Яна Букова

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на авторката | съвременна българска литература

 

ИЗ „ПЪТУВАНЕ ПО ПОСОКА НА СЯНКАТА“

 

Яна Букова

 

Глава 2

 

Исмаил Челик
или
Пресичането на пътя

 

(продължение на втора глава)

 

 

Корица на книгата

         Една хладна вечер в Истанбул, когато дъждът валеше толкова ситен, че проникваше през незримите пори на кожата и разводняваше кръвта, един непознат прислужник му прочете поканата на господаря си. От много време насам вече не намираше никого, с когото да изиграе дори най-простата игра, дори срещу най-дребния залог. Понякога усещаше такъв сърбеж в дланите си, че излизаше преоблечен, за да се прибере, спечелил половината риба или мръсната дървена лула на някой просяк. Но не след дълго и просяците го научаваха. Затова през онази вечер нареди веднага да оседлаят коня му.
         По тесните улички гърбът на прислужника потъмняваше от невидимия дъжд и Исмаил Челик усети как животното следва този гръб, без да бъде направлявано. Стигнаха пред една висока порта, през която мина изправен върху седлото си, без да се налага да наведе глава. Дворът беше целият постлан с камък и отекваше все едно на всяка стъпка задаваше въпрос. Остави юздите в ръцете на прислужника и, понеже никой не го посрещна, заудря с юмрук по обкованата врата на къщата и му отвори най-красивото същество, което беше виждал в живота си. Беше босо, с тесни, болезнени стъпала и сребърни гривни върху глезените. Вървеше с толкова меки движения, че нито звук не се чуваше от гривните му. Въведе го в една стая, осветена за играта, и не след дълго се появи и собственикът на къщата. Имаше европейски дрехи, дълбоки, несиметрични бръчки по лицето си и вкус към красотата на отминаващото време. Това се разбираше само от един поглед наоколо. Върху тъмни мебели с животински крака бяха подредени всевъзможни по големина часовници и в тях изтичаха пясъци с различен цвят и различен произход – речни, крайморски, подземни, сиви, червеникави, златисти, с едно шумолене като от постоянното разгъване на безкраен топ коприна. Върху една от стените висеше, покривайки я изцяло, един огромен килим, на който, без да бъде някой познавач, само съчетанието на цветовете и благородната старост на тези цветове стигаше, за да се отгатне ценността му. В един от ъглите Исмаил Челик видя гола статуя на младеж в естествен ръст и с ръце, прилепени към тялото, който се усмихваше. Беше непривична усмивка, не произхождаше от свиване на мимическите мускули, не откриваше зъбите. Изглеждаше по-скоро естественото състояние на лицето на младежа, толкова недосегаема в спокойствието си и в радостното си, малко надменно търпение, че можеше в нея да се разчете дори нещо заплашително. Същата непроницаема усмивка носеше върху лицето си и красивото същество, което застана зад рамото на господаря си, готово да изпълни всяка негова заповед.
         Исмаил Челик рядко беше попадал на толкова способен противник. Човекът срещу него не хвърляше заровете, разтърсвайки ги в шепата си, а ги оставяше да се изплъзват почти случайно между върховете на пръстите му. Докато чакаше реда си, тънките му пръсти допираха върховете си, създавайки и разрушавайки една фина клетка, и играта продължи до сутринта с неясен изход. Но Исмаил Челик неслучайно носеше славата си. Нито обезпокояващото усещане да се намира между двете усмивки, нито изнервящият полушум от омразните му пясъци можеха да го разсеят от поставената цел. Когато светлината, която влизаше през остъкления отвор на тавана, изпълни цялата стая и изтече и последното зрънце в най-големия часовник, противникът му заложи килима и загуби и него. Без нито звук, нито промяна в изражението си човекът започна да плаче, сълзите му се оттичаха през дълбоките улейчета на бръчките и бързо капеха върху масата. Тогава Исмаил Челик направи това, което никога не правеше – опрости му загубеното: и сумата пари, далеч по-голяма от стойността на къщата, и скъпите предмети, и статуята на голия младеж, и красивия прислужник. Взе единствено килима, защото знаеше, че заради него плаче човекът.
         В къщата си нареди да опразнят една стая и разстла килима върху пода. Обикаляше границите му и не смееше да нагази в него. Прекарваше длан по късата му, благородна козина, проследяваше с пръст главоломните фрактали на шарките му и сред хилядите възли на скъпата тъкан започна да забелязва мотиви, които се повтаряха, без да са еднакви, редици от малки, едва различими черни знаци, които я изпълваха цялата.
         Тази беше причината да намери учителя по арабски и с неподозирано за себе си смирение да търпи забележките му и ударите от твърдото кокалче на показалеца му върху главата си при всяка грешка.
         Учителят беше прегърбен човек с птичи профил и брадата му изглеждаше пълна с тръни. Тежкият бастун с железен край никога не излизаше от ръцете му и му придаваше двойнствен вид – беззащитен, когато пристъпваше, и войнствен, когато седеше. Следващите две години от живота си Исмаил Челик прекара под напътствията му, приведен над восъчната плочка, върху която пишеше и изтриваше буквите. И когато напредна дотолкова, че да може да различава собствения си почерк от писанията на другите, започна с усилие и без да бърза, винаги с помощта на учителя си, да разчита втъкана под шарките на килима “Повестта за Баязид и неговия приятел”.

 

 

Повест за Баязид и неговия приятел

 

         Има дни, е казано от мъдреца, които хвърчат нависоко, има дни, които ходят по земята, но се пази от дните, неподвижни като камъни.
         Един такъв ден с рядка мъглица сутринта и тежка привечер умря папагалът му в островръхата бронзова клетка. Птицата беше стара и проскубана, но въпреки това принцът беше платил за нея 120 златни монети, колкото струва хубав кон с юздата и седлото му, и никога не съжали за цената. Защото папагалът знаеше много неща: няколко пищни псувни на различни езици, един арменски виц, как викат търговците на коприна в Персия и леките жени по пристанището в Смирна, една многолюдна кавга на италиански, арабската история за брашното и солта и определенията за име и качество на един гръцки с окончания, много по-древни от сегашните. Беше не само стара, но и злонравна птица, по цели дни и седмици не издаваше нито звук и нито подканящото свиркане на господаря й, нито молбите или заплахите можеха да я извадят от мрачното й мълчание. Или също с дни можеше да мърмори шепнешком и неразбираемо, като само отвреме навреме прекъсваше, за да издаде някой пронизителен крясък или някакъв странен звук като от острене на нож или от скърцането на колело върху камъните на пътя.
         А имаше и моменти, когато без никакъв повод се захващаше да изприкаже всичко, което знаеше, първоначално бавно и отчетливо, смеейки се на съвсем неподходящи места и постигайки с поразителна точност окраската на гласовете, настроенията, ситуациите, страничните шумове. Постепенно обаче говорът му се забързваше, гласовете се преливаха един в друг, ситуациите се преплитаха, лицата се объркваха. Мъжки думи изричаше с детски глас и женски – със старчески. Прескачаше през километри и години все по-бързо, все по-дрезгаво. Всички думи, които знаеше, се сливаха в един общ език, всички случки и истории – в една обща, неясна, многогласа история. Крещеше, задъхваше се, пляскаше с криле, хриптеше. Ритъмът ставаше все по-бърз, непосилно бърз. Изчезваха и хора, и реплики, и случки. Оставаше само един глас, редящ безсмислени срички, все по-ядосан, по-бърз, вбесен направо, като на човек, който се опитва да каже нещо, но гневът го задушава и плете езика си, върти се, задъхва се с кръвясал поглед и очакваш всеки момент да избухне кръвта в главата му, да го удари дамлата, да се строполи и да млъкне.
         Млъкваше най-после. И след тази тишина, винаги, започваше онова, заради което принцът беше платил 120-те златни монети и никога не съжали. Тихо в началото, почти беззвучно, от нищото, се издигаше един глас на жена. Бавна песен, ниска, без резки извивки, без скокове. Покрай земята само, ниско над тревите, без да бяга напред, без да дърпа нагоре. И гласът – тих, някак разсеян, като на жена, която пее, седнала на прозореца, загледана навън, замислена за нещо друго. После се чуваше звук, стържене като от отваряне на тежка врата, песента свършваше в едно “ах” на уплаха или изненада и който чуеше за пръв път всички това, се оглеждаше замаяно из стаята, без да се сеща да погледне към птицата, вече притихнала за дни и за месеци даже.
         Същото се случи и в онзи ден, за който се разказва в историята, с тежка и душна привечер. В тишината, вече приятелска след песента, опитомена вече, принцът остана още време неподвижен и, когато отново вдигна поглед, видя птицата мъртва, паднала на дъното на клетката. Изправи се, заповяда да оседлаят коня му за път и излезе от стаята. По коридорите на двореца роби и прислужници се отдръпваха от пътя му, притискайки гърбовете си в стената толкова силно, като че да се опитваха да изчезнат в нея. Чак пред външната порта спря, обърна се рязко и тръгна към женската част на двореца.
         Там жените му винаги го чакаха. По което време и да отвореше тясната, почти неразличима в червения зид врата, знаеха за идването му. Бяха винаги навън, в градината, изправени, полулегнали, играещи лениво някоя игра, решещи се или просто седящи, облечени в най-хубавите си дрехи, благоухаещи, очакващи, по което и време да се намереше в женския дворец – сутрин, вечер, следобяд. Нееднократно се беше опитвал да ги излъже: беше препускал като луд, сменяйки изтощените си коне, за да си дойде от едно пътуване ден и половина преди уреченото, беше забавил почти месец връщането си от един поход, за да се появи изневиделица, беше се правил на болен и беше “оздравявал” внезапно (от тази игра му остана навикът винаги, когато тръгва към двореца с червеникавия зид, да се отправя първо за някъде другаде) – нито веднъж не успя да ги изненада. Прекрачваше прага и ги намираше отново на същото място около кръглия шадраван от мрамор в центъра на градината, сякаш току-що нагласени за него, току-що заели ленивите си пози, четиридесетте му жени, събрани от всички краища на света, познатия и непознатия. Гласовете им изглеждаха да не се променят с влизането му, гърлени говори, носови говори, песенни говори, винаги едва дочуващи се, жужащи, ромолящи, сливаха се със звука на потока, тук там някой смях го прецапваше набързо, изтичаха заедно с водата, както водата – без да бързат за никъде и без никога да спират. Само очите им го следяха под сведените клепачи. Успяваха да останат винаги полускрити, наполовина в мрака, дали сред многобройните отблясъци на светилниците или под светлината, процеждаща се между листата на дърветата, бяха винаги сред сенките, които променят лицата и правят телата да се олюляват, изглеждаха много повече от броя си и ароматите им бяха повече от броя им, имаше нещо сънно във въздуха, нещо сладко и нещо задушно, така никога не се научи да избира.
         И този път също – направи едно лъжливо движение встрани, обърна се внезапно и в залитането ръката му улови едно рамо, което потрепери рязко и само веднъж като точно улучена птица. Виждаше крайчеца на червена дреха, бродирана със злато, беше се смрачило съвсем, рамото остана в ръката му кръгло и твърдо като ябълка, докато жената го водеше към стаята си, няколко прислужнички се появиха от тъмното, запалиха свещници, ароматни треви и изчезнаха с едно пляскане на ръце като духовете от приказките. Видя странни предмети в стаята й: лъкове от тъмно дърво, високи почти колкото човешки ръст, които отпускат стрелата с един мелодичен звук като от арфа, седла, украсени с пискюли и сини мъниста, които да предпазват коня и ездача му от лош поглед и една от онези древни, седем пъти закалени саби, които имат способността да стават продължение на ръката и дори понякога, при хората с по-слаба воля, се случва сабята им да ги води и управлява. Без да вдигне поглед от земята, без още да е видял лицето й, отговори на въпроса му, че там, където е родена, единствена дъщеря и наследница на владетел, са я научили на всичко, което трябва да знае един мъж, за да управлява царство. Не каза, нито умееше да каже, че никой не беше я научил какво трябва да знае една жена, за да управлява съдбата си. Приближи я до себе си, видя плътни, извити вежди, красиво чело, беше висока жена, усети сълзите й върху бузата си, не върху шията или върху гърдите, както беше свикнал. През рамото й вида масичката с наредените фигури на шаха. Да, отговори му, играела. Нареди да пренесат светлината там, скоро след това нареди да угасят ароматните треви, защото го разсейваха. Тръгна си късно след разсъмване (стотици скрити очи го наблюдаваха как прекосява двора) и нещата изглеждаха все едно ще спечели партията.
         Върна се на следващия ден, преди още да е паднала вечерта, страхуваше се да не би да не я разпознае сред останалите, помнеше само ръцете й – дълги пръсти, изпъкнали кокалчета, един странен пръстен с формата на ухо и перла в ушната мида, това само. Намери я по червената дреха и по рамото, което потрепери в ръката му само веднъж и притихна. Нищо не спря ромоленето на потока, гласовете на жените му продължиха непроменени, жужащи, шумолящи, само едно прагче прескочиха водите, едно мигновено прекъсване, по-кратко от “а”, сякаш всички си поеха дъх едновременно – за първи път принцът пожелаваше една и съща жена две поредни нощи. Тръгна си на сутринта и нещата изглеждаха все едно ще загуби партията.
         На третата вечер жените му отново го очакваха в градината край мраморния шадраван, но сякаш го бяха чакали три денонощия непрестанно на същото място. Изглеждаха изморени, лицата им с тъмни сенки под очите, напрегнати и, когато за трети път я посочи, цареше тишина – нито глас, нито смях, нито пукот на коса под гребена. Спечели партията, но с усещането за нещо подозрително в победата си.
         А през следващите дни се разчу из женския дворец, че любимата жена на принца, онази, която три пъти беше посетил в три поредни нощи, внезапно се е разболяла тежко и никого не приемала и никого не искала да вижда, а онези от жените, които все пак настояваха и успяха да я посетят в стаята й, разправяха после, че болестта силно я е променила, погрозняла е и почти не прилича на себе си, а повече на прислужницата си, което (обикновено така завършваха разказа си) показва, че съществува все пак справедливост на този свят. А по същото време слугите на принца видяха за първи път, седнал ниско край дясното му коляно, новия му оръженосец и сподвижник, за който се казваше, че бил чуждоземец и друговерец, син на някого, който бил направил услуга на владетелското семейство. Беше слабо момче, мълчаливо, с красиви, извити вежди, добре стреляше с лък, играеше безкрайни партии шах с господаря си (принцът беше известен със слабостта си към тази игра и трудно намираше достоен противник), следваше го навсякъде, пълнеше чашата му, опитваше храната му, четеше помръдването на веждата му, поеше коня му на лов или на поход и по цяла нощ го чакаше пред тясната врата в червения зид, когато, преструвайки се, че тръгва за някъде другаде, принцът се озовеше в женския дворец...
         Още преди да стигне до това място на историята, Исмаил Челик беше започнал да различава и други знаци освен буквите върху килима. Следи и от други хора се виждаха върху копринената тъкан, и от други истории без начало и край, които се преплитаха, заличавайки написаното или взаимно заличавайки се: следи от малките стъпала на една танцьорка, от коленете, дланите и челото на един благочестив мъж, от тялото на друг мъж, по гръб, с прерязано гърло (кръвта и почистването на кръвта бяха заличили цели пасажи от историята, която четеше), следи от раменете, тила и ноктите на една жена и от коленете на мъжа, влизащ в нея. Тъканта беше нежна, чувствителна към всеки допир, само едно по-грубо докосване, един по-твърд натиск бяха достатъчни да се превърнат дребните букви просто в част от орнамента. Така на места историята се прокъсваше, губеше се сред останалите отпечатъци, пазеха се само отделни пасажи, островчета от свързана реч сред полуизтритите думи и изгубените връзки. В един такъв откъслек върху сенчестото зелено на горите и жълтото на антилопите разчете за един лов, където принцът седем пъти беше уцелил точно, а приятелят му – шест и с бърз удар на сабята беше разсякъл на две една змия, надвиснала от клоните над господаря му. В друг, в тъмночервено и пурпурно, прочете за едно нападение на разбойници, където принцът и младежът бяха се били сами, опрели гръб в гръб, съсичайки всеки, който посмее да ги доближи, докато да дойдат подкрепленията. И в трето такова островче, с онова синьо-черно, което притежават само древните килими и бездънните морета, видя написани първите стихове от песента, която пееха носачите в пристанищата и лодкарите в открито море за приятелството на принца и чужденеца.
         Постепенно Исмаил Челик забеляза, че и собствените му длани и колене, докато се придвижваше отдясно наляво и отгоре надолу, за да разчете написаното, както и стъпалата на учителя му и тежкият бастун, на който се подпираше, оставят и те следи, изтривайки думи, жестове, събития, прокъсват и те възлите на историята. Така повече доизмисли, отколкото прочете за внезапното идване на пратеника, за суматохата в двореца, за още по-безшумното суетене на слугите и още по-дълбоките поклони на придворните, за пръстена с печата на държавата върху ръката на принца, за новата бръчка върху челото му, за тичането на вестители из цялата страна, за събирането на пълководците, за дрънченето на оръжия, за градовете, които изгаряха в очите на младия владетел, докато чертаеше в ума си новите си ходове върху огромните полета на света, загледан някъде далече, отвъд градината, отвъд стените на двореца, отвъд пътя, който се губеше в хълмовете и самите хълмове, далече, в новите земи, които го очакваха...
         Единствено по-добре запазена беше най-долната част на килима, където се разказваше накратко за още един душен ден, тежък, съвсем неподвижен, където тишината е толкова пълна, че и сърцето си дори не чуваш, и когато денят мина и дойде вечерта, главният евнух на харема, който имаше очи на котка и сърце на куче, чу тихо драскане и видя една сянка да прехвърля зида. С ръка върху дръжката на сабята си проследи младежа, който сигурно неведнъж беше идвал, защото личеше, че познава добре разположението на двореца и, чак когато го видя да отваря вратата на една от стаите, с един удар отсече главата му и с още един – главата на невярната жена, онази, която беше болна и никога не ставаше от леглото си. Двете глави взе, за да ги покаже на господаря си.
         На сутринта жените от харема оплакаха със страст обезглавеното тяло на непознатия, стегнатите му рамене, нежните му пръсти, изящното стъпало, от което обувката беше се смъкнала.
         Новината завари младия владетел сред един съвет с пълководците му. “Странно,” каза. “Приятелят, когото толкова обичах, отхвърли и обичта, и приятелството ми заради едно женско тяло. Колко неразумен и колко безполезен е този негов избор.”
         И всички, които бяха там, се съгласиха с думите му.

 

 

Край на повестта за Баязид и неговия приятел

 

 

         Някъде по това време започна интересът му към шаха, един интерес, който постепенно се превръщаше в упорство и накрая - в инат. Вече в летния му дворец край Силистра, където отдалече и нарядко огромната река примляскваше в съня си и вятърът донасяше противоречивите мириси на цветя и на гнило, под сянката на плодните дървета в градината, прекарваха следобедите си над дъската с движещите се фигури. Един водоскок създаваше илюзията за прохлада, учителят изваждаше от кухата топка на върха на бастуна си няколко щипки ухаеща трева и ги смесваше с тютюна на наргилето си. Понякога едно момиче им носеше по чаша стипчив чай, но пребрадено и грозновато, за да не ги разсейва. Исмаил Челик седеше, хванал в ръце главата си внимателно като новородено, и не смееше да се помръдне, за да не се разпръснат мислите му. Тази игра, чиято задача беше да изследва и избира вариантите на бъдещето, го правеше безпомощен. Още към края на първата им партия една голяма круша се отрони от дървото над тях и разпръсна фигурите. Учителят захапа крушата с удоволствие. “Не може да съществува истинска игра между учителя и ученика му, както впрочем между господаря и роба му,” каза весело и хвърли огризката зад гърба си. После избърса дъската с ръкав и нареди фигурите в предишното им положение.
         Оттогава спряха да падат круши и други плодове и Исмаил Челик, разбира се, загуби партията, както и всички без изключение останали, които изигра с учителя си. Обсъждаха всеки ход и всяка подробност и решаваха древни задачи с имена като на рисунки или неразказани истории: “Пътят с четирите чешми”, “Смъртта и заека”, “Отражението на луната в изтичаща вода”. Зимата замъгли стъклата, после ги покри с ледени надписи. С течение на времето Исмаил Челик се научи да разпознава и да се наслаждава на красотата в тези древни решения и в ходовете на стария човек, който наблюдаваше дъската ту с лявото си, ту с дясното око и достигаше целта си винаги по най-краткия път. Понякога му се случваше и на самия него да премести една фигура, почти наслуки, почти на сляпо, с някаква полумисъл-полунадежда, че върши правилното, и тогава виждаше едно пламъче на нескрита веселост под сънения клепач на учителя си, птичият му нос пиеше въздуха с удоволствие и изглеждаше току-що събуден и в добро настроение.
         Учителят му си тръгна в една пролет с гъсти мъгли и безпощадна за костите влага. “Никой не може,” му каза, “сам себе си да целуне по челото в огледалото, като баща сина, който е създал. Само уста в уста може да се целуне, като равен или като предател.” И възседнал гълъбовото си муле с лош поглед не изглеждаше вече прегърбен, а здрав и непоклатим, заплашителен даже, когато размаха бастуна над главата си за сбогом, преди да изчезне в един от завоите на пътя. Не след дълго се получи писмото с първия ход от единствената истинска партия, която изиграха помежду си. Исмаил Челик нареди фигурите и реши да не напуска двореца в Силистра, за да го намират по-лесно писмата. Но преди да завърши тази партия по начина, по който завърши, се случиха и други неща..

 

 

---

 

Книгата излезе на 09.12.2008 г. с марката на издателство „Стигмати“.

Електронна публикация на 22. декември 2008 г.
Публикация в кн. „Пътуване по посока на сянката“, Изд. „Стигмати“, София, 2009 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]