Росица Борковски

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | нова българска проза

 

Посвещаване в Питер Брьогел Стария

 

Росица Борковски

 

         Селянка е градският пазар, селянка - шумна, закачлива, шарена, мърлява, свадлива, често свидлива, лъжлива, пресметлива и ненаситна. Жива. Дяволито врътка очета, евтините й гердани подрънкват, алените й бузи лъщят, неуморно си хвали стоката, все няма дребни и като финиширащ спринтьор тича да развали, а ония ми ти ханшове мамят ли мамят. И никой не гледа нозете й, на тая селянка - боси, подпухнали, мръсни, със загрубели напукани пети и дебели нокти с олющен отдавначервен лак.
         Е, някъде там накрая, в зоната на олющеното, добре помня, върху металната боядисана в старозелено сергия, наредих в оная августовска утрин стоката - керамични саксийки, чашки, вазички, чинийки, подложки за горещи съдове, лъжици с охлювено завити дръжки - неща необходими за всяко домакинство. Опаковъчната хартия, вестниците, сгънах-сгънах и прибрах в кашоните, а тях бутнах под сергията. Обичам реда. Погледнах си пръстите - почернели от печатарското мастило на всекидневниците. Нищо, казах си, после ще намеря някъде да се измия.
         Привърших с подреждането и се огледах победоносно. Свежо беше. Пусто. Бях подранила, както винаги. Запалих цигара. Има такива малки победи - в началото на седмицата се бях добрала до завеждащата пазара и ето ме петъчна и пазарна, временен собственик на сергия.
         Идеята се беше родила от осъзнаването на две банални истини: първо, пазарът е най-оживеното място през мъртвия летен сезон в града и второ, трябваха ми пари, парички ми трябваха. За хляб, както се казва. Бях решила да действам директно, фронтално, без заобикалки. Набелязах си един мустакат ш(ч)иш(ч)ко, който тъкмо пръскаше с вода краставиците, приближих се, добърден-извинете-и-прощавайте кого да питам за наемане на сергия. Изгледа ме подозрително, сякаш му бях поискала да разкрие държавна тайна, и ме наруга неутрално, използвайки местоимението му. Свих си, дето се вика, сармите, насметох се, ометох се, но не се отказах. После се разприказвах с цветарката - добродушна лелка, която ми поразказа за това колко трудно върви, как едва връзва за наема на сергията, за зареждането с цветята, хартията, пластмасовите саксии, панделките и накрая, въздъхна, ох, за мен почти нищо не остава, обаче, какво да правя, душице, трябва да се яде нещо. Изслушах я. Такава съм си - изслушвам. Споделих, че и аз изпитвам финансови затруднения и затова съм тръгнала да търся сергия под наем, та дали тя като по-опитна не може да ме насочи. Лелката ме подпита какво продавам. Казах й и тогава тя, хвърляйки тревожен поглед към пластмасовите си саксии, все така подробно ми обясни, че не знаела била, че тя дъщерята, висшистка, се занимавала била с документите и извинявай, душичке, ама не мога да ти бъда полезна. На път бях да се откажа. Миришеше ми на заговор - знаят нещо, а не казват. Вероятно си личи, че не съм от тях. Сигурно прекалено много се усмихвам, използувам благодаря-моля думи и като цяло се държа подозрително дружелюбно. Взех си бележка и се коригирах. Прихлупих веждите, запалих цигара и разкрачих подходката.
         - Как е? - попитах дрезгаво друг зарзаватчия, мъж около трийсетте, с бейзболна шапка и слънчеви очила в стил matrix.
         - Не е зле. Имам хубави домати. От мойта градина са - сорт биволско сърце.
         - Аз, такова, да питам за сергия - как да наема сергия.
         - Ааа, ми така кажи, ей там отсреща е жената. А ти къде искаш? В тая част или зад линията?
         - Е, ако може в тая част.
         - Трябва да се бръкнеш.
         - Моля?
         - Тука е скъпо. Поне петдесет под масата.
         - А-ха - макар и да не разбрах веднага. - Къде, казваш, е жената?
         - До цветарницата, видиш ли онова стайче там? Питай за госпожа Вера.
         - Благодаря - не се сдържах. Навик.
         Госпожа Вера се оказа разбрана жена, откровена. Още щом я видях се почувствах като пиле под крилото на грижовна квачка. С вещината на стар селски хекимин ме преслуша - попита какво ще продавам, къде и за колко време искам да наема сергията. Обясних накратко. Диагнозата беше: виж какво, мойто момиче, с тия грънци опитай първо за три-четири дни, най-добре петък, събота и неделя, да видиш как ще потръгне, пък после, ако върви, може и за месец. Обясни ми, че в оживената част на пазара не давали за по-малко от месец, цената била сто и петдесет плюс петдесет отгоре (а-ха, значи отгоре било, а не отдолу под масата), че и тя челяд хранела. Дневният наем в олющената част била пет, направо нищо си. Споразумяхме се. Извади зелено кочанче с билетчета, драсна върху три от тях "5", подписа се и ми каза да ги пазя, че правели проверки. Пак благодарих. Несъзнателно.
         И така, ето ме в оня петък с три зелени документа втъкнати в задния джоб на дънките и сергия наредена с шарени грънци.
         Към девет часа се появиха съседите отдясно. Мъж и жена. Той едър. Тя не. Тя пъргава и жилава. Той не. Иначе и двамата в широки къси панталони в по-тъмен и по-светъл нюанс на сивкавото и сини фланелки, неговата с шкембе, нейната равна. На две негови движения тя правеше пет. Сновеше между сергията и колата, мъкнеше кашоните с домати и ги подреждаше внимателно, с грижата на добра стопанка. После мъкнеше още. И още. Зелената сергия заприлича на огромен домат - сорт идеал. Като приключи, жената застана отпред с ръце на кръста, отстъпи крачка назад, полюбува се, доспретна домат-два, а после нещо й щукна и пак се втурна към колата, впрегатна мръсножълта жигула. Измъкна от багажника две сгъваеми столчета и найлонова торбичка. Разгъна столовете, извади от торбичката термос с две пластмасови чашки, наля в едната кафе и я подаде на мъжа. Сипа и на себе си.
         През цялото време мъжът стратегически изучаваше терена - поглеждаше небето, улицата, съседните сергии, в това число крадешком и моята. Отпи от кафето и небрежно ме атакува с прогноза за времето. Съгласих се, че да, пак горещо ще бъде. После откровено ме разпита коя съм, откъде съм и изказа силно съмнение, че ще успея да продам нещо. През това време жена му се приближи и заоглежда грънците. Поусмихна се и попита:
         - А тая голяма лъжица за какво е?
         - Като готвиш, да си оставиш готварската лъжица върху нея, че да не цапа печката.
         Жената проследи пътя на охлювената дръжка с калната поднокътна дъгичка на показалеца си и пак се усмихна. По-широко, при което редките зъби и пепелявата й косица се превърнаха в блед фон на иначе безцветните й очи.
         - Аз се казвам Беатриче*, ама Бети ми викат, тя, майка ми, млада била, нещо чула ли, прочела ли и това име ми дала - жената избърса ръка в панталоните и я протегна за поздрав - малка, грапава, суха, здрава ръка.
         - Аз съм Ручица - подадох моята.
         - Ама че смешничко име - изхихика се Бети.
         - Аз пък съм Бранимир - мъжът се надигна и си каза името с тътен на галопираща конница, но в рамките на тоя разказ аз ще го наричам Бетиния мъж, не за друго, а за да възстановя поне отчасти нарушеното равновесие в семейните им взаимоотношения.
         При неговите думи очите на Бети си прибраха надипления фустан на усмивката. Погледът й се извиси към мъжа и усатата й автоматично зяпна. Ето, и сега я виждам как го слуша в захлас, когато той се разпростира компетентно върху световните дела, отправя ясен взор в бъдещето, свива юмрук и ех, само да ми дадат власт знам аз какво да направя с тия продажни мишоци, управниците.
         Ще спестя прогнозите на Бетиния мъж относно какво щяло да се случи като влезем в Европейския съюз - как най-сетне сме щели заиграем по правилата, и домашната ракия, за която цяла Европа щяла била да разбере. Ще спестя и подробното описание на отчаянието, което ме обзе в края на деня - бях продала три саксии. Бети ме успокои, а мъжът й поясни, че време им трябвало на хората, да свикнат, ама и постоянство трябвало, постоянство. Съгласих се и дадох пример с нашата квартална кръчма-гараж, дето в началото никой не я поглеждаше, пък сега, десет години по-късно, от сутрин до полунощ все е пълна и процъфтява. На пиенето постоянството му идва отвътре и няма нужда от правилата на Европейския съюз.
         После с Бети се върнахме векове назад, в зората на разменната търговия - за две кила домати идеал й дадох оная лъжица.

 

         Докато чаках на трамвайната спирка, се загледах в сергията с книги втора употреба, тия от по два до пет лева. Торбата с доматите беше в краката ми, мислех си за Бети и мъжа й, а ръцете ми безцелно похващаха книгите, разлистваха ги и ги оставяха. Малко преди да дойде трамваят, взех Фламандски легенди, издателство "Отечество", София, 1985, с посвещение: Ч. Р. Д. Бранимире желая ти много радост, здраве, и успехи в училище. гр. София от Румяна (подпис). Когато трамваят дойде и отвори вратите, отгърнах на .. момент да погледна, да .. на страница дванайсет.
         Не се качих на тоя трамвай.
         Не се качих, защото на страница дванайсет видях портрета на Бети. Béatrice. Малко по-възрастна, но с все така присъщото й простодушие. Художникът беше хванал оня момент, в който тя с отворена уста слуша бръщолевенето на мъжа си.
         Портретът беше дело на някой си Питер Брьогел Стария, годината 1563.** "Някой си" за мен тоя майстор вече не е и все повече няма да бъде. Вече съм посветена. С възхищение и преклонение.

 

         В края на онзи дълъг августовски ден разбрах за смъртта на приятел - паднал от високо - и забравих за парички, пазар и грънци от първа необходимост. И не видях повече Беатриче, пътешественика във времето. Ето защо, ако някой я види там, в олющения край на пазара, моля да й благодари от мое име. Нали ... аз ... такова ... обичам да благодаря ...

 

 

 

 

 

---

 

* Beatrix, англ.-герм. женско име (Béatrice, фр.; Beatrice, итал.; Beatrise, латв.; Beatriz, исп., португ.; Beatricze, пол.) - от късно-латинското женско име Viatrix, идващо от същ. viator, което означава пътник, пътешественик. С течение на времето правописът на името бил заменен по асоциация с латинското beatus - благословен, свещен, чието значение пък, от своя страна, е свързано с посвещаване чрез проливане на кръв.
** Ето го и самият портрет:
а за непосветените, каквато и аз бях, и за по-любознателните, каквато винаги ще бъда:
http://www.wga.hu/frames-e.html?/html/b/bruegel/pieter_e/painting/index.html

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 13. февруари 2007 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]