Ако едно малко момиче се оглежда и върти безпомощно в нашия голям и пълен с хора град, какво ще си помислите? Ами, че се е загубило, естествено. Точно това реши и господина, който седеше на близката пейка:
          - Хей, моминце, ти да не се изгуби?
          Сякаш невидим мост се спусна между момичето и човека, който изрече тези думи. Малката госпожица се обърна и тръгна по този мост, а плитките й с розови панделки подскачаха докато тя въртеше главица, за да открие притежателя на гласа. На другия край тя съзря възрастен мъж с чадър, който мило й се усмихваше. Ние бихме поприбавили туй-онуй към описанието на човека, но детето виждаше само това.
          - Ами... мама... тя изчезна! Тук беше... - момиченцето повдигна раменца хем с учудване, хем с лека тревога. И млъкна. Чудеше се как да се обърне към непознатия - на „ти“ или на „вие“. „Вие“ винаги е по-учтиво, но пък това е един добър чичко.
          - И аз се загубих. - Човекът престорено виновно се усмихна. - Също като майка ти.
          - Не мама, аз се изгубих. - Момиченцето поясни, за да няма недоразумения. Този чичко явно не разбра.
          - Не, не, ти си тук, а майка ти я няма, значи тя се е изгубила.
          Детето се зачуди на това обяснение, но нищо не каза. Може и така да е. А и тази неутрална форма - без „вие“ или „ти“ - от негова страна засега беше удобна. То седна на пейката до човека.
          - Ами...
          - И големите хора се губят, да-а... - Възрастният мъж прочете мислите му. - Има толкова хола наоколо, че е лесно да стане. И само пейката остава като спасителен остров. Момиченцето се засмя. Чичкото сякаш знаеше любимата игра на Робинзон Крузо - сядаш на някоя пейка и си представяш, че си на безлюден остров, а всичко наоколо е море... Като се сети за вида, момиченцето забеляза чадъра на човека.
          - А този чадър? То сега не вали.
          Мъжът се канеше да отговори, че е просто предвидлив, защото не се знае кога и къде ще те настигне дъждът. Но се сепна: как да изтърси такова прозаично обяснение на едно дете? Вълшебства, чудеса - това им дай на всички малчугани. Той добродушно каза:
          - Това не е обикновен чадър, а вълшебен. Застанеш ли с някого под него - ставате приятели. Честно.
          Момиченцено изпитателно погледна чичкото. Дали не се шегува?
          За да потвърди думите си мъжът бързо отвори чадъра и го вдигна над тях.
          - Ето, готово. Не трябва много време.
          Детето погледна нагоре към чадъра, погледна чичкото, огледа се наоколо и повярва. И така седяха те в хубавото време под отворения чадър и си говореха като истински приятели, а хората минаваха и с интерес ги гледаха.
          - Мамо, мамо! - Момиченцето радостно завика и се затича към майка си, която се беше появила и явно притеснена я търсеше. Засмяно малкото се обърна и помаха с ръка на човека. Той отвърна на поздрава и остана усмихнат под чадъра.