Венцислав Божинов

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | съвременна българска литература

 

КРЪЩЕНИЕ

 

Венцислав Божинов

 

 

         Отборът по бокс беше строен в дълга редица, извита в дъга. От него не излезе нито един голям боксьор, но пък всички станаха добри мъже, работливи и почтени, доколкото го позволява обикновеният живот. Беше почти три и юнското слънце печеше така, както може да пече само тук. Земята, дърветата, въздуха, камъните покрай малката река сякаш бяха потънали в някакъв унес. Зачервените от стичащата се пот очи, вперени в прашния път, очакваха оттам да се появи сивият трабант на отеца. И той не закъсня. От точността, с която започваха тренировките, зависеше началото на вечерната служба, която не можеше да започне по-късно от шест. Заради службата отборът се събираше около половин час по-рано, момчетата загряваха сами, след това се строяваха и чакаха.
         В далечината се появи облак прах и вятърът довя настървеното като на пощурял майски бръмбар бръмчене на трабанта. Тренировката започваше всеки ден по един и същи начин. Отец Адонис държеше лапи – въртяхме се. Един блъска по лапите, останалите – „бой със сянка“, после – спаринги. Лятото търсехме сянката на големите чинари. Очиствахме си място от по-едрите камъни, всяка двойка си определяше свой въображаем ринг и се почвахме. Мястото приличаше на старо гладиаторско училище, където полуголи момчета, обзети от вродената си страст да се бият, налитат като животни и търсят главата на противника.
         Отецът се беше разпалил. Темето, брадата и мустаците му лъщяха от пот. Беше свалил расото, което висеше на клона на един чинар, ритмично полюшвано от горещия вятър, който духаше по течението на малката река.
         – Давай, Ковач! Давай! Имаш чукове, Ковач. Чукове! Удари един десен като хората – крещеше отецът. – Давай! Пихтия си ти, пихтия, а не боксьор.
         Ковача, внук и син на потомствени борци с желязото, пухтеше и опитваше след двата бързи леви да намуши десния си парен чук в главата на Шеми. Засега не му се удаваше. Шеми се въртеше като пумпал, а и имаше сърце на муле тоя дявол – силно и зло. Крошетата му се сипеха по главата на Ковача и сигурно щяха да го съборят, ако освен големи ръце нямаше и огромна кратуна, сякаш създадена да носи на удари.
         Силното слънце не можеше да спре ентусиазма на момчетата да докажат, че са истински мъже. След мръсния ляв ъперкът в дроба гледаш да фраснеш дясно кроше в брадата. Въздухът, изпускан при всеки удар, свисти като вентил на камион. Ляв, десен, ескиваж и забиваш десния крос право в муцуната. Ръкавиците звучно плющят, главите при всеки удар дрънчат като поцинковани градински кофи, пушилката от нажежения като препечено брашно пясък е обвила потните тела и се лепи навсякъде... Две минути. Стоп! Минута почивка между отделните рундове. Сърцето тупа силно и усещаш ударите му в ушите си. Гледаш да поемеш повечко въздух, да се запасиш за следващите две минути. Момчетата плюват, но от жегата слюнката се е стегнала и трябва усилие, за да я изхрачиш. За малко се разговаряме, а отецът слухти, за да разбере дали са чисти думите – според него, – които ще си кажем.
         – Никос, как е? Гледай, като храчиш, да не си отхрачиш душата – поднася се Шеми. – Не е като да млатиш някой в тиквата, а той... е така – Шеми показва физиономия, изразяваща пълна безнадеждност.
         Никос кима, прави някакви мимики, които всички разбираме, само Шеми сякаш не иска да се усети и продължава:
         – Гледай го, бе! Защитник на... как беше оная графинята с жартиера...? Солсбъри! Ама как го фрасна! А? Бам, бам и заспа, братче. Е така седи – показва, – като мъртвец ви казвам...
         Отец Адонис бавно тръгна към Никос. Извитият нос, малките жълто-кафяви очи на хищна птица и приведеното котешко тяло правят отеца да прилича на грифоните, които пазят олтара на подопечната му църква.
         – Я ми кажи! Бил си някого? Така ли, синко? – благо пита отецът, но всички знаят, че точно в този момент е готов да убие. Има закон и всички го спазват стриктно – бой извън тренировките по никакъв начин. Може и да те убият, но да се биеш, не може. Труден закон – тук хората имат навика да се бият, защото го намират за почтено.
         – Аз за какво се трепя да говоря? Бръщолеви си отецът, си казвате вие. Смирение проповядва в името на Бога. „Покайтеся, и да крестится кийждо вас во имя Иисуса Христа во оставление грехов, и примите Дар Светаго Духа.“ Казвам ли това, телета с телета? – при тези думи всички телета свеждат смирено глави. – Във вярата, казвам, влезте с добродетелност и бъдете едно с тялото на нашия Бог, Иисуса Христа. Защото аз сега ви кръщавам и ви правя истински човеци не със стакта и оних, с миризлив халван и с чист ливан, да ме прости Господ. Не се елей, а с пот – и като казва това с подобаваща възходяща интонация, отец Адонис въздига десница и после прави широк кръст върху гърдите си. – С пот ви кръщавам, с пот!
         Никос е навел глава и въпреки външното си смирение му идва да тресне един на Шеми, но думите са изтървани и отецът знае всичко. Няма никакъв смисъл от обяснения. Защитил по-слаб, момиче защитил... Нарушил е основно правило да не се бие и сега с ужас очаква наказанието. Отецът сигурно ще го изхвърли и край на бокса, край на всичко. Става като останалите... прост смотаняк и нищо повече.
         – Чуй сега какво ще ти кажа! Ще идеш и ще намериш този, дето си го набил. Водиш го тук и се извиняваш пред всички, иначе край. Очите ми да не те виждат!
         Никос пребледнява. Думите на отеца го отчайват съвсем и му идва да ревне, ама няма как...
         – Отец, той не е тук. Няма го в селото – смутено изсумтява Никос. – Живее при баща си на голямата помпа, а дотам, отец, е много път.
         Битият Джини живее с баща си, заклет пияница, в една стаичка, залепена за помпената станция сред полето на седем-осем километра от селото. Преди година-две майка му все още беше жива и живееха заедно, но не издържа на тоя живот и един ден се удави в бента. Оттогава двамата мъже живеят сами. Джини сутрин тръгва за училище с автобуса, с който карат работниците до каменоделната, на обед след часовете купува туй-онуй, хваща някой преминаващ камион и се връща на помпата. Дава хляб на баща си, който вече е успял да се напие до смърт, после му помага да легне на пейката пред станцията, а той поема смяната. Чете, доколкото може да чете дете на пройдоха, и слуша как работят трифазните двигатели. Днес не му се чете. Набиха го жестоко, не че не си го търсеше, но пред всички е някак обидно. Окото му е синьо, брадата го боли, а коремът все още се свива в спазми от силния удар в диафрагмата. На тази малката, Еми, не искаше да й направи нищо лошо, но изглежда, че е същият като баща си и жените страдат от него – така казват хората. Май повече я обиди, отколкото я заболя, но на оня Никос толкова му трябваше... Двигателите пееха. Пееха монотонно и силно. Толкова сила имаше в тях и въпреки това Джини им беше шеф. Той беше господарят на помпата. И не само на тях. Колко хора чакаха сега надолу по блоковете, за да им пусне вода. Какво като е син на пияница, мислеше си Джини. Колко са като него, дето могат да пускат трифазните двигатели, да въртят големите спирателни кранове, за да прехвърлят потоците от една тръба в друга. Много разчитат на него, мисли си Джини. Сега да им спре водата и ще видят те! Но Джини не е леке, а мъж...
         – Аз от думите си няма да се отметна – продължава отецът. – Къде живеел!? Далече! Ама това не ме интересува. Не! Каквото искаш прави, умри, но се извини. Иначе се махаш. Разбра ли? Ей тоя с колелото ще кара с тебе, за да не изклинчиш – свидетел. Извиняваш се и се връщаш.
         – Отец, баща му на оня или ще ме заколи, или ще ме удави в бента – ужасено отвръща Никос.
         – Каквото имах да кажа, казах. Бокс! – изсвирва със свирката и двойките почват наново. – Тръгвай и до края на тренировката да си се върнал. Час натам, час насам. В шест без малко тръгвам за службата. Няма ли те дотогава, хич да те няма.
         Никос тръгва бавно, минава покрай Шеми и казва тихо:
         – Ей, педераст, котките да ти изядат калинките дано. – После продължава, като забързва темпа.
         Фигурата му постепенно се смалява, докато накрая се скрива зад завоя. Всички мълчат. Няма как за по-малко от два часа да отиде до помпата и да се върне. Ако беше друго време, да. Но жегата през юни тук е адска – няма по-горещо място на света по това време на годината. Ще слънчаса, ще прегрее, после носът му ще прокърви и ще пукне като куче някъде по пътя. Ако стигне, оня, лудият пияница, ще го удави като пале в бента.
         Никос хвана пътя покрай гробищата, оттам се спусна по страничната улица и излезе в полето. То се беше изпружило по протежението на реката – дълго, дълго, та краят му не се вижда. Пътят държеше средата му, а в най-отдалечения му край, който се губеше в маранята, се намираше помпата. Пътят беше жълто-сив и спечен, приличаше на кирпичен и дори есенните дъждове не можеха да го размекнат. Сега беше нажежен и от него на талази се вдигаше адски лъх. Никос го поемаше на едри палещи глътки, които изгаряха дробовете му. Не стига това, ами и досадният мухльо го следваше по петите с полуразбития си велосипед, масивен, останал от немските пилоти, които преди четиридесет години ползваха полето за летище. Лостът на десния педал беше малко кривнат и на всяко завъртане се удряше в предпазителя на веригата, като произвеждаше един крайно неприятен дразнещ звук, които се забиваше в ушите на Никос и го караше да полудява. Спря.
         – Ей, мухльо, да се махаш, че ми е черно пред очите.
         – Няма пък. Отецът каза да съм свидетел – тросна се мухльото. Думата на отец Адонис беше закон за него и той беше готов да умре, но да не отстъпи. – Няма, ако ще да ме убиеш. Гледай си пътя, че нямаш време.
         Малкото пале беше приело задачата съвсем сериозно и се чувстваше отговорно. Ако трябва да сме честни, само то вярваше, че Никос ще се справи. Шамарите, които изяждаше понякога, бяха заздравили вярата в боксьора и той се беше превърнал в еталон.
         Тръгна отново. Реши, че няма смисъл да се разправя с досадника, а и оня наистина беше голям инат. Поне имаше доста време да премисли какво се беше случило днес и дали си заслужаваше усилията. Реши, че Джини определено беше за бой, но май прекали. Можеше да му забие един в брадата, колкото да го стресне. Така и тоя Шеми нямаше да има повод да приказва пред отеца. Поне да знаеше Еми какво мисли... Обърна им гръб и на него, и на Джини сякаш нищо не се беше случило. Сега той се поти, а може и да умре, като нищо, а тя седи на сянка в черешовата градина на баща си, къса череши, кичи се с тях и се хили така, както само едно момиче може да го прави. Погледна надясно. Там, в далечината, съвсем до реката е градината. Сега там е прохлада, Еми се разхожда по бялата си басмена рокля на малки розови капки и хич не ще да знае какво му е на главата.
         Погледна напред. Жълто-сивата лента криволичеше и потъваше в мътилката от нагорещен въздух. Там, в далечината, е помпата. Може и да го претрепят, но той трябва да стигне. Джини е свестен... сигурно ще се разберат – само да стигне. Тънките подметки на гуменките всеки момент ще пламнат. Мисли си дали да ги хвърли, но пък от горещия път краката му веднага ще станат на мехури. По-добре с тях. След малко ще прехвърли малкото мостче на канала. Стигне ли го, значи е на половината път. Да мина половината, така си мисли Никос, после ще е по-лесно.
         Отстрани и малко отзад мухльото върти педали и дрънчи неприятно, но има нещо полезно в това. Всяко иззвънтяване подсказва ритъма – Никос го следва механично и може да си мисли за други неща. Но за какво да си мисли? Тази Еми не му излиза от главата. Черешовите обици светят като малки червените лампички на ушите й, а тя се задява с циганите, които са дошли да товарят набраните череши. Тя е в главата му, ама той на нея – едва ли. Ако знаеше, че тя сега мисли за него, докато той блъска по тая пещ, която гори краката му, а слънцето напича тила му и всеки момент мозъкът му ще кипне, сигурно ще му е по-леко. Ето го и моста. Бърз хлад го лъхва, но само за миг. Вместо да го ободри, го отчайва. Дали ще се справи? Ами сигурно. Играл е по двайсет рунда на тренировка, защо да не издържи и това тичане. Там, дето се блъскат, да не би да не е слънце? Е, вярно почиват, но пък има доста удари, които допълнително те изтощават. Мисли си колко ли време остава. Решен е да изпълни желанието на отец Адонис. От време на време се случва да ги подмине кола. Гъст прах го обвива и се смесва със слюнката му, която вече е заприличала на гъсто декстриново лепило. От колата остава голяма прашна следа, която се точи натам, накъдето е тръгнал. Вятър почти няма, така че дългият облак стои дълго и пътят заприличва на огромна анаконда или питон, а Никос си представя, че тича в дългия й търбух. Огън ли е яла тая проклетница, какво ли? Поне да стигне до помпата. Ще каже за какво е дошъл и ако бащата на Джини не го претрепе, ще си почине малко, ще пийне вода и пак обратно. Жегата вече е толкова силна, че Никос си мисли само за водата в бента. Как му се иска да пийне малко! Ако има повече време да се бухне във вира, докато се охлади както трябва, и после наново. Господи, мисли си Никос, няма край тоя път!
         Двете деца са сами сред полето, което сякаш ги е притиснало в твърде удължената фуния на своята перспектива – там, на върха й, е помпената станция. Маранята става все по силна и треперливият въздух размива образите. Никос почти не повдига глава. Погледът му е забит на един-два метра, а съзнанието ритмично мери – „едно“, „две“, „едно“, „две“, „едно“, „две“. На три раза поема въздух, на три раза изпуска. Лостът на педала, удрящ предпазителя на веригата, е в същия ритъм – „жин“, „трак“, „жин“, „трак“... Малко след моста дали заради лекия наклон, или заради нещо друго, но Никос първо усети леко забързване в ритъма на велосипеда, после се разстрои. Извърна се, доколкото можа, и видя мухльото да стърчи прав. Караше, стъпил само върху педалите, и се опитваше да навакса умората в краката си, като силно се отпускаше първо върху единия, после върху другия педал. Ако Никос имаше сили, сигурно щеше да се изхили, като гледаше как смешно се килва насам-натам хилавата фигура на момчето, а колелото чертаеше зигзаг и подсказваше, че всеки момент ездачът му може да се строполи. В съзнанието му просветна, че точно сега мухльото не бива да пада, защото му е нужен свидетел.
         – Толкова мъка и да няма свидетел! Кой ще ми признае? – мислеше си Никос. – Ако тоя, малкият, вземе да се върне, по-добре да умра още сега. Ей, как си? – едва успя да изхрипти Никос. – Да не вземеш да спреш, че те убивам после!
         Зачервеното допреди малко от жегата лице на мъника сега е жълто. Всичката кръв е слязла в краката му, а очите му са помътнели като на умряла риба.
         – Няма, Никос, няма. Идвам, настигам те – уверява го мъникът и за потвърждение натиска по-силно педалите.
         Цялата тази стъпка на добронамереност обаче се оказа недотам премерена, велосипедът се килна силно първо на едната страна, после на другата, предното колело се изкриви повече, отколкото можеха да поемат центробежните сили, за да го задържат изправено. Чу се издрънчаване, придружено от неприятен звук на провлачване на железа, ръце и крака по сухия път.
         – Ех, майка ти стара! – едва успя да извика Никос и продължи по пътя покрусен от отчаяние. – Какъв е смисълът да се блъскам, след като няма кой да види как ще се извиня на Джини? Сега ли точно намери да падне проклетото хлапе?
         Спря. Беше на около десетина крачки от мухльото, който с мъка се опитваше да изправи твърде големия за ръста му велосипед. Огромният никелиран фар на немското творение се е килнал настрани. Изглежда, ударът беше отрезвил детето, защото кръвта отново се беше върнала в главата му – лицето се беше зачервило, а една малка червена вадичка се стичаше от носа. Разплака се, започна да бърше ожулените си колене и да отупва пепелта от голите си крака. Никос тръгна към него, за да му помогне. Малкият явно не разбра намеренията му и инстинктивно прикри лицето си с ръце, но угриженото изражение на Никос го успокои.
         – Какво толкова? Ще се забави малко, отецът ще го изгони... Няма да се свърши светът, я! – помисли си Никос, обърна се и се затича отново.
         – Давай, Никос, давай! Ще те настигна – изхлипа злополучният велосипедист.
         В разплаканите му очи Никос видя увереност, която го накара отново да продължи. Случката го извади от монотонността на бягането и той затича с нови сили. От време на време се ослушваше, но не чуваше нищо освен шума на подметките и едно особено наситено жужене на нагорещения въздух. Погледът му отново сочеше напред в побелялата като разреден айрян от маранята далечина. Най-напред на хоризонта се появиха короните на няколко тополи, които растяха около помпата. Заради обилната влага, която корените им смучеха, короните им бяха огромни и покрити с тъмнозелени листа цветът на които момчето сега добре различаваше. Това го окуражи. Тополите ставаха все по-големи. Появи се и постройката на помпената станция с посивели от времето стени. След известно време различи и пейката, върху която изпружен с един провесен крак спеше бащата на Джими. Никос започна да забавя ход. Почти му идваше да спре и да се върне. Все още никой не го беше видял, но в този момент чу отново подрънкването на педала. Мухльото го беше настигнал и сега отново криволичеше след него и окуражително подвикваше. Никос се затича. Когато беше на около двадесетина крачки от сградата, на вратата се показа Джини. Беше извърнал главата си и със здравото око ги гледаше с почуда. Беше ги забелязал много преди те да предполагат, че някой ги наблюдава. Израснал сред самотата на полето, усещаше всеки, които се приближи на по-малко от километър до станцията. Първо видя двете точки, които самотно приближаваха по пътя, после ги различи. Докато те се бъхтеха, имаше време да обмисли всичките причини, които биха могли да накарат тия двамата да препускат в адската жега. Когато застанаха очи в очи, вече нямаше съмнение. Джини беше като куче, в чието пространство някой е нахлул. Беше готов да се нахвърли, да захапе гърлото и да не пусне, докато противникът му спре да диша, или докато не го претрепят. Той е господарят на помпата и никой не може да пристъпя тук. Мускулите на жилестите му ръце са напрегнати и приличат на подплашени гущери – треперят, готови да се свият и да накарат ръцете да ударят злобно. Очите гледат прямо и в тях няма капка страх...
         – Здрасти! – поздрави Никос запъхтяно и спря на една-две крачки пред Джини. Дишаше тежко и се опитваше да отхрачи гъстата слюнка, която беше полепнала по гърлото и го давеше.
         Върху пейката похъркваше бащата на Джини. Изпружен, изглеждаше огромен. Никос боязливо хвърляше бързи неспокойни погледи.
         – Здрасти! – отвърна Джини. Постепенно се отпусна. Вече беше напълно сигурен какво е причината тези двамата да са тук. Постепенно решимостта на погледа се смени с притеснение, защото разбра причината за това изтезание. – Ела да пийнеш вода – подкани стопанинът на станцията.
         Никос тръгна към огромния чугунен кран на ръчната помпа, който стърчеше между стволовете на тополите. Мускулите на краката се бяха надули и изтръпнали. Правеше странни крачки – краката се движеха сами, но както си искат. Джини взе бутилката с вода, която стоеше върху малката дъсчена поставка, прикована за ствола на една от тополите, сипа вода в чугунения цилиндър, за да захрани помпата, и започна енергично да движи дългия лост нагоре-надолу. От широкото отверстие, наподобяващо рибешка уста, бликна вода. Никос се наведе и започна да пие с едри глътки, докато водата обливаше почти цялото му лице. После започна да се плиска целият.
         – За какво си дошъл? – попита Джини, за да улесни разговора.
         – Ами... Извинявай! За това дойдох. Искам да ти се извиня.
         – Няма нищо – каза Джини. – Свикнал съм. Ако ти не ме беше набил, някой друг щеше да го направи, така че...
         – Повече няма...
         – Кой е този? – прекъсна разговора дрезгав мъжки глас.
         Бащата на Джини се беше събудил и седеше на пейката подпрян на двете си ръце. Гледаше под вежди с нескрито подозрение. На помпената станция обичайно идваха малко хора, и то главно по работа. Подобни неканени гости лесно предизвикваха раздразнение у самотника, който след смъртта на жена си почти не стъпваше в селото.
         Никос погледна плахо...
         – Ами един съученик... един приятел – поясни Джини. – Дори той не знаеше как може да реагира баща му.
         – За какво е дошъл? – попита го баща му, сякаш не можеше сам да попита Никос.
         – Ами тичал е дотук. Подготвя се за състезание и... прави кросове.
         – Оня Адонис съвсем е откачил. Как ще караш някой да бяга дотук в тая жега? – отвърна критично бащата.
         Никос стоеше изтръпнал пред тоя страшен луд човек. Опитваше да предугади какво повече може да направи известния пияница и побойник, който никой в селото не смееше да закача.
         Разговорът сигурно щеше да запъне. Никос подаде ръка на Джини. В очите му се четеше благодарност.
         – Трябва да тръгвам, че ми е засякъл време. В шест е службата, до тогава трябва да съм се върнал.
         Изчака, докато мъникът се наплиска и пийне вода, и затича обратно към селото. Джини и баща му останаха да гледат как двете фигури бавно се смаляват, докато заприличаха на две малки червени точици, бавно движещи се по пътя. Водата беше ободрила Никос и въпреки изтръпналите си крака сега тичаше доста бързо. Вече бяха отпаднали всички притеснения от срещата и това му даваше допълнителни сили. Зад него отново в ритъм се чуваше неприятното „жин“, „трак“, „жин“, „трак“. Почти не разбра кога стигнаха канала. Усети, че го подминават по свежата хладина, която идваше от водата заедно с приятния дъх на водорасли. Сега слънцето печеше право в лицето му и той тичаше с почти затворени очи. Въпреки жегата съзнанието му работеше по-добре, защото беше заето с неразрешимия за Никос въпрос, какво накара Джини да се държи по подобен начин.
         В далечината съзря първите къщи, но дотам имаше поне още три километра, което в тая жега беше страшно много. Реши, че по-лесно ще пробяга остатъка, ако не мисли за пътя, а за нещо хубаво. Не знаеше как е с времето и дали изобщо ще успее да се върне преди шест. Тези притеснения го потискаха. Погледна към слънцето, за да се ориентира поне приблизително. То отдавна беше прехвърлило зенита си и сега се спускаше към билото на планината.
         – Сигурно отдавна е минало пет – помисли си Никос.
         Въпреки късния час напеченият път излъчваше топлина като фурна за хляб. Постепенно се изравни с черешовата градина. Сега му беше отляво, но също толкова далече, колкото преди. Сигурно беше пълна с берачи на череши, но те и не предполагаха, че Никос сега пъхти като идиот по пътя и му е толкова черно пред очите, че ако може, още сега ще умре, само тая мъка да свърши. Може би Еми мисли за него само с по една мъничка мисъл. Съвсем малка. Нещо като „Какво ли прави пък тоя?“ или „Защо ли днес наби Джини заради мен?“. Краката отново изтръпнаха и почти не ги чувстваше. Движеше ги съвсем механично, но от умората коленете правеха лека сгъвка навътре, което го дразнеше. Не понасяше хора, които тичат по този начин. Сега поне си имаше оправдание, иначе тичаше с прави крака като кон.
         Хванатия ритъм дотук му помагаше да се справи, въпреки че дробовете му се издуваха от неконтролирани спазми, за да наваксат с необходимия кислород, а сърцето биеше като полудяло в гърлото му. Имаше чувството, че ако се изхрачи, то ще пльосне в краката му на пътя. Но постепенно се появи и ужасна болка в пръстите на краката. Гуменките отдавна издаваха един особен пльокащ звук заради насъбралата се в тях пот, но заедно с това се бяха напълнили с пясък, който най-вероятно беше изранил мокрите стъпала. Потта болезнено се просмукваше в изранените пръсти, но Никос нямаше какво да направи. Оставаше му да тича и да се преструва, че не усеща болката.
         Мухльото отново се беше уморил и караше колелото прав, без да използва седалката. Фигурката му се клатушкаше над масивната рамка на велосипеда, а ударите на педала по предпазителя на веригата като че ли сега се чуваха по-отчетливо. Оставаше им само стръмнината преди влизането в селото. Никос инстинктивно усили ход, сякаш за да набере необходимата инерция. Когато стигна най-горе, спря. Дробовете издуваха гръдния му кош и той имаше чувството, че всеки момент ще експлодира. Обърна се назад. Видя спътника си да бута колелото по стръмния път зад него. Погледна към полето – беше се изпружило като огромна пепелявозелена змия, чиято глава се губеше в мътилката на маранята, по средата се точеше побелялата лента на пътя. Наведе се, подпря се на свитите си колене и повърна. В стомаха му нямаше нищо. Повръщаше храчки, които лепнеха по гърлото и предизвикваха допълнителни спазми. Надигаха се една след друга, без да може да ги потисне. Постепенно утихнаха. Изправи се и затича отново. Оставаше му само страничната улица, след това улицата, която минаваше покрай гробищата, и е вече там, при отец Адонис и момчетата. Трябваше да се справи на всяка цена. Толкова мъка и да отиде на вятъра! Никос се стегна. Ако успее, ще бъде герой. Кой може да пробяга това разстояние за толкова време и в тая жега. Това е неговият подвиг. Ще покаже на отеца какво се вика инат...
         Вече тичаше покрай гробищата. Огромните вретена на кипарисите, короните на липите, чиито листа се бяха обърнали с мъхнатата си част навън, и люляковите дървета хвърляха дебела спасителна сянка върху пътя. Зад себе си чуваше приятен звън, лек и ритмичен... Никос се намери в черешовата градина. Срещу него усмихната стоеше Еми. От двете страни на лицето под тъмнорусата й коса се показваха черешовите обици и светеха като червени примамливи лампички. Никос тичаше напред, но все не успяваше да стигне до Еми – сякаш някаква невидима сила го държеше и теглеше назад. Краката му тежаха като олово, опитваше се да ги движи, но те не се подчиняваха. Гледаше към Еми и се опитваше да се усмихне, но погледът й минаваше през него, сякаш беше прозрачен...
         Никос не умря тогава, когато отец Адонис го кръсти не с елей, а с пот. Всичко свърши така, както трябваше да свърши, както всички бяха сигурни, че ще стане. Защото детето може повече от възрастния, а може, защото има далеч повече вяра. Има онзи чистосърдечен устрем, които възрастният постепенно губи, докато помъдрява. И Шеми, този дявол със сърце на муле, и той не умря тогава. Умряха по-късно, тъкмо навършили двайсет, когато нищо не зависеше от тях и волята им нямаше значение...

 

 

 

 

Електронна публикация на 05. август 2009 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]