Радослав Чичев

проза

Литературен клуб - 20 години! | съвременна българска литература | страницата на автора

 

ВНИМАВАЙ КАКВО КАЗВАШ!

 

Радослав Чичев

 

 

 

         На спирката гъмжеше от хора. Най-разнообразни, шарени, дрипави, оклюмали, куцащи. Абе хора, предполагам, че сте виждали. Опитайте се да избегнете определенията. Просто си представете. Спирката винаги е една представителна извадка за това що е то човек. Та някъде между тези хора се намирах и аз. Носих джинси, синя блуза и пушех цигара, закачена на щипка за пране. Защо правех това ли? Поради остроумност, опит за дистанциране от останалите, знаете как е в големия град, по спирките. На определените за това места човек обикновено прави едно и също. Чака. В случая аз чаках трамвай. Исках да се прибера вкъщи, да си сваря боб или леща, и да се обадя на приятелката си, която в момента предполагам се намираше на някой планински връх и висеше оттам подобно лятно паяче.

 

         Видях трамваят да приближава и чух след него да се носи вой. Беше линейка, която изведнъж се засили, задмина трамвая и спря точно до мен. От нея изхвръкнаха двама чичковци с бели престилки. Появи се и трети, мъкнещ нещо подобно на легло с колелца. Хванаха ме през двете ръце и ме тръшнаха на количката. Първоначално, бях толкова стреснат, че не успях да реагирам, но постепенно се окопитих и изкрещях „Какво правите бе, идиоти”. Никой не ми обърна внимание. „Келеши”, помисли си, сега някой някъде умира, а те се занимават с един напълно здрав градски глупак. „Леле мале” - пак си помислих, като видях колко са целеустремени.

 

         - Много се извинявам, - вече се бях овладял напълно - но не виждате ли, че правите грешка. На мен нищо ми няма. Затова е излишно да бъдете толкова пъргави и какво…, да не мислите да ми слагате тия тухли на гърдите. Ка…. В този момент силна вълна ток протече през тялото ми и аз започнах да се гърча.
         - Май възвръща пулса си - каза единият от белите чичковци.
         - Идиоти такива, никъде не съм си губил пулса, за да ми се връща. Последва втора вълна ток, по-силна. След нея вече не можех да говоря.

 

         Пъргавите белопрестилковци, и те като мен окопитени, ме вкараха в линейката и тръгнаха нанякъде. Чувах отделни реплики от сорта на, „да се надявамe, че ще я спасим, дано да сме пристигнали навреме, тя е още млада, за да си отиде така”. „Коя тя бе, галоши такива, какви сте вие бе, да не можете да различите мъж от жена. Не виждате ли, че нямам цици”, мислех си аз. Но нищо не казах, то й нямах сили затова, просто се оставих да правят каквото си искат с мен. Щом са решили, нека поне един път в живота си направя кеф на някого. Макар да е по погрешка и не точно това да са хората. Но какво пък, животът е… Тук ми се завъртяха всякакви перцепции относно живота, повечето от които бяха безсмислени.

 

         Докато се бях улисал в мисли относно съществуването, пристигнахме до някаква болница, която се намираше на доста странно място. Бяла постройка по средата на огромно голф игрище. Намирахме се извън града. Не познавах това място. Извадиха ме от колата, вкараха ме в болницата и през един дълъг коридор се озовах в операционната. Е, тогава вече полудях, започнах да ритам и крещя, но не продължих дълго. След няколко секунди усетих силен удар по главата. Изпаднах в безсъзнание.

 

         Събудих се късния следобед, беше започнало да се свечерява. Намирах се в бяла стая с жълти пердета, а по прозорците имаше капчици вода. Навън валеше. Чувствах се отпаднал и леко замаян. „Ох, най-накрая съм добре”, но внезапно се сепнах и се сетих, че аз винаги съм бил добре. Болничната стая ме беше подвела, като увлекателна книга, в която човек лесно се идентифицира с героя. Явно веднага бяха разбрали, че съм се съвзел, защото при мен влезе прекрасно девойче, наречено мед. сестра. Не случайно се наричаше така, човек като я видеше, мед потичаше от устата му.
         - Как се чувствате? - попита ме тя. - Операцията не беше лесна. Сложиха Ви стенд, но слава богу тя оживя.
         - Извинявайте, не разбрах, на мен ли говорите. Коя е тя, каква операция, бихте ли ми обяснили за какво става въпрос, нещо явно не съм разбрал.
         - Ох, извинете - леко кокетно и срамежливо се изкикоти тя - бях забравила, че Вие нищо не знаете. Изчакайте, ще повикам главния лекар да Ви обясни цялата история.
         - Чакам с нетърпение - отвърнах и си джурнах главата обратно на възглавницата, за да си отдъхне от мед. сестрата и от усилията, които бях положил.
         „Операция, болница с голф игрище, тя е спасена” – блъскащи колички се удряха здраво в главата ми. Ядно гризях нокътя на палеца си и нищичко не разбирах. Дали бях полудял? Нищо чудно, често явление в големия град. Да отковеш дъската. „Да, полудял съм” и сега живея в откачения си свят. Най-вероятно в момента седя омотан в бинтове и пускам сладостна лига в някой ъгъл на някоя лудница, а около мен е пълно с мои събратя.

 

         В стаята влезе дебел човек с гъста брада и бяла престилка, беше главният лекар. Хирург.
         - Здравейте - каза той. - Приятно ми е - д-р Докторов.
         - „А, полудял съм значи” - помислих си аз.
         - Не сте луд - каза той, прочитайки мислите ми и виждайки физиономията ми, която в този момент, предполагам, че изобразяваше размазана филия. - Името и титлата са просто съвпадения, нищо повече. Не му вярвах. Казах му го:
         - Не Ви вярвам.
         - Имате право, да не ми вярвате, като се има предвид странната ситуация, в която се намирате.
         Странна ми звучеше прекалено умерено. Ситуацията, в която се намирах в момента, беше меко казано, патологична.
         - Нека да ви обясня, за какво става дума - каза той.
         - Ако можете, ще съм ви признателен - отвърнах аз.
         - Такааа - започна той. - Първо… Мога ли да запаля цигара? - сепна се изведнъж. - Винаги когато разказвам подобни истории, адреналинът ми се покачва и изпитвам силна никотинова нужда. Освен това ефектът от пушека на цигарата придава на историята леко театрален нюанс, а това много ми харесва.
         Кимнах в знак на съгласие. Напълно го разбирах. Той извади от джоба на престилката си пакет „Pall mall” и една щипка. Закачи цигарата си на нея и я запали с кибрит „Зебра” от 5 стотинки. Тъй като забеляза, че го гледам учудено, реши да ми отвърне през едно кълбо дим:
         - Така е то, в големия град, всеки гледа да се различава от другите - лекичко се подсмихна. Жестовете му бяха премерени и точни, характерни за хирург.
         - Преди пет години - започна той - Вие и вашата приятелка Стела, бяхте на Пирин планина, ако не се лъжа. Нали така? - попита той, въпреки че знаеше много добре, че е така. Харесваше му да играе тази игра, в която слушателят е хубаво да не стои безучастен, а от време на време да влиза в историята с едно „да” или някаква малка реплика. – Та - продължи той, - в една от вечерите ви там, след дълъг преход между голите върхове и сините топлокръвни минзухари (докторът пишеше стихове в свободното си време), сгушени в топлите си чувалчета и откриващи звездното небе, вие проведохте следния разговор:
         - Искам да те попитам нещо – тихо шептеше Стела.
         - Давай - отвърна ти и леко я щипна по бузата.
         - Искаш ли да станем едно цяло.
         - Ама, Стелче, не ми се прави секс в тоя студ, ще ми замръзнат шушоните - пошегува се ти.
         - Не бе глупчо, имам предвид друго, да станем едно цяло, да мислим с една мисъл, да пречистваме кръвта си с едно сърце.
         - Ха, ха, ха, да не искаш да станем някой ВЕЦ.
         - Не се шегувай, говоря ти сериозно.
         - Ти да не си вещица.
         - Ох, престани. Да бъдем едно, както преди сътворението на жената. Нямало е мъже и жени, имало е само един човек, изпитващ постоянна любов.
         - Искам - отвърна ти, не на сериозно, по скоро за да й покажеш, че харесваш играта й. Но тогава ти каза: искам.
         - От този момент ти и тя станехте едно - продължи докторът. - Е, не буквално, вие сте си отделни същества, но всъщност сте едно. Когато единият чувства нещо и другият го усеща, без да знае. Ето защо понякога ти е толкова смешно, без да знаеш за какво, а друг път те заболява зъб, който е здрав. И обратното, Стела пътува в маршрутката и изведнъж започва да се хили като улава, защото точно в този момент ти си чул някой смешен виц.
         - Стела, мили приятелю… продължи докторът.
         И аз вече го смятах за приятел, моят приятел от лудницата, за такъв го смятах. Все пак, за един луд е успех да намери човек, с който да си говори, независимо от темата.
         - Твоята Стела, получи инфаркт, докато се катереше по една скала, и тъй като нямаше начин да се достигне до нея, решихме да оперираме твоето сърце. Ти ще попиташ, „ако е така, защо на мен нищо ми нямаше тогава”.
         Точно това се каних да го попитам. Моят луд приятел е проницателен, каквито всъщност са всички луди.
         - И аз ще ти кажа - продължи той - точно тогава твоята любима Стела, правеше усилия да игнорира болката, за да не те засегне, тя знаеше, че вие имате едно сърце. Но това нямаше да продължи дълго време, ако не се бяхме намесили, след няколко минути и ти щеше да припаднеш, но ние реагирахме.
         - Кои сте вие? - Прекъснах д-р Докторов, най накрая.
         -- Кои сме ние ли?
         -- Да бе, кои сте вие?
         -- Ние сме тия, които ви спасиха живота.
         -- Аха, ясно. Мерси.
         -„Ех, колко е приятно да си луд”, мислех си.

 

         Докторът ме остави да си почивам, каза ми, че утре ще ме изпишат. На другия ден се събудих вкъщи, заедно с чудесната реплика на уста - „Егати смахнатия сън”. До мен лежеше Стела, която още не се беше събудила и лекичко дишаше. След няколко минути я чух да казва: „благодаря ти, че ми спаси живота”. Обърна се и ме гушна.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 19. ноември 2011 г.
г1998-2018 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]