Мислех, че за да разбереш живота трябва да си особено надарена личност. Да наблюдаваш и сравняваш, екстрактираш и мислиш комплексно за нещата. И може би, ако доживееш до шестдесет, ще седнеш и ще дадеш някакво хилаво обяснение на живота. За мен живота е нещо неопределимо, защото битието си е диференциация на себе си.
          - О, я стига бе човече! Ще тръгваме ли?
          Поклащам глава и гася цигарата в препълнения пепелник.
          - И все пак, животът си има дефиниция! – заключава умно другарят ми и поглежда през прозореца на коридора.
          - Да! Все едно да дадеш определение на кафето. Какво е кафе, приятелю?
          Слизаме по стълбището. Той мълчи – изглежда подготвя дефиницията. Спира се и вдига ръка.
          - Кафето е растение, чийто плодове се пекат, мелят и от тях се прави отвара, която има тонизиращ ефект върху организма. Доволен ли си?
          - Донякъде. Това, което каза, е вярно, но в никакъв случай изчерпателно. Доста хора ще дадат друго определение и всяко едно ще е толкова вярно, колкото и твоето. За едни кафето е повод за среща, за други – доходен бизнес, за трети - грозното леке върху белия пуловер и така нататък. Виждаш ли?
          - Кое?
          Спирам се във входа на кооперацията.
          - Ами, че кафето има много дефиниции. Определението много зависи от човека, който го формулира. А това е просто едно кафе. Какво остава за живота тогава?
          И ето ни навън. Априлски ден изгрява с дъха на цъфтяща пролет. Топлият вятър носи с безплътното си тяло разни цветни хартийки и блестящи на слънцето опаковки.
          - Екологът би казал, че животът е симбиоза между живото и неживото, флората и фауната, природата и човека.
          Реплика не последва. Приятелят ми просто стоеше, редом с мен. Един невидим спътник на моята одисея и философско настроение.
          Зад ъгъла ни очакваше поразителна гледка. В мръсния ръждив контейнер старец бърникаше с пръчка. Очите на дрипавия човечец шареха гладно из съдържанието на казана. Минувачите крадешком поглеждаха и отминаваха. Предполагам какво си мислят: “Добре че не съм на негово място. Горкият.” Капка съжаление в облекчението. Щипка чувство в огромната тенджера на безразличието. Около контейнера се мотаеха няколко котки и кучета, и примижаваха доволно на топлото слънце. Едно съвършено разбирателство на обезверените души.
          - А какво ще кажеш сега, всезнайко? Нима за този човек животът не е борба за оцеляване, макар да няма блиндирана врата на къщата си? Ако има дом изобщо.
          - Борба е. И то жестока. Той не живее в нашия свят. Той няма какво да заключи, за да го предпази от чужди ръце. Животът му тече по друг календар. От контейнер на контейнер. Това е животинско, Господи!
          Приятелят ми се усмихна криво.
          - Забелязваш ли корена на думата животинско, друже?
          Оставихме дрипавия старец да се рови в контейнера и продължихме напред. Пътят ни към парка продължаваше през площада в нашия квартал и покрай паметника.Старите поизгнили пейки стояха празни...
          Метални войници. Едни устремени напред, други паднали ранени, метални тела на убити мъже. Паметникът – неподвижна батална сцена – изобразяваше една картина от войната. По окислените тела блестяха птичи нечистотии, а част от медните панели бяха откъртени. Нямаше ги и буквите, но си стояха – “Слава на 31-ви септемврийски пехотен полк – железния”. Приятелят ми изпъшка и се взря в грубо издяланите лица на войниците.
          - Животът на тези хора е спрял отдавна. В тяхна чест ето – паметник. Мълчалив спомен за доблестта на тези войници.
          - Доблест, казваш. Спомен? Не, не скъпи ми друже – изхили се той – няколко килограма мед по тридесет и пет стотинки. Това е.
          И прав, ужасно прав беше. Замълчахме за пореден път и продължихме. Тротоари, кръстовища, кални улици и светофари. Хора, навели глави в сивото си ежедневие. Металният смях на автомобилите отеква в ушите ми.
          - Животът е движение, ту хаотично, ту насочено в някоя идеализирана посока. Но винаги спазваме правилата за движение, сиреч правилата на живота. И все някога идва момент, когато горивото свършва. Няма бензиностанции. Спрем ли, вече не сме част от движението. Умираме.
          - Става – разтвори радушно ръце приятелят ми - имам само една забележка. Какво е мястото на катаджиите в цялата тази работа?
          Нямах дори време да помисля. Току що изгрялата усмивка на лицето на другаря ми се стопи, за да се превърне за миг в гримаса на отвращение и неприкрито презрение. Той гледаше през огромната витрина в цветарския магазин – Виж тези цветя. Откъснати. Без листа.
          - Е, и?
          Лицето му се изкриви още повече. Заприлича на дете, което всеки миг ще заплаче.
          - Те умират – тъжно изпелтечи той – А как да се радвам, ако ми подарят ето това? Едно същество, чийто живот си отива от жилчиците. Не ти ли идва на ума колко неосъзнато жестоки сме? Не е ли по-красиво цветето, когато расте, цъфти, когато живее?
          Отново бе прав. Пред себе си, пред всичко и всички. Не се досещаме, че доставяйки радост на себе си и на другите, унищожаваме нечий чужд живот.
          - Ето това е животът – казах си и отминахме. Слабото винаги ще умира. Законите на природата са в сила. Не всеки живот започва и свършва еднакво...
          Най-накрая – Парка. Отворил зелените си двери сред сивия град. Алеите се вият между старите дървета, тук-там по тях подскачат катерици. Просветваха бледорозови фойерверки в чест на пролетта. И сякаш, щом навлязохме в това цветно тържество, градът зад нас изчезна. Фонтаните бликаха и допълваха прекрасната картина. Оставих очите си да се наслаждават. Две дървета, разделени от асфалтовата алея, издигнали се високо горе, докосваха младите си листа, образувайки арка. Алеята на влюбените започваше с тези дървета, които високо горе, за да не пречат никому, се галеха. Над другите...
          Ами фонтана? Водата се стичаше по праговете и ромолеше, от изкуствените водопади падаше в басейна, за да бъде издигната отново. Една безкрайна въртележка, един многоцветен малък свят, построен от бетон, тръби и нечие въображение.
          Празните люлки на детската площадка леко проскърцваха, поклащани от априлския вятър. Потъмнели дървени седалчици, избледняла ожулена боя. Икономически ненужни предмети, създадени заради едничката капчица радост в душите на хлапетата. Това беше друг свят, светът на детството... В друго паралелно време. Красива реалност на този изкуствено създаден свят. Една утопия.
          Камбанен звън. Някъде зад нас часовника на галерията удари дванадесет. Трябваше да тръгвам. Погледнах всичко отново – люлката, фонтана, алеята на влюбените. Обърнах се рязко и тръгнах. И докато краката ми отмерваха малкото време оставащо ми тук, се досетих за какво бях дошъл. Дефиницията на живота. Повдигнах рамене. Дори не поспрях. А моят въображаем приятел остана, седнал ей там, на онази пейка. Той бе романтик. Нека там да си остане. В парка няма цветарски магазини и блиндирани врати.
          - До скоро, приятелю – прошепнах – ще те посещавам, когато имам време.
          Но той едва ли ме чу...
          Ужасна болка в левият ми глезен. Времето спря! Огледах се в замръзналата на вълнички локва.
          “А може би точно това е животът – като кадър от снощния сън, в който можем да видим всичко или нищо и само от тебе зависи какво ще направиш, ще видиш, ще разбереш. Животът е еднакъв, но ние сме различни и от там идва заблудата, че животът е лепкава каша, в която плуваш и колкото повече плуваш, толкова повече се сгъстява. Животът е това, което виждаш и мислиш, както и онова, което не виждаш и не предполагаш, че съществува. Животът не е борба, не е симбиоза, не е движение, не е лепкава каша. Животът се спотайва навсякъде – в назъбената локва, която гледаш сега, в синкавия дим, подал се от ауспуха на автомобила пред теб, в очите на момичето, което идва. Животът е молекулата вода във фонтана, детската люлка в парка. Животът е тук и на всякъде. И ти си живот, и падаш...
          Намерих се паднал в локвата на лакти и колене. Бях се спънал в издадена тротоарна плочка. С ужас видях връхлитащият върху ми автомобил и затворих очи. Пищене на спирачки. Усетих топлината пред лицето си. Колата беше спряла на сантиметри от мен. Момичето, което вървеше на отсрещния тротоар, изпищя. Шофьорът слезе и ме погледна загрижено.
          - Добре ли си? Щях да те смачкам, човече!
          Изправих се бавно. Бях прогизнал и кален.
          - Нищо ми няма.
          Тръгнах по пътя си без да обърна глава назад...
          И... това беше. Признавам, че е объркано. Така и трябва да е. Да кажеш сложните неща с прости думи си е непостижимо като “вечното движение”. Аз не мога да разбера живота. Той за мен е нещо много, много объркано, както предполагам и това, което току що прочете, приятелю мой. Искам поне за миг да захвърлиш листата и да погледнеш голямата картина..
          Приятна разходка!