Росица Борковски

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | нова българска проза

 

На Bulgaria - с любов и омерзение*

 

Росица Борковски

 

         - Колко направи?
         - Не са много.
         - Бавно върви, а?
         - Ами, да.
         - Виж, донесох тая раница. Дали ще се поберат?
         - Сигурно, но ще ти е тежко.
         - Знам.
         - Кога тръгваш?
         - Като напрвиш сто. Дано времето там е по-хубаво.
         - Ще ми трябват поне още два дни. Бавно върви.
         - Иначе хубави стават. Вълните са като истински.
         - Да. Обичам морето.
         - И тия къщи с чардаците.
         - Да пишем ли Bulgaria?
         - Не знам. Звучи банално.
         - Е, да, но без това май не може.
         - Вярно.
         - По-добре да пишем.
         - Добре.
         - Колко ще им искаш?
         - Мислех за два, та ако се пазарят, да смъкна до един и петдесет.
         - О, сигурно ще се пазарят.
         - И аз така мисля.
         - А ще ги продават поне тройно.
         - Естествено.
         - Гладна съм. Да пием по бира?
         - Добре, ще ида да взема.
         - Вземи и пакет солети. Имам дребни в левия джоб на якето ...

 

         Навън ръмеше. Притичах до магазина. Пътьом махнах с ръка на мургавата Стела, дъщерята на мургавите съседи. Мернах куклите й, наредени до бетонното корито на чешмата в двора. Бяха голи. Все се каня да я питам защо ги съблича. Имам различни предположения.
         Върнах се и пихме бира. После седнах и двайсет и седем пъти изрисувах Bulgaria. Притъмня и запалих лампата. Докато рисувах, си спомних учителката по история в гимназията, едра жена с осанка на пълководец и дух на победител. По време на битката при река Ахелой тя беше Симеон Велики, а ние - преданите му войници. Разбихме византийците. На пух и прах ги направихме, както те сами признаваха после в хрониките си.
         Следващите два дни се повториха, бройката стигна сто и на третия ден през нощта тръгнах.

 

         На зазоряване като слязох от рейса, взех билет за микробус и поех на юг. Планът ми беше да обиколя по-известните морски курортни градчета. Щях да пренощувам у родителите на приятел и на другия ден по обяд да взема обратния рейс. Мислех да изключа складовете на едро и да се договарям директно със собтвениците на магазини и сергии. Така си представях, че се прави. В книгите по маркетинг пише, че колкото е по-близък контактът с крайния потребител, толкова по-добре, пък и печалбата била по-чиста.
         Раницата ме дърпаше надолу.
         Репетирах наум моите реплики от договарянето: интересувате ли се от сувенирни керамични плочки, предлагам два вида - с къщи във възрожденски стил и с рибарски лодки, цената? - по два на плочка, много е? - но всичко е рисувано на ръка, добре - един и петдесет, не, не, само за един е малко ...
         Беше още рано. Вървях успоредно на плажната ивица. Погледът ми отскачаше за малко встрани, само колкото да отвори острието на скоба, да напише море и да затвори скобата; извън нея оставаха вечните пясъчни кули с капризни крехки върхове от единствена песъчинка и виж, мамо, виж, каква голяма мида намерих.
         Видях отворено кафене с две пластмасови маси и четири стола отвън. Едната маса и стол бяха нежно оранжеви от слънцето, върху другите падаше сянка. Приседнах на слънчевия стол. Други посетители нямаше. Сервитьорът, сънен мъж на средна възраст, застана пред мен. Не ме поздрави, не се усмихна. Поръчах кафе и кроасан. Докато чаках, гледах каменната стена на старата църква отсреща. Църквата беше затворена, сигурно защото беше рано, пък и сезонът не беше още в разагара си. Сергиите и магазините също отваряха по-късно. Всъщност не обичам кафе.
         Закусих, платих и тръгнах.
         Първия отказ отдадох на случайност или лош късмет, не помня. Вторият реших, че му е роднина - семеен бизнес, рекох си. Всеки следващ приемах като част от това родословие. Но като разплакано дете, което дълго е хлипало и не помни вече защо, се захласнах в надеждата; бях се вкопчила в полите й, а тя, нетърпелива майка, ме дърпаше напред.
         В късния следобед седнах да си почина на пейка в крайморска градинка. Извадих няколко плочки. Наредих ги вертикално, дръпнах се назад, примижах и се опитах да ги видя с очите на турист. Не успях. Те бяха част от мен. Детска ръка се протегна и взе една плочка - от тия с рибарските лодки. Беше русокосо момченце с моряшка фланелка. Вдигна глава и заговори бързо на руски към родителите си, които стояха настрани и го чакаха. Бащата се приближи, обгърна плочката с едра ръка, повъртя я, повъртя я и накрая попита сколько. Полакомих си и му показах пет пръста. Той извади банкнота, подаде ми я. После подаде плочката на момчето. То се усмихна. Тръгнаха си.
         Банкнотата грееше в ръката ми - чиста печалба от единица бройка. Оставаха още деветдесет и девет.
         Привечер раницата стана по-тежка.
         Тръгнах да търся къде живеят родителите на приятеля. Отвори ми майката. Поздрави ме и каза, че ме очаквала. Сама била, мъжът й отишъл на вилата да нагледа градината - малко картофи, домати, лук, колкото на работа да се намира. Била приготвила вечеря и ме чакала. Чакала ме била. Показа ми бившата детска стая, където щях да преспя, и банята. Съблякох раницата и дрехите, изкъпах се и ми поолекна.
         В хола масата беше подредена като за гости. Сетих се за майка ми. Жената ми сипа домашна ракия (от нашта) в кристална чашка с високо столче. Сипа и на себе си. Чукнахме се и си казахме "наздраве". Попита ме как вървят нещата, а аз изразих надежда за по-добро бъдеще. Тя въздъхна и обобщи, че, да, тежки времена настанаха. От ракията усетих как бузите ми пламнаха, а устата ми се развърза. После ми се приспа.
         Спах в бившата детска стая, близо до Харка, синът на Вожда, Оцеола и Ян Бибиян.
         На сутринта оставих на масата в хола една плочка с възрожденска къща - от благодарност и за спомен. Имах, следователно, още деветдесет и осем.

 

         Беше вече тъмно като слязох от рейса. Реших първо да мина през Ателието, да оставя раницата и след това да се прибера. Пред очите ми още пробягваха картини от пътуването - сладкопойни чучулиги, изорани ниви и зелени поляни, високи сини планини и селски къщи, като тази на баба ми, в която обичах да се събуждам от следобедния сън и да пия топло, току-що издоено мляко. Избърсах белите мустачки с опакото на ръката си.
         Раницата ме дърпаше надолу.
         Огледах се за такси. Видях няколко до изхода на гарата. Шофьорите се бяха скупчили и си говореха, подпрени на една от колите, от която дънеше чалга. Поздравих и попитах кой е наред. Изгледаха ме. Един от тях, шкембелия по анцунг и маратонки, държеше пластмасова чашка с кафе и цигара, попита закъде съм. Казах. Ааа не, поклати глава той, а другите също кимнаха професионално, много е близо. И продължиха да говорят.
         По-нататък видях още едно такси. Поколебах се. Все пак приближих. На шфьорското място седеше жена. Пушеше. Поздравих я, а тя ме попита кво искам. Обясних. Погледна ме, присви едното си око, докато дърпаше от фаса, после изпусна дима и каза, че не, не става.
         Излязох от гарата. Поех към трамвайната спирка. Краката ми затъваха в асфалта.

 

         - Продаде ли ги?
         - Не.
         - Защо? Какво стана? Не ги ли харесаха?
         - Напротив, много ги харесаха.
         - Тогава?
         - Трябвало да се договарям с едрите търговци. Всичко през тях минавало, а техните офиси са тук. Реве ми се. Да пием по бира?
         - Добре. Ще отскоча до магазина.
         Докато я чаках, започнах да вадя плочките от раницата. Изпуснах една. Счупи се. Останаха деветдесет и седем.
         Тя се върна, отворихме бирите и седнахаме отвън на прага на Ателието. Тя запали цигара. От втория етаж на отсрещния блок една лелка в шарен пеньоар тръсна синя покривка три пъти и се прибра. Долу врабчетата налетяха на трохите. Мина червено жигули и ги разпиля. Слънцето беше бяло зад облаците. Голите кукли на Стела се търкаляха по двора, самата тя се беше запиляла нанякъде.
         Отпивахме мълчаливо горчивото пиво, а морето се плискаше в краката ни. Загребах от солената вода и я опръсках. Тя ми го върна. Сборичкахме се. После започнахме да строим вечните пясъчни кули с крехки върхове от една-единствена сълза.

 

 

 

---

 

* Конструкцията на заглавието е заета от разказа на Дж. Д. Селинджър На Есме - с обич и омерзение. [горе]

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 23. януари 2007 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]