Радослав Чичев

проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

Около три часа през нощта

 

Радослав Чичев

 

 

 

         Не се оплаквам, в никакъв случай не бих правил това, при положение че съм жив. Нощите са студени, но между кофите се намира място, подреждам кашоните, събрани през деня, и задрямвам. Не казвам че спя, тялото си изработва свой начин за почивка. На интервали, през цялото време бди. Не че го желая, така се получава, подремваш десет-петнайсет минути, стряскаш се, будуваш известно време, и пак. Стряскам се от колите. Има и кучета, когато е студено, гледам да им постеля кашони, да не лягат на студената земя. Не понасям гледката на страдащи животни. Мократа козина ме побърква. Тази зима е лека, по-топла е от предишната. Не е сковала. Не знам дали щях да издържа още една тежка зима. Март, април и ще дойде пролетта, евентуално ще се намери работа. Всяка година си казвам, че е за последно. За последно ще живея на улицата, но не успявам. Има някакво постоянство, което не разбирам, инерция. Свикваш, въпреки че не свикваш. Сега е добре, тихо е, спря и този студеният вятър. От метрото винаги духа, кръстът ми е добре завит. Омотавам го по няколко пъти. Бъбреците трябва да са на топло, това го знам от опит. След онази непоносима бъбречна криза, която ме споходи преди две зими. Никъде не искаха да ме приемат. Но и аз се страхувах, вече нямах документи. Страхувах се да не ме приберат в някои от онези домове. Затвори. Не ти дават да излизаш, ядеш затворническа храна. Не можеш да изпушиш една цигара. Аз не съм престъпник, може да съм всичко, но не съм престъпник. Затова внимавам, здравето е най-важното в моята ситуация. Трябва да се пазя. Е, поболява ме от известено време ставата и с корема имам проблеми, но в моите условия, това е нормално. И ръцете трябва да си пазя, понякога посиняват от студа. Веднъж така се бях намръзнал, реших да се стопля в трамвая. Чаках да тръгнат първите и веднага се качих. Заврях си ръцете в парното и тогава изпитах най-силната болка в живота си. Физическа. Непоносима. От минус двайсет, на плюс двайсет. Четиресет градуса разлика. Почувствах ръцете си бомби. Дори усетих как експлодираха. Бяха като запалени фитили. Не трябваше много, за да достигнат до мозъка и да го взривят. Но не крещях, стърпях се, бързо извадих колана от панталона си и го сложих между зъбите. Задържах болката. Стърпях се. Не че щях да уплаша някого, освен мен и ватмана, в трамвая имаше и една възрастна жена, но тя беше седнала на предните седалки, далече от мен. Така съм възпитан, да се въздържам. Не че това зависеше от мен. Успях да се спра. Оттогава имам една лека скованост в ръцете. Като след удар, не ги чувствам много мои. И кожата ми е леко протрита. Но се свиква, нали още работя. Събирам хартии, бутилки, помагам тук-там. Остават ми още три-четири часа преди да е тръгнал потокът от коли и да отворят метрото. Ще мога да подремна, да си почина. Дори ракията е добра, някой я беше изхвърлил. Половин шише. Помага ми. Това ми е порокът, обичам да си пийвам, но не прекалявам, не досаждам на хората с пиянските си истории. Вечер преди да затворят метрото… В подлеза на метрото има баничарница и пицария. Помагам им с боклуците, събирам ги. Понякога ми дават някой лев, друг път баница или пица. Нещо, което са отделили за брак. За мен правят компромиси. Няколко пъти бях дошъл пиян и шефа ми каза, че мога да помагам, но пиян не иска да ме вижда. Оттогава си знам, отивам ли при него, не пия. Пазя се, не искам да досаждам. Така съм възпитан, да се съобразявам с хората. Така е редно. Попитах го един ден, дали мога да започна работа при него, той ми каза - за какво ти е, не се ли чувстваш свободен така, и се ухили. Не ми стана много приятно, сигурен съм, че разбира положението, в което съм, не знам защо се държа по този начин. Казах му, че ще се чувствам по-добре ако започна работа. Отговори ми, че трябва да съм завършил готварския техникум и да имам опит в ресторантьорството. Много се учудих, при положение, че тези знания са ми излишни при продаването на баници. Но го разбрах, отказваше ми, по негов си начин. Всеки си има начин да отказва, ясно ми е. От тогава не съм го питал. Продължавам да ходя и да почиствам, да помагам. Това е най-важното, да не се чувстваш излишен, ненужен. Стане ли това, изгубен си. Всичко отива на вятъра. Освен това обичам да работя. Не мога да си представя някой да си живее просто така, без да прави нещо. Лятно време, не си лягам в някоя градинка, каквото ще да става. Не обичам така да бездействам. Искам да съм полезен, а не да се пилея. Кой го е грижа, че живея на улицата? Ходя, събирам, ако има нещо в квартала ме познават и ми помагат. Пренасям торбите на някоя жена. Те са тежки, няма как да ги пренесе сама. Иска да се зареди за цяла седмица жената. Разбираемо е. Като работя съм полезен. Знам го, виждам го, а и хората ме забелязват. Като се влача така по улиците или бездействам, не ми обръщат внимание. Иначе може и разговор да завържа. Да си поговоря с някой. Много обичам да разговарям, да обсъждам разни работи. Друго си е. Сега е добре, тихо е, една линейка мина преди малко. Линейките най-много ме стряскат. По това време на нощта не винаги пускат сирените си, но само от премигването, знам че са тръгнали към някой спешен случай. Само от светлината чувам звука й. Пронизителен и дълбок. За мен това е звукът на бедствието. Личната ми евакуация. Чуя ли сирена и се затварям в себе си, крия се, не знам как да се опазя, затова се стряскам и свивам. Това е нормално, не знам някой да не го е страх от смъртта. Не мисля много за нея, въпреки това ми е неприятно, като се сетя, че при сегашните условия на живот, тя е много по-близо до мен, отколкото, ако условията ми на живот бяха други. Когато баща ми умря преди няколко години, още си имах квартира и работа, всичко беше наред, но от тогава смъртта за мен стана жива, започна да присъства. Като дете знаех за смъртта, но бях сигурен, че баща ми не може да умре. Просто не е за него тая работа, знае как да се измъкне. Когато се случи, не повярвах. И точно това съчетаване между убеждение и реалност ме смаза. Второто беше надделяло. Всяка година ходя на помен. Скоро наближава и пак ще отида. Той е от едно село до София. Събираме си всяка година роднините. Няколко седмици преди това събирам пари. Тогава не ям много, събирам картони и бутилки по тринайсет-четиринайсет часа на ден. Сега ми е по трудно, като се има предвид състоянието на крака ми, но и тази година ще успея. Да купя бонбони, вино да взема. Събираме се на едно голяма маса, братовчеди, лели, цялата рода. Който е останал жив де. Всеки разказва за себе си. Аз не се хваля много, казвам, знаете как е, трудно е. Но и на тях не им е лесно, не само на мен. Всеки си има своята болка. Тия работи не могат да се измерват, не бива човек да се изхвърля. Приятно ми е, да разбера как върви живота при роднините ми, кой какви ги е надробил, така се шегуваме. Добре, че се сетих, то си наближава, трябва да започна да се подготвям. Иначе за мен стоките са само наблюдавани. Така ги наричам. Наблюдавани стоки. Влизам в Халите и гледам изобилие от маслини, фурми, смокини… Забравих вкуса на фурмите, а ми се прияждат от време на време. Веднъж на Женския пазар минавам и гледам мандарини. По левче, по два. На една сергия, виждам една женица ги продава по шейсет стотинки. Питам я, може ли три мандарини, защото нямам възможност за повече. Аз ли да си ги избера или вие ще ми ги дадете. Тя избра три хубави мандарини и ми ги подари. Е това е човещина. Много ми е приятно с тези кучета тука около мен. С тяхното тежко дишане и леко потрепване в съня. За мен те са ангели-хранители. Животните на земята за мен са ангелите. И гълъбите много обичам. Дори понякога през зимата, като имам една филия в джоба, ей така запас, като ги видя в някой градина и им я давам. И на тях не им е леко, знам че зимата и за тях е тежка, много умират. Приятно ми е като давам, а и този звук, който издават от пърхането е несравним. Животните не се интeрeсуват от това къде живееш, как си изкарваш прехраната, за тях е важно или поне аз така обичам да си мисля, че си жив. И за мен е важно, че ги има. Голяма компания сме с тия кучета тука. Хубаво ми е с тях. В най-студените дни заедно се топлим. Сега е топло и вятърът спря. Тоя светофар дето е в края на булеварда премигва в жълто, небето е ясно. От малък много обичам да гледам небето. В такива моменти като този, всичко се събира в едно. Под едно небе, един живот. Когато баща ми показа съзвездието Орион за първи път се разплаках. Той си помисли, че е от детското ми настроение, но беше заради възхитата. Показа ми пояса, меча и другите части от съзвездието. Не можах да го побера в съзнанието си, толкова огромно, как ще го побереш. И заплаках. Може би съм предусещал, сега си мисля, че ще дойде момент, когато това огромно небе ще ме смаже, ще падне върху плещите ми. Е, не е настъпил подобен момент, но понякога го чувствам. Тогава, от друга страна, ще се слея с небето. Не звучи лошо. Дали някога съм предполагал, че ще бъда толкова сам, не знам. Но по-добре така, отколкото да се махна, да напусна. Не мога да ги разбера, махат се от България, отиват да работят за някой си друг. Забравят език, култура. По-добре да живея тук по този начин, отколкото да съм никой някъде другаде. Пък и като се замисля, изобщо не съм толкова сам, даже съвсем. Да живееш на открито, заобиколен от всички хора. Не че изгарят от желание да си говорят с мен, но е по-добре, ако бях затворен в някой апартамент, без работа, без приятели. По цял ден вътре. Ако някога пак имам дом, ще избия прозорците на една от стаите и ще я направя открита, да влизат всички шумове, светлина, вятър. Да има простор. Зимата ще я затварям, разбира се, като му дойде времето ще го измисля. Не мога да ги разбера хората, който си слагат решетки по прозорците, а те са много. Обикалям по целия град непрестанно и тия неща ми правят впечатление. Не мога да ги отмина безразлично. Затворници... От какво се страхуват? Да не им откраднат нещо? Голяма работа, това ли е по-важно от чувството за свобода, за простор. Затворници в собствените си домове, доброволни каторжници. Никога няма да го разбера това. Но е хубаво да имаш дом, безспорно. Да си пуснеш музика, много обичам музика, да си опънеш краката на някоя табуретка и да знаеш, че ако завали, можеш да продължиш да се наслаждаваш, без да ти пука за последствията. Това много ми липсва, музиката… и телевизията. Обичам да си гледам телевизия. Сега ходя по кафенетата от време на време, но не е същото. Различно е. Иначе се свиква, с всичко се свиква. На кучетата им е добре, на тях не им трябва нищо, само топлина и храна. И аз съм в тяхното положение сега. Трябва ми само топлина и храна. Като се съмне ще отида да се избръсна, има една чешма в квартала, даже и сапун ми дадоха. Ще се постегна малко. Те хората много често, като ме видят на улицата и не могат да кажат, че съм бездомен. Не изглеждам така, винаги гледам да съм се привел в приличен вид. Някои се занемаряват, не се къпят с години, не си сменят дрехите, забравят да говорят, крият се под земята, изчезват. Не мога така, може би защото преди да изляза на улицата имах нормален живот. Никога не съм предполагал, че ще се случи така. Дори когато се озовах в тая ситуация, пак ми се струваше нереално. Но се свиква, с всичко се свиква. Дъщеря ми е в Испания, тя не знае, че се намирам в такава ситуация, но няма какво да я безпокоя, а и не искам да ми помага, не желая някой да ме съжалява. Няма и за какво. Така се е случило и това е. То сега цялата държава не е цъфнала, всеки си има грижи, болки. Не съм само аз. Обичам да гледам хората, които се чувстват добре, някак си в походката можеш да ги разбереш, че им е добре. По дрехите също. Събота и неделя ми е най-приятно, обличат се празнично, жените нагримирани, на високи токчета, ходят бавно. Става ми много хубаво като ги гледам. Човек трябва да се чувства добре, да му е приятно. Така мисля аз. С мен не винаги е така, но това е разбираемо, относно положението, в което се намирам, но то няма да е вечно. През нощта се сещам и за приятелите си, понякога ми става и самотно, но си казвам, нали Райчо ще изгрее, пак ще се срещна с хора и се успокоявам.

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 09. септември 2014 г.
г1998-2015 г. "Литературен клуб". Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]