Евгени Черепов

проза

Литературен клуб - 20 години! | страницата на автора | азбучен указател

 

Из „Добавено лято“

 

Евгени Черепов

 

Корица на книгата

 

         Лятото беше спряло. Горещи дни се тътреха един след друг. Улиците притихваха под обилното слънце, за да живнат отново привечер. Панелните кошери бяха замрели с широко отворени врати на всички клетки. Задухът и потта се оттегляха чак късно вечер. Тогава се появяваха огънчета от цигари по балконите.
         Но за децата лятото беше ваканция. По-големите момчета скитаха по цял ден на колелата си, играеха на топчета в сенките на дърветата, крадяха нарове от предблоковите градини в съседни квартали. Вечер предприемаха експедиция до близките строежи и там разиграваха пазачите, докато успеят да отмъкнат по няколко пластмасови тръби – бяха много удобни за направата на мечове. Малките се появяваха към четири-пет следобед, „строяха бази” в дърветата, играеха на криеница. Бабите им заемаха пейките пред блоковете. Насред оживените разговори, някоя подвикваше контролно към внука си. Към шест започваха да се прибират първите родители. Следваше кратка инспекция за ожулени колене, бърза, но задължителна вечеря, и децата се втурваха отново в игри до стъмване.
         Лъчо бе завършил учебната година „с пълно шест” и бе издействал от баща си да излиза още в три и половина следобед. Баба му слизаше пред блока чак в пет, което му даваше пълна свобода за час и половина. Нерядко търпението му се изчерпваше още в два и излизаше преди разрешеното време. Не пропускаше да провери дали баба му спи, а понякога превърташе часовника в стаята й напред.
         От два дни четеше „Бомбе и картофен нос” – детска книга от някой си Ищван Чукаш, в която група деца влизаха в ролята на детективи. Решаваха заплетен случай с изчезнали костенурки от градския зоопарк. Детективската треска го завладя още в средата на историята и с нетърпение довърши книгата, за да се заеме със собствени разследвания.
         Първо прерови шкафчето на баща си и измъкна малко тефтерче с кафяви кожени корици. Побираше се идеално в задния джоб на късите му гащи. Имаше и специален отвор за малък молив. С доволен поглед написа на първата страница „Детективски бележник”, а отдолу с по-малки букви - „на Лъчезар Веселинов”. Помисли и откъсна страницата. Не биваше да се знае чие е тефтерчето, нали все пак работата беше секретна. Дори трябваше да си измисли код. Последната страница разграфи на двадесет малки квадрата. Щеше да получава по звезда в квадратче за всеки успешно решен случай.
         Ентусиазмът му не спря дотук. Трябваше молив. Прерови всички чекмеджета на бюрото си, но не откри подходящ. Изтръска от касичката няколко монети и излезе.
         Купи си сметанов сладолед (нямаше какаов), после влезе в книжарницата. Продавачката веднага го смъмри да изяде сладоледа си навън. Лъчо изхрупа фунийката в сянката на близкото дърво. Това беше хубавото в Стара Загора - повечето улици бяха покрити от край до край от сенките на дървета. Като погледнеш напред и виждаш един безкраен зелен тунел, който скрива хората от силното слънце. С омазана от сладоледа уста влезе отново в книжарницата под неодобрителния поглед на продавачката. Огледа внимателно всички моливи в стъклената витрина и избра един. Тънък, тъмножълт, с розова гума в единия край. На връщане към къщи изяде още един сладолед.
         Острилката му беше от чужбина, подарък от чичо му. Майка му беше против нея, защото представляваше метално слонче, в чието дупе се захващаха моливите и се остреха с въртене на хобота. Под дружния смях на баща му и чичо му, Лъчо все пак получи острилката.
         Ръката му се измори от въртене на хобота и като извади молива, той беше намалял до няколко сантиметра. Премери го, подостри го още малко, духна върха му и го закачи в тефтерчето. Беше готов.
         Нямаше три часа, но Лъчо бе нетърпелив да се захване с детективската си дейност.
         Тихо заключи външната врата. Слезе по стълбите до терасата на междуетажната площадка. Там семейството му трупаше вестници, кашони и непотребни вещи. В единия ъгъл стоеше старият хладилник, който бащата на Лъчо все се канеше да изхвърли. Надписът „Бирюса” бе наполовина отлепен, хладилникът малко прашен, но беше идеалният таен шкаф на детектива. Междинната тераса пък веднага бе удостоена с ранг „база”. Тук Лъчо щеше да обмисля разследваниятата и да складира намерените улики. Сдобил се с база, таен шкаф и детективско тефтерче, не му оставаше друго, освен да излезе навън в търсене на случаи.
         Веднага му се удаде възможност да започне първото си разследване. Пред входа стоеше домоуправителят. Като го видя, веднага попита:
         - Абе, Лъчко, да знаеш кой ми е счупил прозореца на мазето?
         - Нне. Кой прозорец?
         - Ела!
         Домоуправителят го заведе зад близкия ъгъл и му показа счупеното стъкло от редицата избени прозорчета.
         - Тук на топка да сте играли с Ицо и Митко?
         - Не, не сме. Аз сега излизам. А тях не ги пускат преди пет часа. Днес ли е счупено?
         - Ами, днес, да. Вчера си беше здраво. А ти не излизаш ли много рано? Баба ти знае ли?
         - Да, да. Завърших с пълно шест и татко ме пуска да излизам рано.
         - Браво на тебе! – разроши косата му домоуправителят и тръгна към входа. – И ако разбереш кой го е счупил, да ми кажеш, нали.
         - Да, да. Добре. Ще кажа.
         Ето го и първият случай.
         Лъчо клекна пред прозореца. Вдигаше от по-големите късове счупено стъкло и внимателно ги оглеждаше. Не знаеше какво търси, но действието му харесваше. Чувството, че вече е детектив, го изпълваше със задоволство.
         През прозорчето се виждаше дървен рафт с разхвърляни по него инструменти. До един навит на руло кабел Лъчо забеляза камък. За малко не се поряза, докато се пресягаше да го вземе. Беше малък, сравнително объл. Веднага прецени, че е идеален за изстрелване с прашка. Това си беше улика!
         Бързо извади тефтерчето и записа:

 

         „Случай номер 1: Счупеният прозорец на чичо Наско.
         Улики: Намерен в мазето камък.
         Предположение: Вероятно изстрелян от прашка.”

 

         Прехвърли наум момчетата от блока, които имаха прашки. Венци от първия вход си беше на село. Тонката бе заминал на море. Оставаха Тошко, Румен и високото момче от последния вход. Лъчо ги записа в тефтерчето. Имаше някакъв спомен, че Румен е изгубил прашката си, докато бил на риба. Прибра се и вдигна слушалката на телефона. Когато я остави, задраска името на Румен. Оставаха Тошко и момчето от последния вход. Пъхна тефтерчето с молива в задния си джоб и излезе. Мислеше да остави камъка в базата, но точно отваряше вратата на хладилника, когато се сети за покривното си приключение от зимата. Именно Тошко му бе казал за покрива, където се бил качвал. Имало насипан чакъл, чиито камъни били идеални за стрелба с прашка. Тогава Лъчо не ги видя, понеже бяха затрупани със сняг. Сега можеше да се качи и да сравни намерения камък с тези на покрива.
         Горе въздухът не помръдваше. Нямаше никакви прегради за слънцето и чакълът блестеше нагорещен. Стъпките на Лъчо хрупаха звучно в него.
         Веднага видя, че камъкът е бил взет от тук. Нямаше съмнение. Вече бе сигурен, че Тошко е счупил прозореца на домоуправителя. Извади тефтерчето и огради името на приятеля си, докато си представяше как ще излъже, че го е видял и Тошко ще си признае всичко. Но сега не се сдържа и вписа първата звезда на последната страница в тефтерчето. Детектив Първи ранг. Толкова бързо. Очакваше го цяло лято с разследвания.
         Въодушевен от бързия си успех, Лъчо не бързаше да се прибира. Щеше да се поразходи по покрива. Въпреки горещината, беше някак странно и приятно да е тук горе. Улиците долу изглеждаха толкова различни от високо.
         Тогава се сети за тайнствените стъпки в снега. Кой ли е човекът, излизал на покрива в такова време? Какво е правил тук?
         Решението да се заеме с този случай дойде бързо и от само себе си. Кой друг да се заеме с такъв тайнствен случай, ако не един детектив Първи ранг. Слезе в базата и седна до хладилника. Извади тефтерчето.

 

         Случай номер 2: Тайнствената разходка по покрива.
         Улики: От предишно проследяване се знае, че стъпките са на човек, живеещ на последния етаж във вход „А”, вратата вдясно от стълбите.
         1. Да се установи кой живее в този апартамент.
         2. Да се проследи, доколкото е възможно.

 

         Вторият случай се очертаваше доста по-интригуващ. Ще се скрие сред кашоните на последния етаж във вход „А”, ще пробие дупки в някой от тях и ще наблюдава.
         След половин час вече беше заел позиция. Постът му се намираше на последната междинна площадка, от която тръгваше металната стълба за покрива. В единия и край имаше струпани кашони. Лъчо избра един по-голям, може би от пералня или печка, и проби с ключа си няколко дупки. Сега се спотайваше вътре, запасен с вафли и шише лимонада. Оставаше му чакането.
         Час по-късно вафлите и лимонадата бяха свършили. Под кашона беше задушно, сърбеше го навсякъде.. Краката му започваха да се схващат от клечането. Нямаше да издържи още дълго. Желанието просто да отхлупи кашона и да изтича навън скоро щеше да надделее.

 

         В таванското пространство се разнесе мирис на цигари.

 

         Вратата, която Лъчо наблюдаваше, се отвори. Димна струя излетя през нея, разстла се из етажа и пое нагоре. Друга я последва, подсили и уплътни. Лъчо запуши нос с ръка, докато гледаше без да мига.
         Мъж в тъмен костюм прекрачи прага. Заключи, хвърли цигарата си, запали нова. Момчето в кашона усещаше, че се поти. Чу се как асансьорът потегли от долните етажи. Цигареният дим някак изостри сърбежите на Лъчо и той едва дочака непознатия да влезе в асансьора, за да изскочи от скривалището. Избърса с ръкав лицето си и затича по стълбите.
         Спря се между втория и третия етаж, погледна през междинната тераса. Мъжът излезе от входа и тръгна по улицата. Слънцето веднага се залепи за него. Беше над тридесет градуса и редките минувачи оглеждаха костюмирания тип. Следваше го димна струя.
         Лъчо слезе до партера и надникна от входа, за да види как мъжът се скрива зад ъгъла на съседния блок. Изтича до там и отнова надникна. Ще се крие, докато онзи се вижда, после ще притичва. Така ще остане незабелязан.
         Непознатият пушеше постоянно. Лъчезар подминаваше димящите му по тротоара фасове.
         След една пресечка онзи щеше да навлезе в част от града, в която Лъчо никога не бе ходил сам. Още под кашона се бе опасявал, че следеният ще се качи в кола или ще отиде твърде далеч. Първото му опасение не се оправда, но ето че второто се случваше. Пресичайки следващата улица, детективът Първи ранг чувстваше как прави първите си крачки като мъж. Колебанията му нарастваха с всяка стъпка, но звездата в детективското тефтерче го задължаваше да продължи.
         За щастие, мъжът приключи разходката си след минута. Изчезна в олющен вход, а Лъчо записа адреса и часа на влизане. Седна на близка ограда и зачака.
         Слънцето следваше летния си маршрут, а липите протягаха сенки. Улиците се отърсиха от следобедния унес под стъпките на хора, връщащи се от работа. Наближаваше шест. Баба му сигурно вече го търсеше.
         Костюмираният мъж излезе от входа. Хвърли фаса си на улицата и запали нова цигара. Едва сега Лъчо можеше да го огледа в лице, но от предпазливост бе застанал далеч. Непознатият тръгна по обратния маршрут, а деветгодишният детектив запритичва след него.
         Докато приближаваше своя блок, Лъчо видя баба си от далеч. Тя може да не чуваше добре, но още имаше отлично зрение. Видя заканителните й жестове, точно когато костюмираният мъж се разминаваше с нея. Онзи явно полюбопитства и се обърна. Лъчезар спря. Беше твърде далеч, за да види дали непознатият гледа към него, но нещо в стойката му... Задържа се по-дълго обърнат, сякаш се бе сепнал. Дали го бе видял на оградата в другия квартал? Дали сега го бе разпознал?!
         Жестовете на баба му станаха още по-резки и Лъчо тръгна към нея. Щом наближи, гневното й слово го връхлетя, но той не чуваше. Гледаше към вход „А”. Тя опъна ухото му и той се принуди да вдигне глава. Заплака, когато видя мъжа да го гледа от осмия етаж.

 

 

 

 

 

---

 

 

 

Романът е на пазара с марката на издателство „CIELA“!

 

Издателство ``Ciela``

Електронна публикация на 22. август 2012 г.
Публикация в кн. „Добавено лято“, Евгени Черепов, Изд. „Ciela“, С., 2012 г.

г1998-2018 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]