Лелями къде се намира Ателието и се разбрахме, че почва веднага, като й давам месец-два пробен период. Тя дойде след час, с притеснена усмивка, която излъчваше хем извинение, хем угодническа благодарност, хем убийствена сивота. Лицето й беше бледо, а синьото от очите й беше изтекло, оставяйки само мътен спомен за себе си. Гледаше ме така сякаш държах в ръката си камшик. Гъстата й иначе коса с неопределено светъл цвят беше смъмрена в строга прическа и придаваше на Лелями спретнатия вид на човек, който винаги е готов. И аз бях напрегната преди, полека-лека ще се отпусне, окуражих се.
         Така се събрахме трите - Али, Лелями и аз в тясното Ателие.
         Още първия ден Али скочи в оня гащиризон, чийто десен приличаше на палитра, в която всяко от цветните петна си имаше своя приказка, запретна ръкави и се развихри. Посвети се изцяло. Работата ли я погълна, тя ли погълна работата, ама двете се завихриха една в друга и бяха радост за очите ми. Ехе-хе, ще натворим красоти, казах си, и светът няма да ни устои. Ръцете й ставаха едно с глината, ваеха и рисуваха, танцуваха в ритъма на вътрешните Алини мелодии. Всичко, до което се докоснеха - армии от чаши за мляко, халби, саксии, чайници, канички и вази, безлични доскоро като войници в строй - сега се надуваше от гордост заради новопридобитата красота и радостно ставаше част от цветния панаир.
         Почувствах се силна и всевъзможна.
         Лелями, от своя страна, също полагаше усилия в началото. Показах й как да цеди с голямото сито бялата глазура и как да лепи дръжки на чашите, тя сама пък предложи да помита, да измива, да подрежда и сякаш с удоволствие прие ролята на чирак. Никога обаче не подрани за работа и нито веднъж не закъсня да си тръгне в определения час. Защото трябвало да се грижи за леля си. Винаги беше сериозна, не участваше в смешките, които си подхвърляхме с Али, живееше си в собствен свят. Време й трябва, споглеждахме се с Али и й влизахме, така да се каже, в положението.
         За мен оставаше най-неприятната работа - пласментът на готовата продукция. Тичах по магазини и сергии, уговарях и убеждавах, преоравах града в търсене на нови клиенти. В повечето случаи обаче се връщах в Ателието с мизерен улов - хората или нямаха пари, или пък имаха толкова, че да ги дават за грънци им се виждаше непрестижно. С едната ръка опъвах единия край, с другата другия, и ги умолявах да се свържат. Казано простичко, във финансово отношение дейността ни танцуваше около заветната нула.
         Защо ли тогава бях толкова щастлива? Защо сутрин се събуждах с гъделичкащо чувство в сърцето, и бързах-бързах да отида в Ателието? Ами, защото... едва сега го осъзнавам, знаех, че Али вече ме чака с букет нови идеи, с неизменното си хахаха и въпроси от рода на какво значи цака и защо всеки казва ще ти обясня за какво става въпрос, защото искаше да й разказвам за Малкия принц, Мечо Пух и Карлсон, за Филифийонката и Снусмумрик и защото на дъното на всеки глинен съд клокочеше смехът-й-просто-ей-така. С други думи, бях си намерила другарче в играта, хахаха.
         Постепенно, както бяхме предвидили с Али, Лелями се поотпусна, набра скорост и, простете за клишето, показа истинския си облик. Разказа за оная дърта вещица, лелята, дано в ада гори дано, на която срещу правото да спи под покрива й трябвало да слугува:
         - Направи ми закуска, ох, кафето не си го догодила на сладичко, смени ми памперсите, пусни ми телевизора, напазарувай, изчисти, и след осем да си вкъщи, че заключвам вратата. - Лелями кривеше уста и имитираше с фалцет гласа на старата си сродница. - А пък ако знаете само как се кипри - с часове пред огледалото седи, черви се, гримира се, къдри си двата косъма на главата, на чучело се прави. Съвсем е изкуфяла. Не се вижда, че е с единия крак в гроба! Ама всичко на тоя свят се връща. Ако не на тоя, на оня. Който зло ми е направил, добро не е видял, да знаете.
         Змии плъзнаха из Ателието. Господи! Пепелянки.
         Лелями разказа и за дъщеря си - не искала никога вече да я види, нито нея, нито мъжа й, Той Господ си знае работата, че навремето от собствения й апартамент я изгонили, на улицата я изхвърлили, та затова сега на това дередже била.
         - Не можеш ли да им простиш? Тоя яд ще те съсипе.
         - Ама, Али, да не си луда! Знаеш ли, че оня непрокопсаник с нож ме е гонил, едва не ме уби, а ти искаш да им прощавам! Никога!
         И за по-убедително Лелями замахна назад да разсече въздуха с ръка, при което ... прааас събори дъската с наредените върху нея чаши, дето Али цяла сутрин беше рисувала.
         Охпростетеохизвинетеазтаковаакотрябващесиплатя…
         Това беше само началото.
         С всеки изминал ден Лелями все повече тровеше въздуха в Ателието. Смешките ни повехнаха и закачките станаха неуместни на фона на нейното дългогодишно нещастие и гъста злоба. Налагаха се спешни мерки по хигиената на работното място. Вечер, след работа, присядах и се опитвах да извикам детския образ на Лелями. Затварях очи и рисувах момиченце с руси плитчици, в очите му щедро наливах синьото на небето, в устата му - слънцето и смях, после му подхвърлях шарена топка и скок-подскок го пращах да я гони из уханни зелени ливади. Уви, на следващия ден Лелями идваше със същатата помийна яма в душата си. Ще пострада работата, казах си, Али няма да издържи. Но макар че дори нямах нужда от Лелями, сърце не ми даваше да й посоча вратата. Утре, повтарях си, ако не видя дори и малка промяна, ще й кажа да си потърси друго място, където да си излива нечистотиите. Обаче на следващия ден отново не намирах сили и трупах само плаха решителност.
         Междувременно получихме поръчка за фонтан. Голям. А това означаваше да вържем месеца, че и за следващия да остане. Освен това клиентът каза, че ако остане доволен, и други два ще поръча. За Али фонтанът беше скок нависоко. Направи проект, втори, трети. Сутрин преди мен идваше в Ателието, вечер до късно оставахме. След две седмици фонтанът разцъфна - оставаше само да изсъхне добре, да се изпече, да се глазира и после пак в пещта.
         Как изглеждаше?
         Оставете за малко текста настрана. Затворете очи. Представете си своята мечта - връх, полет, любим човек, все едно - онова, с което заспивате и ви вдъхновява и за което на сутринта си казвате, че едва ли някога ще се сбъдне, но което все пак не умира. Ето така изглеждаше тоя фонтан, красив като мечта. В него водата щеше напевно да ромоли и да напомня, че да живееш е като да извираш от недрата на Божественото, да се издигаш към света на мечтите, пръскайки капчици дъга, неизбежно после да падаш, но пак да се издигаш, и така докато се слееш отново с Извора.

 

         - Харесва ли ти? - попитах ликуващо Лелями, за която в улисията около фонтана почти бях забравила.
         - Кое?
         - Фонтана.
         - Ми, аз от тия неща, да си призная, нищо не разбирам. Гледам я и леля ми е наредила какви ли не фигурки из апартамента, само прах да събират. От една вещ, мен ако питаш, няма ли полза, значи само пари на вятъра за нея са били хврлени. Ама фонтанът иначе си го бива, де, не е лош. Лично аз обаче такова нещо не бих си сложила в хола. Хем много място заема, хем като си представя, че непрекъснато ще ми шуми и .. хихихи ... все по малка нужда ще ме кара ... хихихи ...
         От тия думи решението капна като узряла круша, пльосна се върху главата ми, оттам през корените на косата, навътре-навътре та чак в дясното полукълбо на мозъка, което изпрати команда за действие - ще й кажа да си върви, помислих си, докато не е съсипала всичко. Няма достатъчно пари, ще й обясня, разбирам те и много съжалявам, но сама виждаш колко е трудно, наистина съжалявам, потърси си друга работа.
         Речено - сторено. Направих го. Извиках я навън. Отидохме в близкото кафене. Всичко, дето си бях репетирала наум, й казах. Търсех погледа й, но тя седеше с наведена глава, бъркаше с лъжичката кафето и не продумваше. Наказваше ме с мълчанието си. После ме изправи в ъгъла, където се срещаха прогизналото й от самосъжаление минало и вече вкиснатото й бъдеще, вдигна ръцете ми и ме разстреля с поглед. Разбирам, рече, разбирам. И си тръгна.
         На другия ден, като влязох в Ателието, заварих Али да плаче. Посочи ми фонтана. Отгоре до долу го пронизваше пукнатина, която се разклоняваше като корените на дърво. Уж предишния ден нищо му нямаше, беше добре изсъхнал и готов да влезе в пещта, а сега виж как се е пропукал и от пукнатината някой тихо изпускаше зловонния газ на безверието.

 

         Вие вероятно си имате своите подозрения за случилото се, нали? Аз си имам моите угризения. Все пак предлагам да не ровим и да не задаваме въпроси. Пита, който се съмнява. Аз не питам. Споделям. Разказвам.

 

         А, фонтана ли? Разбира се, след като се поокопитихме, му намерихме цаката - отвътре го залепихме, а отвън Али придаде на пукнатината елемент на нарочност, хахаха, ама че дума, искам да кажа превърна недостатъка в декоративен елемент.

 

         Поуката, защото така са ме учили - да си извличам поука от всяка история, е, че ако Али ми свирне сега ....

 

 

 

---

 

Бележки на автора:

 

1 Под "това" ще разбираме материалното, под "онова" - духовното, а под "всичко останало" - тяхната иманентно-перманентна връзка в пространствено-времевия континуум. [горе]
2 Оттук нататък ще се въздържам, колкото и да ми е трудно, да пиша хахаха след думите на Али. Разбираме се, че вие ще запомните, просто е - Али се смее за щяло и нещяло, но винаги на място, винаги от сърце и заразително, даже вдъхновително. Нали? [горе]

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 16. януари 2007 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]