Яна Букова

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | съвременна българска литература

 

ИЗ „ПЪТУВАНЕ ПО ПОСОКА НА СЯНКАТА“

 

Яна Букова

 

Глава 2

 

Исмаил Челик
или
Пресичането на пътя

 

 

   “Но това да не ти е като в Рая,
където портокалите се отварят
в ръката ти и птиците пеят на
родния ти език...”

 

Ян Ван Атен
“Пътуване по посока на сянката”

 

         Исмаил Челик се роди под друго име в един квартал, където не живееха мъже. Обитаваха го жени, които никога не бяха млади. Криеха лицата си под кърпите и погледите си под косите, тъпчеха прането си с настървение, крещейки на съседките, и от коритото вадеха дрехите винаги в една и съща отсянка на сивото. И със същата сива отсянка беше и водата, която изливаха после пред къщите си, изтичаща по наклона на уличките на дълги нечисти сълзи, пресъхващи бързо под слънцето. Мъжете идваха и си отиваха, правеха деца и изчезваха, едни в морето, което нощем се дочуваше да приближава, други в пустинята, която се отваряше навътре в сушата. Понякога се връщаха, понякога други мъже идваха на мястото им, синовете порастваха и изчезваха и те, и кварталът оставаше непроменен, шумен и безнадежден, глозган поравно от пясъка и солените ветрове.
         В такова място един непознат не прави впечатление, но човекът, който се появи отникъде една сутрин, изглеждаше странно дори за виделите какво ли не очи на местните жители. Носеше скъпи дрехи, но окъсели и вървеше забързано, силно приведен напред, като срещу някакъв постоянен насрещен вятър. Бръкна в купчината деца, които бяха спрели да се боричкат и го зяпаха, и извади първия, когото улови. Момчето усети пръстите на непознатия върху голото си рамо, докато се мяташе с всичките си сили, за да се освободи, повече като захапката на някакво мързеливо животно, чиито зъби не разкъсват, но и не изпускат плячката. Впоследствие множество пари щяха да минат през ръцете му, но никога не видя нищо подобно на трите монети, които човекът извади от джоба си. Успя да ги разгледа и запомни, защото първо в неговата длан ги остави непознатият, преди да изчезнат завинаги в някое от бездънните скривалища в дрехата на майка му. Върху две от тях имаше изобразено женско лице с корона, но ако някой се вгледаше внимателно, щеше да забележи, че само короната е същата, а лицата са различни, защото едното беше на млада жена, а другото – на стара и старата се усмихваше. Най-странна беше третата монета, напълно гладка и от двете страни, без нито знак, нито буква отгоре си. Но бяха и трите от чисто злато, нещо, което майка му установи, захапвайки поред всяка от тях и оставяйки върху празната монета дълбокия белег от зъбите си. След това отидоха тримата при кадията и там с пълна официалност беше изготвен документът, който гласеше, че от този ден нататък момчето ще носи името Исмаил Челик и нека бъде волята на Всевишния. После човекът пусна рамото му и изчезна, откъдето беше дошъл, приведен срещу личния си вятър.
         За известно време в квартала се отнасяха към Исмаил като към изгубен син на принц или таен наследник на голямо имущество, но след като мина повече от година и не се случи нищо, което да потвърждава едното или другото, боят, който започна да яде от майка си, връстниците си и вечно разгневените съседки, започна далеч да надминава по количество този, който ядеше преди появата на непознатия. А когато стана на 12 години и вече беше сигурно, че никакъв благороден произход не го отличава от останалите, майка му го даде за помощник на един водач на керван, за да започне да си изкарва сам прехраната и, както казваха местните, да се научи да чете книгата на пясъка.
         Господарят му беше кръглоглав човек с жълта брада като слънце и една дълбока бръчка на челото като студена усмивка. Обичаше да казва, че хората не заслужават да ги наричаш животни, и налагаше с кривата си като ятаган пръчка Исмаил и другите помощници при най-малката грешка. Но на камилите си говореше бавно, произнасяйки внимателно думите си, някои по-трудни фрази дори повтаряше и камилите му никога не правеха една и съща грешка два пъти. Когато обучи добре животни и хора, тръгнаха през пясъчните планини и пясъчните долини на пустинята, пренасяйки товари и пътници между градовете по бреговете й. Тези пътувания продължиха няколко години и единственото, което Исмаил спечели от тях бяха синини и постоянно недоспиване.
         Беше станал вече на 16, когато приеха да отведат един керван хора до Свещените места на поклонение. Групата на поклонниците беше разнородна и единственото, което ги свързваше, беше общата им мечта да умрат по време на пътуването, защото така то щеше да завърши директно в Рая. Имаше сред тях и една жена, едрогърда и сляпа с едното око и върху сляпото си око носеше черна превръзка от коприна с избродирана отгоре й половин луна. Другото й око беше красиво – синьо и блестящо, с голяма зеница и дълги мигли. Още след първата седмица на пътуването жената приближи водача на кервана и му съобщи, че иска да се ожени за момчето, което държи поводите на камилата й. И преди кръглоглавият да е успял да каже нещо, извади от дрехата си една хартия и (и една торбичка пари) и каза, че всичко е приготвено, само трябва да се допълни името на жениха й.
         Когато накараха Исмаил Челик да сложи някакъв знак под името си, защото не знаеше да пише, той нарисува един кръг и сложи в него точките на очите си и тирето на устата си. Щеше да допълни и тялото си с ръката, която държеше поводите на камилата и самата камила, но му казаха, че това е достатъчно. Вечерта, когато се готвеше да си ляга, жената го хвана за ръката и го отведе в пустинята. Когато се отдалечиха дотолкова, че не чуваха вече нищо друго, освен собственото си дишане, жената извади хартията от дрехата си и му каза да я пази, каквото и да се случи. Носеше наръч съчки под мишницата си, които подреди внимателно и запали, и на светлината на този огън и край топлината му Исмаил Челик видя за първи път как изглежда гола жена и тази жена имаше гърди като круши, кръгъл, податлив корем и ненаситни зъби.
         На другия ден яде повече бой от обикновено, първо защото заспиваше прав, докато вървеше, и второ, защото водачът на кервана освен всичко друго беше и завистлив.
         На следващата сутрин край новия огън поиска да я види цялата и махна превръзката от сляпото й око. Отдолу, под клепача, който се повдигна, видя едно стъклено око, което се опитваше да имитира цвета на истинското, но неуспешно, защото не съществува толкова бистро стъкло. Там, където трябваше да бъде зеницата, имаше нарисувана една съвсем малка черна ключалка. Опита се да я люби, загледан в ключалката, но не видя нищо там и успя да довърши започнатото единствено по причината, че беше на 16 години и нито умората, нито боят през деня, нито дори една сляпа ключалка можеха да разколебаят тялото му. На сутринта се събуди богат, а жената се събуди в Рая, там, където отиват само омъжените жени.
         В първото селище, където спряха, накара да му прочетат хартията, която носеше в дрехата си, и там пишеше, че жената, която е вдовица и без роднини и наследници, притежава две къщи в Александрия, кораб в пристанището и магазин за коприна, както и портокалова градина в околностите на града, и всичко това оставя на любимия си съпруг – на това място следваше неговото име, а под името беше лицето му с двете точки и тирето, което беше нарисувал. И, казват, първото нещо, което направи, когато се озова с пари в джоба (защото веднага се намери човек да му даде заема, който поиска), беше да откупи всичките камили от водача на кервана и то на такава цена, че онзи не можеше да откаже. И устрои такова угощение, че ядоха не само пътниците, помощниците и жителите на оазиса, но и седемте номадски племена, населяващи тази част на пустинята, които се отзоваха на поканата му, макар и изненадани от варварската му постъпка. Бяха благородни хора с тъмни дрехи и гладка кожа и лицата им – на мъжете, на жените, на децата и на старците бяха толкова красиви, че Исмаил Челик не сложи нито хапка в устата си. А когато чу песните им, спря да пие вода до края на празненството.
         Пълнената камила, както е известно, е най-голямото блюдо на света. Прави се по следния начин: в корема на изчистената камила се слага овен, в корема на овена – малко яренце, в корема на яренцето – кокошка и в кокошката – яйце (не толкова за вкус, колкото за център). И само големите майстори умеят дори от яйцето за извадят жълтъка му, да го смесят с меко сирене и босилек и да напълнят отново черупката. Но имаше достатъчно такива майстори срез жените на номадите. Седемнадесет пълнени камили бяха наистина нечувано угощение и дори чакалите наоколо, свикнали на мърша и глозгани кокали, опитаха тогава прясно месо, печено в пещ и посипано с подправки, и си помислиха, че сигурно не би било лошо да изоставят чакалския си живот, да се опитомят най-сетне и да станат кучета. Някои от тях дори го следваха по петите, гледайки умолително и въртейки опашките си, чак до границата на пустинята, където я прекрачи и никога повече не стъпи върху пясък.
         Но се случи така, че никога не стъпи и в къщите, които беше наследил, нито откъсна плод от портокаловата си градина. Донякъде причина за това беше, че страноприемницата “При тигъра”, в която отседна, имаше лоша слава. Още с влизането собственикът го изгледа внимателно и Исмаил Челик усети как погледът на този плешив човек с морави уши и липсващи мигли измери ръста му, преброи годините му, претършува дрехите му, пъхна се под чатала му, правейки и там някакви измервания, и после пропълзя нагоре, опитвайки се да проникне през някой от шевовете на черепа му. Но не намери никаква пролука и се върна при притежателя (на погледа и страноприемницата) с подвита опашка. Плешивият поиска една цена, три пъти по-голяма от нормалната и, когато видя Исмаил Челик да плаща, без да каже дума, окончателно се убеди, че пред себе си има в чист вид това, за което отначало малко се бе съмнявал – наивник, готов за обиране.
         После се появиха две момичета, които си приличаха като близначки, макар че едната беше около педя по-висока от другата. По-скоро приличаха на преоблечени близначки, на близначки, които са се маскирали, за да се различават, защото едната имаше черни вежди и прави червени коси, а другата - остри и пречупени катранови букли. Застанаха от двете му страни (по-ниската се повдигна на пръсти) и едновременно пъхнаха езиците си в ушите му. Исмаил Челик усети как две мълнии от нажежено бяло се сблъскаха в центъра на черепа му и че под тънките си дрехи момичетата не носеха нищо. Това, което не разбра, беше, че с чувствителната кожа от вътрешната страна на бедрата си, които се увиваха около тялото му, близначките изследваха точното местоположение и количеството на парите, които носеше в себе си. Отказът му разочарова повече самия него, отколкото двете момичета, но не можеше да постъпи другояче, защото си беше обещал да пази поне три седмици траур за жената, която умря, без да я обича.
         После се появи човекът с халка на долната устна. Животът ми се пълни с хора както кратуната със семе, си помисли Исмаил Челик и усети как безпокойството му се превръща в любопитство. Новодошлият извади три дървени кутийки без капак, постави ги върху масата с отвора надолу и под една от тях сложи една пара. “Тука има, тука няма, тука свърши,” започна да повтаря, местейки и разбърквайки кутийките със завидна бързина. Исмаил Челик го попита каква е разликата между “тука няма” и “тука свърши” и човекът с халката отговори, че “тука няма” се намира преди “тука има”, а “тука свърши” – след “тука има”. “Разликата е единствено времева,” каза с известно неудобство в гласа си. “Но, разбира се, не трябва да забравяме, че в природата не съществуват прави линии...”
         От приказките му Исмаил Челик разбра единствено, че целта на играта е да се познае къде има и оттам нататък нищо не можа да го спре. Колкото пъти посочи, винаги имаше. Постепенно се събраха и други хора, готови да започнат да дюдюкат и да налитат на бой, понеже мислеха, че младежът е подставено лице, което печели, за да привлича и други играчи, но зеленикавият оттенък върху кожата на човека с халката и внезапното зловоние, появило се в дъха му, скоро ги разубедиха. “Добре,” каза в един момент, почти без да отваря устните си, “нека опитаме със зарове.” Именно мошеникът с кутийките стана причина да излезе наяве невероятният талант на Исмаил Челик в игрите, основаващи се на случайността. И така му се падаше, защото скоро след това беше загубил дори халката от устната си, която специално извикан златар отвори и постави в ръката на младежа, цялата оцапана в шуплеста, отровна слюнка.
         Цялата следваща седмица Исмаил Челик не излезе от страноприемницата “При тигъра”, играейки с всеки, който имаше смелостта да му се изпречи, трите основни игри на зарове по тези места и 12-те им варианта и подварианта. Когато напусна градчето, притежаваше вече част от къщите в него, както и немалко различни по размер участъци в околностите му, 8 жени, 12 коня, 1 варница, 7 породисти или не съвсем кучета и покъщнина за още толкова домакинства. Единственото, което не приемаше в залог, бяха камилите. Всички документи за собственост и полици на длъжниците си подписваше с лицето си с двете точки и тирето в него.
         Невероятният му талант в игрите на зарове (а, както се оказа впоследствие, и в игрите на табла, ашици, черен боб, както и при всякакви басове и облози) се изразяваше не само в това, че винаги успяваше да му се случи най-изгодното за него, но и в умението да губи убедително почти до края, за да държи противника си в играта. Случи му се да играе с всевъзможни противници, богати и бедни. Такива, които губеха шумно и с проклятия и други, които не си позволяваха нищо, освен едно потрепване на клепача или един спазъм в стиснатите челюсти. Суеверни, които плюеха в дланите си и размазваха плюнката зад ушите си, стискаха талисмана си в другата ръка или триеха заровете в ташаците си под дрехата при всяко хвърляне. Всевъзможни хора, които целуваха знаците на вярата си, медальоните с лицата на любимите си, букли от косите на децата си. Нищо от това не им помогна. И макар че с нарастването на състоянието му намаляваха желаещите да играят с него, за още дълго време все се намираше някой, достатъчно самонадеян, за да се стреми да спечели славата, че го е победил. На 20 години вече не знаеше какво притежава. Обикаляше между летните си и зимни дворци в градове и по красиви крайбрежия, в лимонови горички или по борови склонове, край езера или над пропасти, всичките населени с наложниците му от всякаква религия и възраст.
         През следващото десетилетие се наслаждаваше на спечеленото. Научи, че някои ястия трябва да ги опитваш сам, за да оцениш напълно вкуса им, а на други вкусът им зависи от присъствието на събеседника ти, да различава добрата любовница от прилежната любовница и 42-та вида ракия, произвеждани в Империята, само по цвета им в чашата, научи се да избира кон, да разговаря с принцове, да ловува с въображение, научи, че музиката е добре да се слуша на гладно и че следобедният сън през лятото понякога прилича на корабокрушение. Научи се дори да чете. И това се случи по следния начин...

 

 

продължение

 

 

Електронна публикация на 06. октомври 2008 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]